БМВ&МБ в хотел (вече цялата)

[t060 Профил ICQ]

В момента го превеждам от английски. (само съм променил имената на героите, за да се запази символиката) Дано ви хареса.



Реших да напиша и аз една история за БМВ&МБ (Борис Михайлов Владиславов & Мариела Богомилова)

Лежах си аз на удобния, плетен от много добра пластмасова имитация на рогозка шезлонг, на верандата на хотела, далеч от глъчката на басейна. Поглеждайки наляво виждах отблясъците на ведрото следобедно слънце да рисуват причудливи форми по стъклената фасада на хотела, а отклонявайки главата си надясно, пред очите ми се откриваше една невероятна феерия от цветовете на морето и небето, които някак си неуловимо за окото се сливаха и преливаха едно в друго там далеч. Цялата тази идилия ми въздействаше някак странно. Постепенно и неусетно потънах в лек сън, изпълнен с въртене на задни гуми, миризма на отработен бензин, смесен с глъчката на множество познати и непознати гласове. По едно време дочух някакъв шум, приличащ на нервно потропване с токчета, но знаех че съм на безопасно място и не му позволих да ме откъсне дори за миг от съня, в който една влачеща се по земята е30-ка тъкмо се беше изправила на задните си сликове, но изведнъж стана много по-тъмно и по-студено, сякаш слънцето се бе скрило.
-Господин Владиславов?
-Мъхъмк – измръках аз, надяващ се да ме оставят на мира.
-Може ли да поговорим, за малко? - приятния дамски глас звучеше умолително и притеснено едновременно.
-Да – казах и отворих очи, само за да видя ослепителната брюнетка, надвесила се над мен в елегантен бял тоалет.
-Аз наистина, не знам от къде да започна.. - проговори сконфузено тя
-Какво ще кажеш, от началото? - усмихнах се подкупващо аз, ако не я накарах да се отпусне сигурно до другия век щяхме да се говорим така.
-Добре – усмихна се тя и с малко по-уверен тон продължи – аз съм Мариела Богомилова, работя на рецепцията в хотела.
-Има проблем със сметката ми ли? - реших да се опитам да спестя малко време аз
-Не, не. Не е това. Просто ви забелязах... - тук направи пауза, сякаш не знаеше как да продължи.
-Мм-да-м? - колкото да и вдъхна увереност.
-Вижте, вас всички ви забелязват. - пое си дъх тя – Пристигате всеки път с различни БМВ-та, често в компанията на много и то красиви жени или на съмнително изглеждащи господа, посред нощ или по друго необичайно време. Миналата седмица, колата ви беше цялата издрана и в дупки, от които живо се заинтересуваха от полицията, но когато отидоха да говорят с вас, се изнесоха без да дадат обяснение на управителя. Не рядко в стаята ви са били откривани големи количества пари, наркотици, оръжие и други необясними предмети. Никога не повишавате глас, не оспорвате и не се оплаквате от цените и обслужването, давате големи бакшиши и почти всички камериерки са влюбени във вас.
-И целта на това е – попитах аз видимо незаинтересуван, а всъщност незабелязано се пресегнах към скрития в хавлията ми пистолет и освободих предпазителя му.
-Не ме разбирайте погрешно, нито аз, нито управата на хотела има нещо против вас или вашите действия. - тук тя въздъхна толкова силно, че усетих приятното ухание на парфюма и върху себе си. - Предполагам, че с каквото и да се занимавате, едва ли е сто процента законно, но имам нужда от помощ, не знам към кого да се обърна и събирах смелост да попитам вас.
-Слушам ви – щракнах безмълвно предпазителя, сигурен съм че не го беше усетила и непринудено наместих тъмните си очила, защото тя се премести и слънцето започна да ми блести в очите.
-Има един клиент, нагъл, мазен тип, който е много настоятелен и не приема не за отговор. Заплаши, че ако не изляза с него ще си измисли някаква история и ще ме уволнят. Имам среща в него в бара на хотела тази вечер в осем. Бихте ли ми помогнали?
