една по-добра тема

[genezis Профил]

Предлагам Ви да гласувате за или против поставянета на тази зборна тема с разказите на колегата в подфорума The Best Of..

Първо искам да кажа, че всякакви прилики и разлики с действителни случки и събития са напълно и изцяло в тъпата глава на автора :mhihi: и да ме извините за правописните грешки

Иванов си тръгна по-рано от работа в петък, измисли някаква история за леко заболяване и излезе малко след обедната почивка към 12 и половина 1 часа, но не преди шефа да му даде достатъчно работа за 2 месеца напред. Изобщо напоследък всеки го използваше като мокър парцал и на Иванов започваше да му писва от това, в момента копнееше само да се прибере вкъщи, живееше във Варна до Кауфланд-а.
Добре че беше дошъл с колата на работа! Имаше я от 7-8 месеца и много и са радваше, беше я взел от едно момче, което заминаваше за Испания та мина тънко. Но зеления металик на колата го привличаше неудържимо пък и БМВ си е БМВ, така казваха всички. Вярно беше малко ниска с тези брони, но му харесваше така и нямаше да ги сменя. Унесен в тези мисли Иванов не усети как е стигнал до колата и превъртя ключа, при което централното меко изщрака и прозорецът на вратата му се смъкна надолу с половин сантиметър, това винаги му беше смешно и усмивката изплува на лицето му и този път.
Имаше много проблеми: в работата, с родителите, беше на 32 и нямаше пприятелка и всякакви други подобни, но те оставаха там навън, все едно не се отнасяха до него и само работата му оставаше от значение, в този момент превъртя ключа и 320-ката запали като по учебник вече нищо нямаше значение звука на шестцилиндровия редови двигател галеше ушите му и той забрави за всичките си проблеми. Подаде малко газ на свободна и чу импровизацията на двата ауспуха, които звучаха, като импровизираши талантливи музиканти! Даде на първа и тръгна бавно от паркинга, реши да се разходи малко с колата и да се порадва на живота, погледна бензин имаше - значи решено! Изпусна отбивката за Възраждане и продължи направо към магистралата, качи се на нея и понеже нямаше никой на пътя реши да натисне малко педала. Тогава се сети че не беше тествал колата на извънградско, а предишния собственик му каза да внимава че двигателя е "пипнат леко" и 320-ката държи на километри. Е тъкмо ще я тествам каза си Иванов и оснави ускорението да залепи тялото му за седалката. След две-три минути погледна километража и видя че стрелката сочи 220-230, малко се уплаши и натисна спирачките, после отби на първото подходяшо място и се огледа разтреперан. Никога не беше се чувствал така леко уплашен, но много доволен и не знаеше какво да прави.
В този момент чу звук от спирачки и едно черно черно БМВ компакт закова пред него. От там излезе добре сложен около 23 годишен младеш, който му направи знак да излезе от колата. Незнаейки защо Иванов излезе и чу:
-Браво бе баце, направо ми скри кокъла, от варна те гоня и не мога те хвана, по едно време направо изчезна яко дим, добре че си спрял та те стигнах!
Гледайки опуления поглед на Иванов момчето се представи. Георги са казвал и отивал на среша на клуба на БМВ, посочи някакъв стикер на задното стъкло. После попита Иванов:
-И ти караш от наш'те (посочи БМВ-то) що не дойдеш да се запознаеш с колегите, като гледам как караш ще се харесате, ако искаш де?
-Ще дойда, защо не - каза Иванов и дабави - аз съм Асен Иванов, приятно ми е!
-И на мен, карай след моята, ама по-кротко че не мога ти удържа темпото и след десетина минути сме там!
Запалиха си колите и наистина след десет минути се озоваха на нещо като голям полигон, където бяха наспрели 20-30 а може и повече БМВ-та, от стари акули до най-мадерни лимозини и джипове още в гаранция. Иванов паркира и се запозна и няколко души, разбра че тук има хора от цяла България и му стана някак леко на душата. Тъкмо си приказваше с новите приятели и от някъде изникна Георги и пет-шест момчета и му каза:
-Може ли да погледнем под капака, че много бядаш за 320-ка?
-Може що да не може, аз не разбирам от тия работи, така я взех - засмя се Иванов и двигна капака.
Едно от момчетата погледна вътре, подсвирна и каза:
-Братче тъй като гледам поне 200 коня може да изкараш от тука! Аз се казвам Митко, приятно ми е!
-Асен, а как 200? Аз доколкото знам е към 180 в момента.
-Ми пича дето ги е слагал тия нещица сигурно не е имал време да ги настрои, затова. Ако искаш може да се пробваме с момчетата, да видим какво ще излезе?
-Ама как? Тука ли, сега?
-Що не имаме всичко необходимо - ухили се Митко
-Ми давайте да видим какво ще излезе - каза Иванов и се почнаха едни прегледи, затягания, разтягания, включваха се лап-топ-и към колата и всякакви други неща дето му бяха непонятни, но и много интересни. След известно време, Иванов беше загубил представа за този показател, Митко му каза:
-Е изкарахме 205-206 коня, можеше и по-добре, ама трябва в сервиз. Де я кажем 200+, а?
-200+, добре звучи! А колко ти дължа?
-Как колко? Едно бира, нали сме все наши тука! А ти си нов, е нищо що се научиш! - каза Георги и всички се разсмяха.
Почерпи ги Иванов и почувства че намери нови приятели, почувстваха го и те. По едно време го питаха:
-А дрифтове, бърнаути, няк'ви такива правил ли си?Можеш ли?
-Не съм опитвал я обяснете как се прави?
И му казаха на Иванов кое какво представлява, как се прави, показаха му, той естествено реши да опита. Бърнаут без проблем, дрифт-а от втория, третия път и той стана. И като почна едно свирене на гуми, тогава се чувстваше изтински жив, усещаше колата като част от семе си и тя му се подчиняваше безоктазно. По едно време видя че всички му махат с ръце и викат нещо, той спря и ги погледна
-Какво има? нещо е станало ли?
-НЕ бе спокойно, само се спри че изтърка гумите, нали трябва и нещо да се прибереш - се разсмя Георги
-Ти си бил роден талант - каза някой и всички го подкрепиха. После кой подъртя гуми, кой с кого се гони и така мина деня. Решиха да се прибират и оформиха колона от десетина автомобила, всичките за Варна и всичките със стикери. Иванов се почувства много горд да е част от нещо такова и забеляза че когато някой се отделяше го поздравяваха с аварийните, той също. Така и не усети как стигнаха до Варна и дойде време да се прибира и той получи поздрав с аварийните за довиждане, което неизвестно защо страшно го зарадва. Паркира си на мястото пред блока и се качи до седмия етаж където живееше, все още унесен от преживяното той видя забоденото листче на касата на вратата и си каза "сигурно хазяйката или за водата, утре ще го видя". Вечеря и си легна доволен с онова непознато чувство, което преди усещаше само като беше в колата.
А всъщност приятелите му го познаваха това чувство, познаха и огъня в очите му, това момче беше станало един от тях, беше станало истински БМВ-ентусиаст!

П.С. Обмисля се продължение, моля кажете мнението си

Това е обещаното продължение на “историята на едно момче, вече ентусиаст”

Иванов са стресна от пискливия, металически звук, заглушаващ всичко. Дори мотора на BMW-то му!? Не, това не беше истина и той се събуди със странното усещане, че всичко което му се случи предния ден бе сън, плод на неговото въображение.

“Жалко - каза си той - аз наистина харесвам тази кола, но чак да я карам с вратите напред? ... А всъщност, ... защо не!” и в този момент, пробуденото му съзнание започна да го залива с подробности, случки и информация от вчера, която нямаше как да е измислица. “Или не?” Реши да провери и извади сакото си, същото с което бе вчера и което бе пропито с неочаквано добрата миризма на отработен бензин, изгоряла автомобилна гума, кожен салон и адреналин. “Не вчера не беше сън, беше истина и аз станах част от нещо голямо!” все още унесен в тези мисли Иванов чу телефона и машинално го вдигна, отсреща – строгия глас на шефа изтласка, макар и за момент, колата по-назад в главата му. “Днес не е ли събота? Не съм на работа, какво иска?” мислеше си Иванов и отговорът моментално дойде в слушалката:
-Как върви проекта, с който ви гласувах доверие? Идеи!?
-Да разбира се, смятам да започнем ... – каза Иванов и изтърси първото което му дойде наум, после продължи като си измисляше в движение и гледаше да не се изхвърля много.
-Много добре! Очаквам подробен доклад рано сутринта в понеделник! Не забравяйте, че разчитам на вас! – каза шефа му и прекъсна. “А свирка не искаш ли!?” кресна Иванов в празната линия и постави спокойно слушалката на мястото и. Нямаше смисъл да я тряска, пак той щеше да я ползва после. В този момент видя и листчето, което намери на вратата си вечерта и си каза: “В средата на месеца и тия какво ли искат, ма то като се е почнало...”, вдигна го, прочете какво пишеше на него и остана като гръмнат: “Елеонора 0899/90-60-90 обади ми се!!!”
Замиси се и след малко мисълта му включи на скорост и набра обороти като любимата кола. Елеонора, това е едно момиче с “разтопяваща” усмивка от съседния вход, бяха се виждали един-два пъти и май че вчера имаха уговорка за кафе? Да определено беше за вчера! “Е нищо, ще и се обадя, пък каквото стане!” С тези думи той набра номера и и чу мекия и глас, който галеше слуха му като двигател на 4500 оборота. Оказа се, че няма проблем за вчера, а и днес била свободна, но той обеща да се реваншира, щеше да я вземе от тях (съседния вход) след два часа. Приведе се в приличен вид и осъзна че мисли за Елеонора по същия начин, както и за колата си!
-Май съм влюбен, или поне би трябвало, защото определено обичам 320-ката! – опита се да вкара логика той, после се отказа и се разсмя, някои неща не подлежаха на логично обяснение. БМВ-то и новите му приятели от клуба бяха живо доказателство за това. След това се замисли: “А къде ще я изведа?” не беше излизал от две-три години, само работа-работа-работа, да се купи гарсониерката, да се докаже, после кола и то каква кола наистина! Трябваше да отидат на място където да е удобно, да няма много хора, но да не е изолирано и т.н.т. и т.н.т., беше започнал да изпада в паника, защото и нещо дребно трябва да и купи, цвете например би свършило работа, а цветарници наблизо нямаше. И тъкмо щеше да се предаде, когато нещо проблясна пред погледа му – ключовете за колата, небрежно захвърлени след вчерашния ден.
-Бимата и любимата! – ухили се той - хубава римичка. Е какво пък ще я изведа с колата.

Още недообмислил идеята си или по-точно детайла време, Иванов се юрна надолу по стълбите, всемайки по три стъпала наведнъж, защото не му се чакаше асансьора. След малко видя агресивния силует на 32-ката, който стопли душата му, но с ужас видя че грайфер на задните гуми почти нямаше, то гуми едвам имаше та камо ли грайфер! Виж предните бяха почти нови, само по прахоляка личеше, че са използвани.
-Що не ги смениш? Предните-отзад, а задните-отпред, нали са еднакви? – беше съседа му, тъкмо излизащ за работа (работеше на двеста метра надолу по улицата. Голяма гъзария, излизаш от вас и след малко си на работа, но това е една друга история )
-Може, ако удариш едно рамо, пък после ще почерпя!
-Готово пич. – и след петдесетина минути усилена работа, колата на Иванов имаше почти нови задни гуми, а предните? Те ще издържат, не бяха чак толкова износени както изглеждаха на пръв поглед.
-Доскоро и умната.
-Ако не русата! – добави Иванов и се качи. Знаеше че няма начин да отиде и да се върне навреме, ако кара умно. Затова му трябваше подходяща музика, освен тази на редовия шестак отпред. Цъкна радиото – чалга, пфу..., цък – мазен, бавен рап, не-не-не..., цък – ЖИЦА-А-А!, е става. Я маслото е загряло, газ – първа, втора, излезе от паркинга, газ трета. На кръстовището залено, а трябва десен завой – няма проблем, завъртя колата, без да излезе от своята лента и се размина с патрулка в насрещното, отново газ и изчезна преди шашнатите полицаи да разберат какво става.
Митко тъкмо беше станал, когато телефона му иззвъня, беше един колега от клуба:
-Ало.
-Абе Митак, тоя от вчера май е малко луд!
-Кой бе? ... Асен ли? ... Що?
-Излизам аз да видя служебната кошница да не я е откраднал някой по погрешка и виждам, или по-скоро чувам здрав форсаж на шестак. Викам си некой от наш’те бърза за некъде, сега ще се укроти в града, ама не!
-И к’во?
-Ми виждам зеленото на Асен-чо: зима на дрифт кръстовището, пили гуми на булеварда, нахълта в паркинга, ряз ръчната, 270 градуса завой и преди да се е слегнал праха, излиза той с три метров скок, спринт до цветарницата, зема един букет, скочи в клата и отлетя на некъде. И всичкото това за има няма половин минута!
-Каза че е взел букет, има повод значи.
-Да второто най-приятно нещо!
-Бе те при мене са на кантар!
-И при мене, ама да се кара така?
-Еми бърза човека, ти като бързаш к’во? Нормално ли караш?
-Е не, ама в града сме все пак.
-Кажи му го другия път, като се съберем.
-Дали ще дойде?
-Ти би ли пропуснал? ... Не нали? Той също!
Докато купуваше букет за Елеонора, Иванов видя, че имаше още само петнайсетина минути, петнайсет минути за десет-дванайсет километра в града? Нямаше да е лесно, но той си обеща че няма да закъснее, не и с любимата кола.

П.С. Обмисля се продължение

Това е третата част от историята за Асен Иванов, ENJOY

Когато влетя в 320-ката си като отвързан пес в колбасарски склад, Иванов внимателно остави букета на седалката до шофьора, сложи си колана и по навик посегна да запали. Да де ама не беше гасил колата! Ухили се “така е като слушам жици рано сутрин”, помисли си той и угаси радиото. Единствената музика в купето беше редовата симфония на шестте цигулара под предния капак, които видимо недоволстваха от ниските обороти, но не за дълго. Последва добре изпитаната комбинация от първа с газ, втора с много газ и трета с повече газ, при което редовия двигател зазвуча така както Иванов обичаше и беше свикнал да го слуша, над 5500 оборота. За съжаление светофарът отпред беше червен и след изестни усилия бимата спря. На Иванов не му се рискуваше да минава на червено, дали защото напът за цветарницата се размина с две патрулки, първата на косъм, или нещо друго, но инстинкта му го накара да спре и той го направи. В този момент забеляза че водачът на колата от дясната му страна се е показал почти целия през прозареца и му говори нещо. Иванов свали джама и погледна тази личност и неопределим пол (заради прическата тип селска пачавра и огромния брой накити по ушите), която се криеше зад големи слънчеви очила с още по-голям надпис на тях “наш’те RACING”. Очевидно индивидът, беше от мъжки пол заради тембъра на гласа и огромното количество псувни които изричаше, имаше мноние за себе си като непобедим рали състезател и завърши речта си с “... не мож ме спреш с тоя кораб, же скивиш къф тюринг съм си прайл кат ми прата каруцата за моргата!”. Посочи среден пръст на Иванов, прибра се в колата си и наду песен на поредния циганин, който пееше нещо на родния си език под фона на неописуем калъбалък от звуци, уж музика. Това се изливаше от сваления прозарец на машината с неопределима марка, разкривени брони, ужасно жълт цвят, голям стикер V16 очевидно обозначаващ двигателя и двойка тръби от печка за ауспуси, които стърчаха поне на две педи зад задната броня. Иванов спокойно си затвори десния прозорец, който нежно изсъска и поледна улицата пред тях, пуста и спокойна. След 400-500 метра имаше друго кръстовище със светофар, той в лявата лента, невероятния селски рицар в средната и най-дясната беше свободна. В нея след 150-200 метра имаше автобус чаврдар, който не си знаеше годините, но стоеше на това място поне от три и нямаше изгледи да го извлекат в някое гробише скоро. Погледна чудото на автомобилостронето до себе си или каквото беше останало от него след намесата на фирма “наш’те RACING ” чиито представител явно беше въпросното возило, което в момента форсираше някакво подобие на двигател, но защо ли се чуваше само дрънчене и то откъм тръбите за печка под или по-скоро зад задната броня? Картинката се допълваше от светофара с таймер, който отмерваше с червени цифри 8,7,6,5,4...Иванов си помисли “Боже, колко простотия има в тоя до мене, боже. Само да не му изпадне некой чарк от колата че ни утрепа и двамата!”
Още миг и симфонията изпълнявана от талантливия шестцилиндров мусикант под капака на бимата заглуши всичко останало. След три-четири секунди Иванов тъкмо минаваше покрай спрелия чавдар, когато едно движение в дясното му огледало го заинтригува. Беше патрулка, нагло скрила се зад автобуса, която с вой потегляше след него и се престрои в средната лента. Голяма грешка! Там видния представител на “наш’те RACING” и селската състезателна мисъл тъкмо се канеше да включи на трета, когато се вряза в в бялата астра, представляваща органите на реда и по-специално гл. сержант К. Маринов известен с това че три години поред печелеше боксовото първенство на МВР и мразеше уличните гонки от всякакъв тип.
Иванов имаше свои проблеми в този момент изразяващи се в една дума ВРЕМЕ или по-скоро липсата му. Премина кръстовището и продължи напред към заветната цел, когато видя че пред него имаше лека катастрофа,но блокираща всички ленти за движение. Започна трескаво да търси изход и го видя – между най-лявата кола и тротоара май имаше място, колкото да мине една кола, а после движението се разделяше. И тя мина, със 170 километра в час. Оттам нататък нещата бяха лесни, Иванов нави волана, за да не мине в насрещното и колата есествено се унесе, но той я изправи е продължи напред проправяйки си път през започналия да излиза трафик. Още два километра и беше там. Погледна чесовника, една минута, а може би само няколко секунди? Бутна пета и стъпи с два крака на педала, така че усещаше пода на колата през него. Време да погледне скоростта нямаше, имаше завой, деведесет градуса и се влизаше в лясната пресечка за блока. Иванов се молеше да няма коли там, защото газта май беше заяла от здравото натискане, или крака му беше изтръпнал, не можа да определи точно и не го интересуваше. Влетя в завоя като с левия натискаше съединителя и спирачката, а десния с мъка премести от газ-та “добре че проблема не беше в педала” мина му през ума и отново го натисна, все едно беше спукан кръвоносен съд. С периферното си зрение мерна място за паркиране точно пред входа на Елеонора и с помощта на ръчната успя да закове баварката на него. Грабна букета, излезе, заобиколи колата и тръгна към блока, по пътя забеляза че нищо не издава досегашното му занимание, освен двете следи от гума, завиващи от пътя и свършващи под задните колела на зелената 320-ка металик от която слезе, а и малките облачета дим показващи че са пресни.
Погелдна си телефона, имаше още минута-две, чесовника на БМВ-то избързваше. Сякаш нещо се счупи в него в този момент. Не беше закъснял, беше успял навреме. Почувства се леко, като че ли не колата него, а той нея бе мъкнал на гръб тези километри. В този момент едно нещо го накара да забрави кой е, какъв е и откъде е.
През входа на блока излизаше видение, което тръгна право към него. След малко я позна, беше Елеонора, изглеждаща по начин, който може да бъде описан само с една дума – неописуемо. Иванов зяпна от очудване и след малко разбра, че трябва да затвори устата си, но така и не намери сили за това.