-Аз също съм гост на хотела.
-Но това е друго, ние няма да сме на среща, просто ще ми помогнете да запазя работата си. МОЛЯ ви!
-Добре, добре и без това ми е скучно, пък и няма какво да правя довечера. Ще ви взема в седем и половина.
-Много ви благодаря! - каза тя, отправи ми усмивка към която едва ли някой мъж би останал безразличен, стана и се отдалечи, оставяйки ме да се порадвам на вече залязващото слънце.
Прибрах се в стаята си, изкъпах се, обръснах се, нямаше как да изляза с дама и да приличам на квартален гамен. Гледах да изглеждам що-годе добре не само заради марковите си дрехи, не че от петдесетината души в бара повече от три биха ги разпознали от някое менте. Единия бях аз, защото си ги бях поръчал от чужбина, не че съм експерт. Точно в седем и двайсет и девет излязох от входа на хотела, минах покрай моето М3 е46 на паркинга, което си играеше с лунните лъчи и изглеждаше невероятно на тази светлина. Запитах се дали има нещо по-прекрасно в този миг, на тази земя. След като влязох през официалния вход на бара и я видях, знаех че макар и трудно тя може да съперничи на лъскавия звяр, които седеше спокойно на паркинга, демонстриращ превъзходството си над другите, като запазваше пълно спокойствие точно до тогава, когато аз исках това.
Но да се върнем на нея, тя беше облечена в ефирна вечерна рокля с дискретен грим, който съвсем леко акцентираше на прекрасните и черти. Въпреки притеснението, изглеждаха сякаш излезли изпод ръката на талантлив скулптор. В момента, в който ме видя лека усмивка озари лицето и. Приближи се забързано към мен и каза:
-Не го виждам никъде.
-Да отидем там където той ще ни види.
И я заведох на дансинга. Не че обичам да танцувам, но понякога просто се налага. След около час, поне не мен така ми се стори, окупирахме една масичка в центъра на бара и дойде една приятно изглеждаща сервитьорка, от която си поръчахме по питие.
-Поне ме оставете да си платя сметката. – каза засрамено тя.
-Нали се предполага, че сме заедно, трябва да изглежда така. – усмихнах се и подадох черната кредитна карта със сребърен надпис на момичето.
-Това диамантена карта ли беше?
-М-да, нещо странно ли има?
-Досега не бях виждала на живо.
-Защото още не съм си платил сметката към хотела.
-До колкото знам има само двайсетина издадени в целия свят.
-За теб не знам, аз имам три: служебна, аз лични разходи и една във вашия сейф. – облегнах се назад и добавих – Винаги ли разпитваш хората, които си поканила или просто правиш изключение заради мен?
-Извинявам се, просто ми беше любопитно. Няма да се повтори.
-Жалко обичам изключенията, особено от красиви жени като теб.
-Знаете ли, господин Владиславов ... – вдигнах ръка за да я прекъсна.
-Малко е нелогично да ми говориш на “Вие” предвид обстановката, не мислиш ли? – усмихнах се аз.
-Добре, Борис-е не че ми е работа, но с какво всъщност...
-Значи такава била работата! - в разговора ни неусетно се беше включил тридесет-тридесет и пет годишен гаден индивид от мъжки пол, с лице от което и изтривалка не бих си направил, телосложение на бивш активен месар и обноски на изваден от трети век преди христа мародер. Не знам защо и с какво, но някак си просто веднага не го харесах. Придружителя му също, просто приличаше повече на добре дресирано за бой куче, отколкото на човек. Погледнах към Мариела и по уплашеното и изражение разбрах, че това е въпросния господин. Станах, обиколих масата и застанах пред него.
-Господине, притеснявате дамата ми, ако обичате бихте ли ни освободили от присъствието си.
-Я го виж тоя, герой! Да ти видя ръчичките над главата! - ухили се придружителя и извади някакъв револвер, който насочи към мен. Явно и те бяха достатъчно добри гости на хотела, за да не ги проверява охраната на входа. Само каква беше целта на това с револвера?