П.С. and the beat goes on

Ето и продължението на тази тема

Виждайки ефекта, който външния и вид предизвика у Иванов, Елеонора са усмихна още по-широко (не напразно се беше разкрасявала два часа), приближи се до него и го извади от вцепенението му по най-добрия начин – с целувка. После го погледна право в очите и попита “Къде ще ходим?” Иванов едва на изпусна букета, който държеше и с мъка прикри треперенето на гласа си:
-Още не съм измислил – призна си той и добави – за малко да забравя, това е за теб!
-Много благодаря! Може да се поразходим, докато ни дойде идея къде да идем.
-Съгласен! А с колата става ли?
-Стига да съм с теб, става – каза тя и влизайки в БМВ-то добави – това не е кола, а самолет! А и преди да изляза по радиото съобщиха за опасен шофьор, който обикаля из града.Би ли карал по-внимателно.

Поглеждайки износените гуми Иванов каза “Ще внимавам много” и на ум добави “то след тия изпълнения няма как. Сигурно ще дойдат две-три честитки от камерите, но си заслужава”. Влезе в колата и усети как парфюмът, на Елеонора подхождаше перфектно на обстановката в кожения салон. Само едно нещо липсваше! Пъхна ключа и го завъртя, чувайки шестимата цигулари под предния капак си каза “сега вече всичко е наред” и тъкмо да настъпи газта погледна към любимата до себе си и с удоволствие забеляза, че тя видимо се наслаждаваше на същия този звук. Бтуна първа и с малко газ, после втора и пак малко газ, двигателя едвам съскаше от нетърпение да заработи в обичайния си режим над 4500 оборота, но това нямаше да се случи. Иванов посегна да включи радиото и усети ръката на Елеонора върху своята, сякаш ток премина през цялото му тяло и за малко да изгуби контрол над колата, после чу гласа и “може ли да не го включваш, искам да послушам двигателя”. “Добре!” каза той и съвсем леко увеличи оборотите, с около 500, за да се чува по-ясно.
-Звучи като лъв в клетка, готов да скочи всеки миг и да се развилнее. – засмя се Елеонора и погледна Иванов – НЕ се смей, де точно така ми звучи!
-Е няма да се развилнее, обещах да карам вниматално. – засмя се и той.

В този момент смряха на светофара и за ужас на Иванов от лявата им страна се намърда отново онова същество, което явно караше резервния болид на “наш’те RACING”, не по-малко изчанчен от флагмана на фирмата. “Дано не ми прави проблеми” помисли си Иванов и чу как онзи си смъкна стъклото:
-Абе гнидо недо******а, куките щяха да ме пребият зарад тебе, ЕЙ!
-Този май иска нещо – каза Елеонора и свали стъклото – какво обичате?
-Тебе гола и оня да гледа!
-Добре бе пич – намеси се Иванов – хайде да се гоним до другия светофар, като си решил.
-Че те схрускам, той път нема патрулки!
-Мечтай си – каза Елеонора – това е БМВ. Нали така? – и каза на Иванов – има ли някакъв номер да го прекараш?
-Само гледай – каза той и подаде малко газ.
“Значи така звучала наистина тази кола” помисли си тя и след зеленото на светофара усети че не е просто кола а звяр, който я залепи за седалката и не и даваше да си поеме дъх. След малко звярът отпусна хватката си и тя погледна въпросително Иванов. Той усетил погледа и обясни “Не се гоним, само малко да съм пред него, да се амбицира”, посочи с глава светофара “тъкмо червен ще е като стигнем” и натисна спирачките, а колата послушно спря на светофара. Но рали пилотът не забеляза червеното и доволен от победата си навлезе в кръстовището с пълна газ. При което се блъсна в черния, брониран бус с надпис “охрана на съдебната власт”, който тъкмо завиваше.
Иванов отби след светофара и каза “Два пъти за един ден, този е голям талант”.
После дойде един гард, за да му поиска документите и като видя Елеонора:
-Норче какво правиш тук?
-На среща съм, а онзи идиот дето ви блъсна ме наруга!
-Ще го оправим, не се притеснявай, а ти карай внимателно, щото виж какви неща стават!
-Да разбира се – каза Иванов и я погледна изумено
-Братовчед ми, много е свестен.
-Виждам аз, ти май си пълна с изненади!
-А защо каза два пъти за един ден? – попита тя и Иванов и разказа какво е правил преди да я вземе. По време на разказа му Елеонора, на няколко пъти си смени цвета на лицето, а накрая каза:
-Не си е струвало, за един букет.
-За букета, не. Но за теб да. –каза той.
В този момент братовчед и дойде при колата, за да му върне документите и им пожела приятно прекарване. Бимата потегли леко и внимателно, а не Иванов вече не му се струваше, че двигателя е недоволен от ниските обороти, дали заради случилото се или заради ангела на седалката до него, той не знаеше и нямаше значение. Само едно имаше значение, да не изпусне жената до себе си. Предложи да отидат в новия италиански ресторант, беше невъобразимо скъпо, но какво от това? На жените им харесваше, пък и атмосферата беше много добра. Елеонора се съгласи и след два-три “бързи завоя” с 50 км/ч се озоваха на паркинга. Докато си търсеше място за да паркира Иванов са заслуша в двигателя, звучеащ като драгстер който се прибира в бокса за настройки и се засмя. Скоро чу звънкия смях на Елеонора, която му каза “имаш много заразителен смях, трябва да се смееш по-често”. Той паркира, обиколи колата и и подаде ръка за да излезе. Докато вървяха към ресторанта тя му прошепна:
-Това беше най-хубавото нещо,което съм виждала цяла седмица
Иванов проследи погледа и: -Просто кола – и добави на ум “моята кола”
-Не ме разбра – засмя се тя и го погледна в очите – това беше най-хубавото нещо, което съм виждала цяла седмица!
Той я целуна и се почувства тръпката, която премина през тялото и.

Седнаха на една свободна маса и Иванов си помисли, че може да и се любува цяла вечер, без да и се насити, а отсреща тя го гледаше с обожание, чудейки се къде е бил през целия и живот. Нямаше значение дали си говореха за нещо или просто се гледаха, той я привличаше неудържимо. Би била с него дори и в дебрите на ада.

След няколко часа той я остави до входа на блока и, след ефектно завъртане на 270 градуса, остави последна целувка върху устните и, отвори вратата и я изпрати до вратата на апартамента и. Там и пожела приятни сънища и я остави цялата разтреперена от вълнение.

Това че се раздели с Елеонора, макар и само за няколо часа, беше токлова трудно за него, но реши да не бърза и да се наслади на всеки момент, прекаран с нея. Пък и трябваше да смени гумите на бимата. Утре щяха да ходят на Свищов, тя го беше поканила, при нейни приятели, а той имаше чувството че я е познавал цял живот и след като се прибра си пусна радиото, но което сякаш по-поръчка вървеше Киора – вярвям в теб. “Колко си прав, сам не знаеш” усмихна се Иванов на радиото и легна да спи.