-Пич, почваш да ме дразниш! - реших да зарежа любезностите аз. Отивахме към друг тип общуване, онова при което хвърчат телесни флуиди. В буквалния смисъл на думата.
-Пука ми, к'во те дразни и к'во не. - каза той и започна да ме пребърква - Я виж какво имаме тука. - извади тридесет и пет сантиметровото хромирано, със седефена дръжка, девет партона в пълнителя и един в цевта чудо на оръжейната промишленост от кубура и го насочи към мен. - Свали си ръцете, да не привличаме внимание. - и без това всички ни гледаха, но го направих. Не защото щеше да ме гръмне. Просто от това разстояние тефлоновия връх на куршума бе се спрял чак в стената на няколко метра и през две маси зад мен.
-Знаеш ли, когато човек държи пистолет в ръка, го обзема едно чувство за сила, не си ли забелязал. Затова трябва много да се внимава с тези неща. Особено къде ще попаднат. - продължи той.
-Да! Затова нося два! - казах и още преди някой да е осъзнал думите ми, извадих близнака на първия и го тикнах в шкембето му. Видимо стреснат от действието ми, той се разконцентрира за миг и отнех пистолета от дясната му ръка, при което се чу звук от чупене на хрущяли. Тикнах пистолета, който доскоро беше в неговата ръка под брадичката му, а дулото на другия спря на пет около сантиметра от лицето на спътника му.
-Разбирам! - продължи да нахалства онзи – Какво ще кажеш да го обсъдим?
-Както искаш, свободна държава сме. Аз обаче не смятам да говоря. - и дръпнах ударника назад.
-Господа, проблем ли има? - намеси се един, очевидно от охраната. Най-после, не исках да разпилявам нечий мозък пред толкова много свидетели заради глупости.
-Не, не ние тъкмо си тръгвахме. - каза онзи, чиито мозък беше заплашен. Погледна Мариела и добави – Ще се видим после.
-Не, няма. - поправих го аз, все още държащ пистолета насочен към него.
-Господине, бихте ли ми предали оръжието си? - обърна се към мен охраната
-Разбира се! Дръж! - подхвърлих му и двата пистолета. След което използвайки тежестта на тялото си и едно ляво кроше повалих гадината на земята. Докато той плюеше кръв и зъби, малко преди охраната да ме издърпа от него и задържи успях да му прошепна – Тя е порядъчно момиче, не я занимавай с простотиите си.
След малко дойдоха и униформени, сложиха ми белезници и ме повозиха на задната седалка в колата си. Нищо лично към тях, но предпочитам автомобила да е със задно, да съм на шофьорското място, а и без белезници, че с тях трудно се кара. Беше ми се налагало един-два пъти с е46-цата, оттогава имам ключ в жабката. Прекарах следващите два или три часа в обясняване на някакъв невъзприемчив униформен, какво точно се е случило, защо съм целия в кръв, не моя разбира се и от какво са толкова настръхнали колегите му. В крайна сметка ме оставиха е една не много приятна килия, докато някой не гарантира за мен. Най-късно сутринта адвоката щеше да го направи, а нощта беше все още толкова млада. Наместих са по-удобно на нара, доколкото е възможно и реших да подремна. Едва ли мога да опиша изненадата си, когато само след момент „невъзприемчивия“ дойде, отвори килията и каза:
-Тръгвай, гарантираха за теб!
-Кой?
-Аз! - намеси се от дъното Мариела.
-Тръгваш или оставаш, че затварям.
-Тръгвам, спокойно.
-Имам чувството, че пак ще се видим, умнико.
-Едва ли, не си мой тип.
-Я виж ти! Още нещо искаш ли?
-Оръжието си. Нещо ми подсказва, че няма подадена жалба. Няма пострадали, използвах го при самоотбрана.
-Познаваш закона, май не ти е за пръв път, а?
-На теб също.
Няколко минути по-късно доволен гледах Мариела и успях да и задам въпроса, който ме изяждаше отвътре:
-Как?
-За няколко хиляди, са готови на всичко! Всеки си има цена, тяхната не е висока.