П.С. ДА СА ЖИВИ И ЗДРАВИ КОЛЕЖКИТЕ И ВСИЧКИ ЖЕНИ, ЧЕ БЕЗ ТЯХ СМЕ ЗА НИКЪДЕ

Ей го края на влака! БЛАГОДАРНОСТИ НА МОДЕРАТОРСКИЯ ЕКИП ЗА ТЪРПЕНИЕТО

Иванов се събуди и погледна чесовника до леглото си 8:34, алармата щеше да иззвъни всеки момент, така че той я изключи и стана. Докато си миеше зъбите нахвърля план за събитията през деня, Облече се и потърси ключовете за най-важния елемент – колата му. Те бяха точно там където ги беше оставил, пред снимката на родителите му. Взе ги и излезе твърдо решен да се разтовари от насъбралото се напрежение. Излезе от входа и видя познатия силует на хищно БМВ, което хвърляше зелени отблясъци на утринното слънце. Приближи се го него и се пресегна да отключи, когато видя че под едната чистачка има пъхнато сгънато листче. Извади го и прочете: “12 часа, нали не си забравил, надявам се да дойдеш.” Прибра го и се усмихна на себе си. Само мисълта за нея можеше да го разсее в присъствието на 320-ката. Завъртя ключа с приятно за ухото щрак от централното заключване и след малко последва ново завъртане на ключа, този път с добре темперирания ритъм на двигтеля, който звучеше спокойно и лениво поддържаше 1000 оборота. Иванов усети че някой чука по стъклото, беше съседа му Божидар:
-Пич, може лиедна услуга?
-Ще ходя да зареждам, но кажи.
-На лукойл-а ли?...Да...Ще ме хвърлиш ли до там?
-Качвай се – засмя се Иванов и съседа му се качи намествайки някакво метално куфарче върху коленете си.
-Какво е това?
-А, един проект – каза Божидар и щракна ключалките, за да го отвори. Разрови някакви листи вътре и извади плоско шишенце около 0,5 – 0,7 литра – Това е за теб.
-Аха,...с колата съм, пък и не пия.
-Добавка за бензин – каза Божидар и посочи логото на някаква химична компания върху шишенцето. – един клиент ми го даде, ама нали нямам кола, земи го.
-Благодаря, някакви особености?...А сипваш го и после зареждаш, за пълен резервоар не става, ясно, ще го пробвам. Нали няма да гръмне?
-Спокойно няма, после карай по-леко че е концентрат и убогатява много.
-Мерси, мерси, а да те питам с какво точно се занимаваш, че не е ставало дума?
-Да кажем че решавам по-тънките проблеми на хората – усмихна се Божидар.
Иванов се замисли, имаше нещо вярно, съседа му се славеше като човек, който можеше да намери почти всичко, ледално или не. Едва ли бе случайно.
-А стигнахме – каза Божидар – мерси за возенето и сипи до горе, аз плащам.
И влезе в сградата на лукойл-а. Иванов изсипа шишенцето в резервоара и каза на момчето да напълни до горе. Когато резервоарът се напълни, Божидар излезе от магазинчето на бензиностанцията “Ако те питат, днес не си ме виждал” и влезе в междувременно пристигналата черна лимузина с тъмни стъкла. Иванов се засмя, беше си спестил стотина лева. “Тоя е голям образ, втори такъв няма” и запали двигателя, който му се стори по-нервен от когато и да било. Реши да го тества и потегли с пълна газ, когато БМВ-то тръгна, в началото по-скоро настрани отколкото напред, разбра какво означаваше “...после карай по-леко”. Замисли се какво беше в онова шишенце, може би катализатор за превръщане на бензина в керосин? “Добре, че двигателя е атмосферен”, помисли си той и внимателно побутне газта. Караше леко и плахо по целия път до гумаджийницата. Там го посрещна Митака, бяха се разбрали за четири броя пирелки, ама нали му останаха повечко пари, взема мишелин. След като ги смениха Митака се качи за едно кръгче и попита:
-Да не си сипал ракетно гориво, или турбо-мурбо, а?
-Бе съседа ми даде някаква добавка и аз я сипах.
-Каквото и да ти е дал виж да вземеш още, че взе едно си с друг двигател сега, ако може земи и за нас, ще платим.
-Немаш грижи – ухили се Иванов и подаде здраво газ. Новото си е ново, колата не поднесе, а се изстреля. Той почувства как предницата олеква в момента на потегляне и му стана едно такова, взе едно е бил под гумите. Втора и отпусна газта, все пак в града ограничението е 50. Паркира пред блока и отиде горе да си стегне багажа. Обади се в службата и каза че ще си вземе отпуската от миналата година в понеделник и вторник. Воебще не го интересуваха протестите на шефа. Имаше само две важни неща в този момент. Едното беше паркирано пред блока с чисто нови гуми и пълен с полу-керосинов разтвор разервоар, а другото щеше да го чака на севастопол в 12:00. Той си приготви дрехи за два-три дни и козметика в един сак, излезе, намести го в багажника, зад суб буфера и потегли, да се разходи из града и да свикне на новото държание на колата.

Мина покрай една автомивка и видя че е празно. Влезе и поръча външно почистване, не че беше мръсна бимата, просто щеше да блесне с пълна сила. Потегли за севастопол, доволен от резултата и караше внимателно, имаше повече от достатъчно време. Приближавайки до севастопол видя, че Елеонора приказва с приятелки и е с гръб към него. Нямаше да го види, освен ако... ако не направеше така че да го забележат. Смъкна с една предавка, двата крака на газта и точно на ъгъла завъртя колата на 180 градуса, така че дясната и страна спря на сантиметри от бордюра. Естествено всички го гледаха, “като никога да няма сотаджии тука” помисли си той и излезе. Заобиколи колата и отиде при смеещата се Елеонора, прегърна я подавайки листчето и каза:
-Как бих могъл да забравя!
-Няма ли да ни запознаеш? – поинтересува се една от приятелките и.
-Асен си е за мен, вие се оправяйте!
-Абе и на него няма да откажа.. – продължи другата, но виждайки погледа на Елеонора, разбра че е по-добре да не се прави на интересна и замълча.
-Тръгваме ли?
-С най-голямо удоволствие – каза Иванов и и отвори вратата. После се качи, запали и потегли, като с кеф забеляза двете следи оставени от задните гуми. Скоро излязоха от града и тръгнаха към Свищов, разговорът вървеше леко, колата се държеше перфектно, а любимата беше до него и видимо сияеше. Какво повече можеше да иска човек? Абсолютно нищо!

След известно време, не го интересуваше колко, дали часове или минути, стигнаха до една отбивка, където ги чакаха още две коли. Иванов се запозна с останалата част от компанията на Елеонора и потеглиха към хижата. Той се движеше трети, не знаеше пътя, но по едно време забеляза 4-5 черни е46-тици, които се приблиаваха бързо към тях. Когато го видя, първата започна да му мига с фарове и той отби и спря. Бяха колеги от събора, които отиваха да повъртят на някакъв полигон наблизо. Пожела им приятен ден и побърза, за да настигне другите, което не беше никак тръдно, предвид ускорението, което така те залепяше за седалката, че отпечатакът ти оставаше очертан в кожения салон. След като стигнаха до хижата и паркира ги чу да се смеят:
-Какво има?
-Вие БМВ-тата сте били голяма мафия, бе!
-А просто едни познати, от събора.
-Ти това ще кажеш... Как ни подгони после, обаче не е истина. Все едно самолет караш.
-Не исках да изостана, не знам пътя.
-Добре, добре!
Влязоха в хижата, запалиха камината и седнаха да отпразнуват запознанството си.

На сътринта Иванов имаше чувството че са празнували токлова, та трябва пак да се запознават. Размърда се и усети че не е сам в леглото. Обърна си, видя Елеонора, която го гледаше. Тя пусна една очарователна усмивка и му каза:
-Изглеждаш секси, дори когато спиш.
-Ей! Ще излизате ли от там? – почука се на вратата.
-След малко – отговори тя и целуна Иванов.
-Благодаря – каза той – така мисля.
-Май не си спомняш много от снощи, а? – усмихна се тя – ще ти припомня – стана, облече някакво халатче и излезе.
Докато той събираше мислите си, отвън се чу:
-Това ли ви беше излизането!
-Ще излезем когато сметнем за добре!
-Ей Асене, ти май не само на колата натискаш газта,а? ... Атлет, чуваш ли ма, бе?
-Чувам, чувам – отвърна Иванов, а смехът им ехтеше дори през затворената врата. След малко се върна Елеонора и държеше нещо в ръце.
-Какво е това? Какво стана снощи? – попита Иванов
-Мед ти нося – усмихна се тя – нали такава е приказката, а за снощи, сега ще видиш – и се съблече.