-От къде..
-В жабката на колата ти имаше достатъчно. Как го караш това нещо? - смехът и беше естествена реакция на опуления ми като на елен пред автомобилни фарове поглед.


ПРОДЪЛЖЕНИЕТО

-Защо? - едва, едва успях да промълвя със свито сърце, представяйки си гледката на колата, или каквото е останало от нея, нещо което тъмнината и далечината засега милостиво скриваха от мен.
-Като му подам газ и то или изхвърча напред или тръгва да ходи настрани на пътя и всичко това с един такъв „особен“ рев. - гледайки лицето ми, което за по-малко от минута смени няколко гримаси и то в най-различни цветове тя добави – Не съм го блъснала никъде, много добре се държи на пътя. Винаги усещаш какво става. Вземи! - каза и ми подхвърли ключовете.
Погледнах ги: черен пластмасов ромб, в центъра на който имаше стилен кръг, разделен на четири равни части, две сини и две бели с редуващи се цветове, оградени със сребриста окръжност. Над тях със същия цвят като нея имаше надпис B M W с лек наклон на буквите към окръжността. Всичко това, заградено в още една блестяща окръжност. Накратко – стандартен ключ, не за пръв път го поемах в ръката си и не само него бях държал, но защо тогава имах усещането че нещо е по-различно? Инстинктът ми почти никога (около 50%) не грешеше. Реших да му се подчиня и този път. Подхвърлих и обратно ключа и казах:
-Ти ще караш!
-Как, защо.. - обърка се тя
-Ще се учиш да шофираш внимателно, пък и не знам къде живееш.
-Възможно ли е с това нещо, да се кара внимателно?
-Не знам, не съм опитвал.
-И още един въпрос, защо ти е да знаеш къде живея?
-За да те закарам до вас.
-И това защо?
-За да се прибираш пеша, късно е вече.
-Добре, но да знаеш, че обикновено не се качвам в кола при непознати.
-А аз обикновено не возя други в тази, особено на шофьорската седалка. И отключи, че да тръгваме, най-накрая.
-Сигурен ли си?
-Да! От няколко часа стоя прав, да седна ще ми дойде добре. - Какво пък, можеше веднъж и мен да ме повозят, макар и в моята кола.
-Не това имах в предвид. - каза тя и се усмихна. Тогава не разбрах смисълът на усмивката и.
Но след няколко секунди, като потегли, оставяйки две дълги, прави пушещи следи от гума върху асфалта започнах да се досещам. Наближавахме завой, но не даваше признаци, че ще спре или поне намали за него. Усещайки как силата на ускорението промени посоката си, разбрах, че задницата на колата се опитва да изпревари, или поне изравни предната част, а тя учудващо умело я задържаше да не го стори, с невероятна усмивка и смях, почти заглушаващ звука на скърцащи гуми и всичко това на фона на „особения“ рев на двигателя.
„Добре, че тук е широко и няма много движение“ помислих си, точно преди тя да изпревари някакъв автомобил, който не успях да огледам, в нито един момент на изпреварването колата не се движеше в една посока в платното на движение. Бих искал да и кажа, че подобни маневри най-много да ни върнат в полицията, но всичко бе така красиво, че някак си просто не можах да събера сили да го изрека на глас. По някое време, колата спря зверски, почти ме обеси на колана. И докато успокоявах сърдечния ритъм в ушите си, дочух:
-Е дотук беше, аз ще слизам.
-Просто така?
-Защо? - каза тя и ме погледна по начин, който може да бъде описан само е една дума „неописуем“ - Имаш ли нещо в предвид? - игривата нотка в гласа и ме караше да се замисля за много и странни на пръв поглед неща.
-Някак си е странно, не мислиш ли?
-Не, аз съм такава. Получаваш това, което виждаш, без излишни ангажименти и усложнения. Избягвам неприятностите и деля нещата на бели и черни!
-Аз къде съм тогава?
-Някъде в дълбокото сиво.
-Това, как да го разбирам?
-В преносния смисъл! - каза и излезе от колата.