След час, час и нещо той я остави да спи и се облече, погледна я – изглеждаше като ангел, само спомените му казваха, че е нещо много повече. Можеше да я гледа до безкрай, но беше гладен. Излезе от стаята и беше посрещнат от дюдюканията на другите, които си допиваха от вчера.
-Тихо – скастри ги – Елеонора спи!
-Умори ли я, бре! Ей това баваристите мачкате здраво, не се шегувате.
-Един джентълмен не говори за това!
-Е на теб, к’во ти пречи тогава!
Иванов се засмя, седна на масата, хапна и пийна с новите си приятели, явно го харесаха, той тях също.
Зачуди се, имаше ли нещо което да не харесва в Елеонора? Засега не откри такова. Един по един, някои по двойки, другите се оттеглиха и той остана сам. Със сигурност щяха да спят поне три-четири часа. Реши да огледа колата, все ключовете и излезе. Тъкмо стигна до бимата, когато по пътя се зададе рокер, който очевидно беше тръгнал към хижата. Рокерът спря до него, угаси мотора си и го погледна. Иванов също го огледа, беше цял подвижен гардероб, облицован в кожа, вериги и шипове:
-Не ме ли позна? Аз съм братовчедът на Елеонора, видяхме се на катастрофата.
-А да ... Разбира се, извинявай, не те познах – каза Иванов и му подаде ръка.
-Закъснях, имах работа, всички ли спят?
-Да, мислех да припаля колата, ела за едно кръгче. – каза Иванов и след малко двамата се носеха с 320-ката, а двигателя меко ръмжеше над 3000 оборота. Отидоха до първия супермаркет в града и купиха една туба минерална вода и много кисело мляко, имаха чувството, че ще им трябва. На връщане Иванов отстъпи шофьорското място и освен двигателя, в къпето се чуваше и смеха намоториста, който по навик натискаше малко повече газта, заради което трябваше да взема всеки завой с вратите напред.

Когато се върнаха до хижата, там се забелязваха признаци на живот. Другите се разстъпваха с болнави физиономии, като дори задаващото се с вой и свирене на гуми БМВ не предизвика особено оживление. Виж когато колата закова и от нея се показаха Иванов и мотористът, с промишлено количество минерална вода и кисело мляко, реакцията беше спонтанна и искренна радост. С помощта на тези две съставки, чистия въздух и доброто настроение всички изтрезняха и се почувстваха оточинали и ободрени. Най-вече Иванов. Имаше всичко необходимо до себе си. След няколко часа стана време да си тръгват. Подредиха хижата и си пожелаха приятен път. Иванов се чувстваше толкова добре, че нищо не можеше да развали настроението му. Любимата сияеше до него, а пътя беше празен и бимата се беше закрепила с 220-230. Дори опита на полицаите да се заядат с него не успя да го подразни (бел. авт. - повече информация)

На здрачаване стигнаха до Варна. Иванов вече караше с 50, условията не позволяваха повече. Спря на светофара, беше първа кола и бавно потегли, когато пресичащия на червено и с превишена скорост джип го блъсна в предния ляв калник, смъкна предната броня, откърти капака и завъртя БМВ-то на 180 градуса, след което спря.
-Добре ли си?
-Щом съм с теб винаги с.. – Елеонора не можа да довърши, защото втори джип, очевидно гонещ първия, връхлетя върху колата. Иванов загуби съзнание.

Събуди се в болница, учуди се как е попаднал там, когато го връхлетяха спомените, как ролбара на джипа нахлува в купето, размазвайки напълно дясната страна на бимата и превръщайки Елеонора в кървава каша. В един миг той бе загубил всичко. След малко в стаята влезе сестра, придружена от униформен, който го разпита. Иванов неохотно отговаряше на въпросите му и накрая попита:
-Какво точно се случи? Кой караше джипа?
-***** ****** - Змея, минал на червено и ви повлякъл. Съжелявам за случилото се. – каза полицаят и излезе. Иванов потръпна, всеки знаеше кой е Змея – беше известен с подвизите си – знайни и незнайни. Баща му Стария Горянин, беше един от местните, мастити, добре облечени бизнесмени. А разглесения му син не знаеше по коя земя ходи. На следващия ден го изписаха, без сериозни травми и опасност за живота, но този на Елеонора беше безвъзвратно изгубен! Той се прибра вкъщи и реши да проучи въпроса. Отиде до застрахователя, после осребри чека в банката. Беше решил какво ще прави. Не го интересуваше дали е честно, законно или морално, знаеше само че няма да остави нещата така. Замисли се кой можеше да му помогне? “Разбира се, той може да се справи, беше млад но не и глупав”, помисли си Иванов и посвъни на вратата на съседа си:
-Божидаре, в къщи ли си? Отвори, спешно е...
-По-тихо, влизай, вътре ще говорим! – каза той и затвори вратата след Иванов. Имаше право. Апартаментът му беше звукоизолиран отвътре. Божидар беше млад, но не и глупав. След като изслуша Иванов, го попита:
-Сигурен ли си че искаш да направиш това?
-Да, ще се опиташ да ме спреш ли?
-Не, аз съм ти приятел, а не баща.
-Добре, колко пари?
-За теб 2000, ела утре.

На другия ден Иванов се здоби и револвер Магнум 357, изключително мощно и точно оръжие, в комбинация с патрони, които се пръскаха след контакт ставаше и много опасно. Взе само шест патрона от кутията, въпреки че му трябваха само два. Знаеше как да го използва, беше относително добър стрелец. Едно полезно нещо от казармата, най-сетне. Излезе, а в ушите му ехтяха думите на Божидар:
-Без номера и отпечатъци е, “чисто оръжие”, внимавай кой го пипа. Ето и адреса. Успех!
Иванов отиде на посочения адрес и зачака. Не след дълго с рев и скърцане на спирачки там спря брониран джип. От него излезе Змея, беше се отървал с две години условно, който се огледа и видя втренчения в него Иванов.
-К’во гледаш, бе? Ш’ти обърна мутрата ей сега! – каза Змея и се засили, но нещо го спря, беше огромния, лъскав револвер, който Иванов насочи към главата му и натисна спусъка. Последва гърмеж и Змея падна на земята с дупка в челото и деформирана от пръсването на кършума глава. Иванов нямаше как да пропусне от три метра. Важно беше да не пропусне и сега, обърна револвера и натисна спусъка. Нов гърмеж, а поледното, което видя беше пламък, който приличаше на косата на Елеонора, а лъскавия вхъх, на куршума, напомняше усмивката и.

Той прескочи един клон, но после кракът му пропадна в някаква дупка и падна. Надигна се, отърси се от мръсотията и погледна назад, където преследвачите му, бавно и методично претърсваха джунглата. “Едва ли просто ще ми кажат ЗДРАСТИ!” помисли си и проехтелия изстрел му напомни за реалността.

Преди по-малко от час беше взривил хасиендата наедин от най-могъщите наркобарони, а онзи беше вътре по това време. Добрата новина беше, че не смяташе да се занимава повече с такива неща. И трябваше само да прекоси още около пет километра до евакуационната точка, през непознат терен, гонен от неизвестен брой преследвачи, които едва ли биха се отказали. Е не беше като на излет, но не винаги имаш избор. НЕ той нямаше да умре на това безименно място, вършейки черната работа на неизвестни хора, за държава, която не значше нищо за него. Решил, че така ще стане, той се изправи и тръгна напред. Изстрелите бяха зачестили, значи е само въпрос на време “зомбираните копеленца” (така наричаше наемниците на картела) да го пипнат. Пробивайки си път напред, по някое време му направи впечатление, че изстрелите бяха престанали. “Едва ли съм се измъкнал, а това може да значи само едно.” Бяха открили логистичната група. Стигна до евакуационната зона, активира маяк-а и го закачи на колана си. Отвори сандъка с провизии, взе аптечката и погледна оръжието: М19А1 – с оптика, лазерен прицел, огнегасител и неговото любимо – подцевен гранатомет. Взе я, заедно с два резервни пълнителя и десетина гранати, удобно разположени на ремък. Остави храната непокътната. Нямаше време да яде, не беше гладен, пък и не планираше да живее толкова дълго, че това да е проблем. Мислеше само как “зомбираните копеленца” превръщат приятелите му в кървава каша. А тази мисъл не беше от най-приятните. Заради тази му решителност, известна още като “БЪЛГАРСКИ ИНАТ”, колегите от управлението му дадоха прякора Zaraki – the god of war. Източна философия, примесена с тъп английски – ужасно и точно в техен стил. Едно българско име не могат да запомнят, а такива простотии им раждат главите. Пълни идиоти! Мислеше си той и “летеше” през джунглата към все по-ясно чуващите се “бойни действия”. Погледна координатите на маяк-а и си припомни картата в брифинг залата – щеще да излезе в гръб на логистичната група, гадно но какво да се прави. След няколко минути изскочи на малка полянка и веднага се хвърли в ниския окоп, за да избегне неприятната среща с автоматичен откос.
-Who’s in charge here! – попита той – Where’s the support team? – последваха два взрива и чу отговор зад гърба си:
-You see the six corpses in standard uniforms – that’s the support team and the red dot next to them used to be the C.O. And who are you, fucker?
Той показа маяк-а на колана си и получи едновременен отговор от няколко гърла “Yes, sir!” Погледна навън и видя шест трупа, както и червена пихтия малко по-напред. Явно резултат контра-атака, засечена с миномет и картечно гнездо. Беше най-старши, врагът настъпваше, а той се беше набутал сам в лайната. “И за това се иска талант” – помисли си той. После се обърна към четиримата оцелели:
-Any minute they’ll come here. So we strike first. Form a line and hold your position no matter what. No mother-fucker kills our friends and lives, not if I have something to say about it.
И изскочи от окопа, последван от другите. Откриха пушечна стрелба, почти от упор, по прокрадващите се противници. Контра-атаката ги завари неподготвени и те се огънаха. Точно когато нещата отиваха на добре, проехтя силен самотен изстрел. “Снайперист!” помисли си той и се хвърли на замята, още един изстрел и нещо, доскоро някой падна върху него. Последва нов изстрел и пак и пак, после затишие. “Защо не идват! Жив ли ме искат?” мислеше си той, когато чу насечения звук на хеликоптерно витло. Погледна маяк-а – той светеше. “Играта свърши” ухили се и се сгъна под още топния труп. След малко двайсет милиметровите картечници на трите loach-a превърнаха всичко живо наоколо в неодушевен предмет и той помествайки трупа от себе си, чу:
-Zaraki, you alive asshole! Get your shitheaded, dickless self over here!
-Nice to see you too, captain! – Каза той и се засмя, беше свършило, беше оцелял, за малко, но за последно. “Shit!” – прекъсна мислите му капитана. Той също чу изсвирването, но беше късно, мината вече падаше неумолимо и взриви единия loach.

Божидар се събуди с крясък в леглото си, беше потен и разтреперен, дори две години след акцията кошмарите не му даваха покой. Сега разбра защо никой, никога истински не напуска black ops на ЦРУ. Психиката му оставаше завинаги там, с ужасите които беше преживял. Нямаше смисъл да се опитва да заспи. Нямаше и за кога. Стана, изми се, взема си едно яке и излезе да се поразходи. Погледна съседната врата, там където допреди няколко дена живееше Иванов, а днес имаше полицейска лента и въздъхна. Опита се да избяга от войната, да намери мир, но дори тук в родината му нямаше спокойствие за него, а близките до него хора продължаваха да убиват и умират. Макар и в една по-различна война, такава без правила и страни. Не Иванов не беше такъв. Беше свястно момче, вече просто беше, но извади кофти късмет.
Опитаха се да го въвлекат в разследването, но стигайки го грифа “CLASSIFIED” в досието му, всички следователи се отказваха. Не им се занимаваше с чужди служби заради едно нищо и никакво убийство с ясен мотив. И така Божидар остана незасегнат от случилото се е приятеля му.

Той отиде на работа, имаше още час, час и нещо до отварянето на сервиза, но собственика беше вътре и чоплеше нещо. Божидар влезе и като го видя, шефа му каза:
-Ще ми направиш ли една услуга?
-Кажи, да чуем пък ще видим.
-Имам едни чаркове за вземане от моргата, що не отидеш с тойотата да ги донесеш, а?
-Може, дай ключовете. Платени ли са ... ясно.
Запали служебния пикап и прочитайки логото “today tomorrow Toyota” върху таблото си спомни един от хората, умрели онзи ден. Той непрекъснато повтаряше, че по един или друг начин всички се прибират вкъщи. Е и той се прибра, по другия начин за съжаление.

Потегли към моргата и не след дълго беше там. Собственика го видя и излезе да го посрещне, беше ниско, гадно, мазно същество с лукави очички и гаечен ключ в ръка, което изкаше да прекара и лайната дето ги оставя в кенефа. Виждайки че идва Божидар, а не шефа му беднага каза:
-Парите носиш ли?
-Шефа каза че е платено.
-Бе той може да ти каже да скочиш от моста.
-Ми ти скачай, аз съм дошъл да си взема стоката, гледам си я приготвил. Тука отпред си я наредил, значи е платено, що се правиш на... бе айде да не казвам.
-Е човек е длъжен да опита, знайш как е – ухили се човечето и посочи нещо в дъното – това няма ли да те заинтересува, леко чукната перфектна баварка?
Божидар погледна натам и за малко не изпусна кормилната щанга, която дуржеше. Това беше колата на Иванов, същия Иванов който живееше до него и на който даде магнум-а. Знаеше, че е била в перфектно състояние преди катастрофата, но “леко чукната” едва ли. Беше си направо изкорубена от едната страна. Окопити се и запита:
-И защо да ме заинтересува този смачкан куп желязо? – а вътрешно изгаряше от желание да я занесе до сервиза и да я стегне, ей така заради приятеля си. Пък и колата не заслужаваше да гние на моргата.
-Виж сега – погледна го с лукавите си очички онзи – знам че е била на съседа ти, много добре се е грижил за нея, е без последния път де, та за скромната сума от 3000 мога да ти я дам, че ще се избият да я искат.
-И ти понеже си “честен и добър самарянин” ми я пазиш, а? Ей следващия от опашката да идва и да прави оферта – провикна се той към пустия паркинг – Гледай, гледай ще се избият, задръстване са направили, как ще се опазиш да не те разкъсат направо не знам!
-Е недей така де, може и да измислим нещо, промерно коментар на цената, а какво ще кажеш?
-Предлагаш ми колата, на човека убил Змея, баща му надали е забравил. Искаш една камара пари, пък тя смачкана отвсякъде, доста коментар ще има.
-Е дай некакво предложение – предаде се оонзи
-1500 и ще ги вземеш като ми я докараш до 11:00 часа, искам лепенките на следствието непокътнати, ако разбера че си я тарашил, ще се върна да търся това което си взел и това няма да ти хареса!
-Ти на страшен ли си правиш, а щ... – в този момент Божидар прескочи капака не пикапа и се озова на десетина сантиметра от собственика на моргата
-Имаш да кажеш, нещо ли?
-А ще ми платиш ли транспорта исках да питам, нема смисъл от нерви, успокой се, нали сме си приятели тука – ухили се онзи, като си спомни, че беше чувал как един път Божидар натупал някакви кандидат мутри, дето не искали да си платят ремонта и прецени че не му се ходи по болници.
-И 1500 са ти много, ама нали е била на мой приятел ще ти ги дам. Условията остават същите.
-Аз ще я докарам, ти приготви кинтите, щото хората лъжат, цифрите не.

Божидар се засмя, запали тойотата и потегли към сервиза. По пътя се отби до вкъщи, взе пари и отиде на работа. Щеше да си има собствена кола, при това добре поддържана до преди катастрофата, е колата имаше минало, но той също и това не го притесняваше.





Продължението на историята е готово, коментарите са добре дошли!

Божидар стигна до сервиза, угаси служебната тойота, взе частите и влезе видимо доволен от свършеното. Виждайки самодоволната физиономия, шефа му попита:
-Какво? Да не ти е бутнал някоя “изключително рядка сделка”, а?
-Ще видиш, след малко.
-В какъв смисъл?
-Имам предчувствие, че ще го видим днес малкия мазник.
-Нали знаеш, че каквото и да си взел си се набутал?
-Ъхъ – усмихна се Божидар – взех една “леко чукната красавица”, според него.
-То сигурно два болта един до друг няма, ти тъп ли си? Тук да не ти е Америка, всеки гледа да те метне, ти от него кола ще взимаш!
-Е аз точно тази исках!
-Що бе, на Горубляне няма ли трошляци? Или тази е уникат нещо? Специална серия, произведена само в един брой, нещо? Верно те цепи съчмата, ама чак толкоз не вярвам. И с ремонта златна ще ти излезе.
-Беше на един приятел!...Нали се оплакваше, че не можеш да намериш нощен пазач за срвиза?
-И това какво общо има?
-Ще си я оправям тука, след като привършим с колите на клиентите.
-И кога смяташ да спиш? На работа ли? Шеф съм ти, не го забравяй!
-Нали няма да ти искам пари за нощен труд! Трай си, горе има кушетка. Друго не ми трябва!
-Е добре де – примири се шефа му и добави на себе си – след няколко дни друга песен ще запееш, ама да ти обяснявам няма смисъл. И се разсмя. Това не му пречеше. Напротив, осигуряваше му добър механик, мотивиран да работи и безплатна нощна охрана, а му се струваше че Божидар се е измъквал от не една и две напечени ситуации.

Някъде към 10:00 без 10, пред сервиза се чу продължителното и пронизително натискане на клаксон. Божидар излезе и видя как четири човека стовариха бимата на Иванов, не неговата бима, пред входа и единия се запъти към него, а другите се изпокриха някъде. Беше собственика на моргата, който си искаше парите:
-Ей я само една боя и трябва и като нова! – каза той – дай кинтите, че бързам. – изръмжа после и грабна банкнотите от ръката на Божидар.
-Касова бележка, няма ли да ми дадеш – пошегува се той.
-Веднага, ей дайте един бон на човека, ще ви чакам в колата – каза собственика на моргата и с неподозирана бързина се шмугна в камиончето, с което докараха БМВ-то.
Божидар се зачуди на реакцията му и обяснението дойде скоро след това, във вида на три здрави момчета, които решителнонастъпваха към него с недвусмислени физиономии. Той свали горната част на работната си куртка и я уви около ръцете си.
“Момчета, не може ли да го обсъдим по-спокойно, например на по биричка” и се наведе под лявото круше на единия. “Явно не” допълни наум и оплете дясната му ръка в импровизираното въже между ръцете си, след което с бърза серия от колена в корема и саблен удар по врата онзи падна тежко на земята и не изглеждаше че ще стане скоро. Божидар се обърна към другите двама и веднага се наведе, се да избегне неочаквано дълъг прав, но третия се възползва от това и го заобиколи в гръб, от където се вхърли върху него, като го съботи на земята с тежестта на тялото си. Разбрал на къде отиват нещата, Божидар направи всичко възможно да се свие на топка и да прикрие важните органи на тялото си от зверските ритници, които се изсипваха върху него в следвашите четири-пет минути. По някое време онези се отказаха и го оставиха на мира. Той с мъка се изправи на крака и олюлявайки се влезе в сервиза:
-Записа ли номера на камиона? – едвам прошепна той и отговорът сви сърцето му
-Нищо не съм видял, що се отнася до мен ти сам си се въргалял отпред!
-Ама и ти си един образ, просто нямам думи!
-Стар съм за тия неща вече. Ако не искаш да ти се случи нещо по-лошо те съветвам да се откажеш.
-Ще го обмисля. – каза Божидар и отиде да се измие. За щастие нямаше нищо счупено, само охлузвания и няколко натъртвания. Реши да обмисли следващия си ход и дали ще има такъв. Ако бяха двама щеще да се справи и сега да дава обяснения пред полицията, а не да си промива раните. Явно не им беше за пръв път. Най-вероятно нямаше да ги потърси. Този урок за българската реалност го научи по трудиня начин.

След като се изми отиде да огледа колата. Купето беше неузнаваемо. Но всичко, което го интересуваше се намираше пред мястото, където някъде е седяло предното стъкло. С помощта на ракета, малко сила и лост успя да отвори предния капак и остана изъмен. Всичко си беше непокътнато и си стоеше по местата, все едно преди малко е спряло да работи. Трябваше да направи диагностика на двигателя, но първо щеще да го извади от смачканата консервена кутия, в която стоеше сега. Но това трябваше да изчака до края на работния ден.

Няколко часа по-късно, Божидар с удоволствие затвори ролетната врата на сервиза, от вътрешната страна и погледна стенд-а с блясък в очите. На него стоеше зелената 320-ка, която си купи по-рано през деня. Огледа я внимателно и разбра, че колата беше станала на нищо, е някои части можеха да се продадат, ако се изчистят от кръвта е мръсотията, но не много. Явно ще трябва да си търси нова платформа за двигателя. Като се сети за двигателя, трябваше да го извади и тества. След неколкочасови усилия и много изрязани и огънати ламарини, сърцето на колата седеше бесмълвно на плота на работната маса. Погледна чесовника 3:42. Трябваше да разчисти и да поспи. Утре му предстоеше натоварен ден. Реши да премести кушетката, защото не му се спеше сврян в ъгъла при толкова свободно място и я издърпа с един-два метра. После се изми и легна на нея. Намести се по-удобно и погледна напред. Виждаше един добре поддържан и модифициран шестцилиндров, редови мотор, който също като него беше видял много и сега се радваше на заслужена почивка. Постепенно умората надделя и Божидар бавно затвори очи. Имаше чувството че нещо се е променило в него.





Той се събуди, стана и се разкърши. Не беше спал много удобно на кушетката, но се чувстваше отпочинал и освежен. Сякаш нещо беше рзлично. Замисли се и разбра какво е: за пръв път от много време насам не беше сънувал някоя от мисиите си. А липсата на кошмари определено му харесваше. Имаше тук-там болки по тялото, но те бяха от вчерашния побой, а не от кушетката. Отиде отзад, при огледалото и погледна натъртванията и разкъсванията, нищо сериозно. След два-три дни, щяха да са само неприятен спомен, а такива много. Един повече или по-малко все тая! Загледа се в прозореца, беше твърде светъл. Отиде и погледна чесовника 10:31. Беше се успал, защо ли шефа му не го беше събудил, нали спа в сервиза. “А къде е той всъщност? При него закъснението се мери в милисекунди, а не като при БДЖ. Чакаш един час, питаш и на информацията ти казват, че влака се движи по разписание. Все едно под шейсет минути не се брои.”

Унесен в такива мисли Божидар погледна мобилния си и реши да провери какво става. Набра номера на шефа си и след третото иззвъняване през слушалката на GSM-а нахлу невероятна шумотевица, с която се бореше гласа на собственика на сервиза:
-Ало! Божидаре, ти ли си?
-Аз съм чуваш ли ме?
-Абе забравих, да ти кажа. На сватба съм! Днес и утре няма да работим! Можеш да се прибираш у вас. Не се притеснявай аз нищо! – В този момент шумотевицата нахлу по-силно в слушалката и той чу гласа на шефа си “Наздраве! Да са щастливи младите!” След което връзката прекъсна. Божидар се замисли – имаше два свободни дни, празен сервиз и “нова” кола, която се нуждаеше от много работа. “Я как се наредиха нещата.” Мислеше си той, докато оставяше мобилния и обличаше куртката си. През целия му живот, не му беше вървяло нито с жените, нито на карти, но понякога имаше “невъзможен” късмет. Може би това беше причината да е още жив. “По добре късметлия, отколкото добър. Не е необходимо да си добър винаги, а само когато това е важно!” Засмя са на простотиите, които раждаше мозъка му и реши да направи списък на нешата, които трябваше да се купят, за да си оправи колата.

На втори, по задълбочен оглед, с оказа че купето не е чак толкова зле. От някоя морга, все щеще да намери читав покрив и здрави странични греди. Врати, седалки, колани и още много други испочупени неща, предимно по салона, запълниха набързо два листа и той взе получилия се списък, ключовете за служебната и излезе. Отиде до тях, взе пари и пак се замисли за Иванов, докато чакаше асансьора. Още не беше ходил на гроба му, а май трябваше. Не обичаше големите събирания от хора, затова пропусна погребението му, което беше съпроводено от много баварци с траурни флагчета и маса народ край тях. Съмняваше се, че повечето го познаваха приживе и това също го спря. Влезе обратно у тях и взе една кутийка за бижута, нещо което Иванов беше поръчал за приятелката си, няколко дни преди катстрофата, а то дойде ден след нея и по този начин предизвика изпиването на пет литра уиски от “трезвеника” Божидар. Не намери сили да го изхвърли, нямаше да го хвърли и сега. Щеше да го даде на човека, за когото беше предназначено. Неволно си спомни думите на един от завеждашите, който обичаше да казва, че “всичко предназначено за теб, те намира ако не в този свят, то в някой друг”. Трябваше да вземе само още едно нещо, но то беше в сервиза. След малко то беше в джоба му и той пътуваше към гробищата, за да отдаде последна почит на приятеля си.

Спря до алеята излезе от колата и тръгна по тясната пътечка. Огледа се: всичко беше спокойно и само звукът на стъпките му нарушаваше спокойствието на това място. Усети, че по навик се ослушва внимателно, почти очаквайки тихото изщракване, което би го предупредило за евентуален снайперист (все пак беше на голямо празно просранство) и ходеше готов да залегне зад най-близкото прикритие. Някъде по средата на пътя чу подобно изщракване и тялото му само се хвърли на земята. То беше последвано не от изстрел, а то звука на вдутактов двигател и изправяйки се, Божидар се засмя на себе си. “Ако ме е видял, някой сигурно си мисли, че съм избягал от лудницата.” Мислейки над това, смеха сам излезе от гърлото му и той му се отдаде, но само за малко. Погледна назад и видя огромната фигура на рокер, който с включването на скорост, беше предизвикал тази му реакция и се очуди, какво ли търсеше той на такова място. “Може би е някой като мен” – замисли се и остави така нещата. Не всички се делят на приятели и врагове. Сега беше цивилен. Просто обикновен човек, който отиваше на гроба на приятеля си.

Поотърси се от прахта и направи няколкото крачки, които го деляха от целта му. Наведе си, бръкна в джоба си и извади от там това, заради което се беше отбил до сервиза. Беше предната емблема на БМВ-то на Иванов. Постави я на надгробния камък, знаеше че той би искал да е така и отстъпи една-две крачки назад. Обърна се и с бавни крачки, които отмерваха хода на мислите му се запъти към следващото място, което трябваше да посети. Беше гроба на Елеонора, приятелката на Иванов. Когато стигна до алеята, водеща към него, спря. Там имаше някой, беше рокерът, същият, който мина край него, когато си помисли че има снайперист. Каква налудничева идея, наистина. Моторджията беше коленичил на гроба на Елеонора и след малко се изправи много бавно. Или така поне се стори на Божидар. Все пак другия беше висок над два метра и ръстът му създаваше такава илюзия. Онзи се обърна и тръгна по алеята към мотора си, право срещу Божидар. Виждайки как такава грамада, покрита в кожа с множество жериги и шипове, човек неволно отстъпваше крачка-две назад или в страни, но Божидар не го направи и очите му срещнаха погледа на моториста, който беше скрил своите зад огледални черни очила. Въпреки тях, Божидар почувства тъгата, примесена с гняв и безсилие в очите на рокера, когато погледите им се срещнаха и за да избегне излишни неприятности, с две-три бързи крачки се озова на метър-метър и нещо зад гърба му. Предпочете да не рискува, все пак не знаеше, кой беше този човек, но знаеше кой не беше, не беше някой който искаш да срещнеш в тъмна уличка. Особено в сегашното му видимо нестабилно емоционално състояние. После продължи спокойно, без да бърза. Пътйом забеляза, че двигателя на мотора вече бумтеше, явно рокерът не му беше обърнал внимание и по-добре. Не след дълго сигна до там накъдето беше тръгнал и внимателно извади от кутийката за бижута, поръчаната от приятеля му сребърна роза. Остави я по средата на букетите, върху бялата кърпичка от кадифе извезана с надпис “С любов от Иванов”.

В момента когато се изправи, му щракна, че нещо не беше наред. Усети тежък поглед върху гърба си и се сети, не беше чул мотора да потегля, не го чуваше и да работи. Обърна се и забеляза, че рокерът буквално пробиваше дупка в него с погледа си. Стана, придаде си вид, че не го е забелязал и бавно отиде до колата си. Влезе, запали и потегли. Когато минаваше край мотора на рокера, онзи беше на гроба на Елеонора, гледаше нещо между цветята и стискаше каската си в ръка толкова силно, че сигурно щеще да я счупи. Божидар имаше твърде много друга работа за вършене, за да обръща повече внимание на това, пък и нямаше намерение да се набърква в някакви истории. Подкара с пълна газ към склада (където имаше и магазин) на най-големия вносител на авточасти и след двайсетина минути пред него стоеше съвсем друг въпрос. Къде да паркира на вечно пълния паркинг? След малко намери едно празно място и остави служебната там. На влизане забеляза едно БМВ трета серия, паркирано точно пред магазина, много добре изглеждащо фабрично изпълнение, с оптичен тунинг на задните прозорци състоящ се от залепена обява:
“продава се 0888/78-78-78 цена по договаряне”
“Сигурно ще му иска някъде между пет и шест хиляди, множко ми са да го вземам.” Мислеше си той и влезе в магазина. Застана на опашката, малка беше четири-пет човека само и извади списъка с частите, които му трябваха. Не след дълго един разговор привлече вниманието му:
-Дай ми маслена помпа за тройка!
-М-ка или не, година, двигател?
-К’ва м-ка, к’ви глупости? Голф тройка, ей онази отвънка!
-Кажи голф тройка тогава, тройка си е БМВ трета серия!
-То не може всички да сме кандидат мутругени! Я ела на някой светофар с това БМВ да те видя! Тя колата иска и поддръжка, не само да я купиш!
-И ти понеже я поддържаш твойта, затова ти е гръмната мослената помпа! Ако ще се гоним, дай някъде на “затворено”, че да мога и аз да натисна газта, а?
-Бе що дождох и аз тука, ако ти беше по-малка устата, можеше и да продаваш повече части. Айде ходи на @#%^&&&^%$#@@!~~@#$%^^&&****&^%$#@ ! – и си тръгна. Божидар беше на ред и реши да се поинтересува, все пак човек никога не знае:
-Май си фен на БМВ?
-Да-а! Онази 316-отпред е моя.
-А защо я продаваш?
-Имам М3 в гаража и нямам търпение да я пробвам! Искаш да я купиш ли?– към един от персонала – Вземам си обедната почивка! – Излезе и каза на Божидар:
-Айде да я разгледаш.
-Цената каква е?
-По договаряне, има проблем с мотора, не знам какъв е и не съм се интересувал. Мени оборотите и гасне под 1500-1800. Иначе съм си я гледал както си трябва.
-Ами дай да я видия тогава. – и двамата излязоха на паркинга, където ги чакаше един много добре издлеждащ автомобил. Божидар огледа тенекиите по купето, личеше си че е поддържано много добре, нямаше ръжда, нито следи от надраскване, огъване или китосване. Вътре салона беше почти нов, запазен в идеалното стоково изпълнение, без забележки! Запали двигателя, отвори капака и започна да оглежда за видими признаци на проблеми, нямаше такива, но обротите подскачаха, явно каквото и да беше, щеше да се разбере в сервиза. Обърна се към собственика:
-2000 устройват ли те?
-Мъничко са, бързам ама чак толкова!
-Е не може ли да измислим някакъв вариант, че нямам повече (лъжеше естествено) пък ме устройва идеално количката (тук беше напълно искрен).
-Без джантите, за 2200-2300 може!
-Имам едно стъпало 2000 вата и съб към него, от на един приятел колата, да ти ги дам тях и 2000?
-За М3-ката ще станат ли?
-Лично ще ти ги вържа! До сега са били в 320.
-Става!
-Давай да ходим при нотариус, тогава! – каза Божидар и след малко се провираше между трафика с бъдещата си придобивка, от изтормозения звук на която почти му се повдигаше, но запази самообладание. Около час, няколко подписа, печата и 2000 лева по-късно той беше гордия собственик на лъскавото бяло 316, чиито двигател скоро щеще да бъде заменен от отзи, който сега гордо стоеше на средата на работната маса в сервиза.
Свали усилвателя и съб-а от бадажника на 320-ката и ги нареди до четирите седемнайски в багажника на служебната. Тъкмо се канеше да потегля към адреса на онзи от магазина, когато един тътен го спря. Беше звукът от мощен двутактав двигател, който очевидно спря пред вратата и не след дълго по нея се чу настойчиво почукване:
-Затворени сме, съжелявам

[err0r]

Да се разпишат повече хора по въпроса, споделяйки мнението си ЗА или ПРОТИВ преместването на темите (събрани в една) в The Best Of... и ще ги преместя. Дилян не знам дали може да си харесва теми и да си ги взима, май няма толкова достъп...

[genezis Профил]

Да се разпишат повече хора по въпроса, споделяйки мнението си ЗА или ПРОТИВ преместването на темите (събрани в една) в The Best Of... и ще ги преместя. Дилян не знам дали може да си харесва теми и да си ги взима, май няма толкова достъп...

Обърнах се лично към него като модератор на този подфорум,нямам представа кой с какви права разполага,ако е нужно да пусна и анкета към темата за да се набере по голяма яснота по желанието на колегите?

[///MapTo Профил]

Аз съм ЗА

[st.George Профил]

ЗА!

[bam-bam Профил ICQ]

ЗА

[PeBuLs Профил]

ЗА

[ludiagsm Профил Уеб-сайтICQ]

яко като истинско

[t060 Профил ICQ]

Колега благодаря за инициативата, ама си пропуснал 1 част. Ето линкове:
http://bmwpower-bg.net/forums/viewtopic.php?t=82806
http://bmwpower-bg.net/forums/viewtopic.php?t=83343
http://bmwpower-bg.net/forums/viewtopic.php?t=83833
http://bmwpower-bg.net/forums/viewtopic.php?t=84516
http://bmwpower-bg.net/forums/viewtopic.php?t=85226

[genezis Профил]

Колега благодаря за инициативата, ама си пропуснал 1 част. Ето линкове:
http://bmwpower-bg.net/forums/viewtopic.php?t=82806
http://bmwpower-bg.net/forums/viewtopic.php?t=83343
http://bmwpower-bg.net/forums/viewtopic.php?t=83833
http://bmwpower-bg.net/forums/viewtopic.php?t=84516
http://bmwpower-bg.net/forums/viewtopic.php?t=85226

допълнено

[b00st Профил]

Верно ли сте го изчели тва всичкото

[genezis Профил]

Верно ли сте го изчели тва всичкото

прочети го няма да съжеляваш

[DanielzZz Профил]

ЗА

[Iago Профил]

Ебати гадния край.. сякаш аз бях там. Евала на "драскача", ебати реалистичното е.. ЗА що се отнася до анкетата.

[N.Mihaylovski Профил Уеб-сайт]

Верно ли сте го изчели тва всичкото

прочети го няма да съжеляваш

От де толкова време бре