Докато тя се отдалечаваше, ми се искаше да направя нещо, да я спра по някакъв начин, да и кажа нещо. Но какво? И по-точно, защо? Та ние се познавахме само от ден. Дори по-малко. Нещо не се връзваше както трябва в картинката. Зумера на фаровете ми напомни къде съм. Излязох от колата, обиколих я и застанах там където ми е мястото. Пред волана, който бе изпълнил не една и две мои молби. Запалих и тръгнах към хотела. Забелязвах какво става около мен, но само толкова. Сякаш бях на друго място, по друго време, мислех за други нещо, но къде, кога и за какво не знаех точно. Единственото ясно нещо беше тя. „Сигурно съм преуморен.“ помислих си, но от какво? И защо като легнах дълго, не можах да намеря съня? Не, не бях уморен, беше друго. Нещо неизвестно, нещо ново, нещо различно. На сутринта реших, че не можа да се продължава повече така и ще се поразсея. Влязох в колата, запалих и погледнах таблото. Датчикът за гориво ме гледаше някак тъжно. Имаше десетина литра, може би по-малко, а щяха да ми трябват доста. Ще се минава през бензиностанцията. На около пет метра от заветната колонка, единствена с моя любим бензин, видях как на паркинга буквално нахлу черен SUV, който се устреми да заеме мястото ми. Не си познал приятел, аз си бях пръв. Леко газ и спрях точно където трябва. Другия отклони в последния момент и с вой на спирачки се отдалечи към друга колонка, явно бе променил избора си. За къде ли бърза, сигурно да убие някой на пътя. Напълних си резервоара и тръгнах, с натрапчивото чувство, че има нещо, което съм пропуснал. Поразходих се из града и на едно кръстовище го видях. Същото черно 4х4, ме следеше, като оставяше достатъчно място и коли по между ни, за да не го забележа. Явно си разбираха от работата. Е да, ама не! Извадих резервния патлак под седалката, да ми е на лесно, ако се наложи и привидно спокойно си потеглих по пътя, чакайки някакво развитие. То дойде веднага щом отидохме към безлюдните улици в покрайнините и беше под формата на подаваща се през предния десен прозорец ръка, държаща узи. След малко узито започна да бълва малки пламъчета, а около мен свистяха куршуми. Звукът от изстрелите им се сливаше с този на двигателя. Бутнах трета и с ряз зачаках своя момент, той щеше да дойде след няколко пресечки. Липсата на ограничител се усещаше ясно в тези секунди. „Единствения тунинг по колата ми“ мислех си, но сега не беше момента да се разсейвам, защото дойде моя момент. Дълъг, разбирайте и широк плавен десен, стеснен изключително много в края заради ремонт. Завъртях колата до момента, в който ги виждах ясно през страничното стъкло, когато го свалих наполовина. Хубаво нещо е човек да има повече ориентири, като стреля при такива ситуации, а електрическите стъкла се още по-хубаво нещо. Отсреща продължаваха да стрелят, все едно амунициите са им в повече. Просто ги хабяха, а не трябва така. Вдигнах пистолета, прецених горе-долу къде зад предното стъкло се пада главата на шофьора. Прицелих се, когато бях готов стрелях, само веднъж и направих една малка кръгла дупка точно там. Мислех да направя още една, но теснината приближаваше. Отворих ръка, за да падне пистолета от нея и я сключих около волана. Изправих колата тъкмо навреме, за да мине както си му е реда и се зачудих дали съм улучил. Тъкмо мислех да се обърна, когато звукът от сблъсъка на метал с метал ми подсказа отговора. В огледалото си за задно, ясно виждах черния 4х4, набучил се, още преди стесняването, в мантинелата, да се смалява с моето отдалечаване. Прибрах пистолета на мястото му с поех към хотела. На паркинга подадох ключовете на надупченото, с все още пушещи гуми чудо на науката, техниката и механиката на служителя, а той ги пое с физиономия „Отново ли този?“ и даже не поиска бакшиш. Просто нищо не каза.
Влязох вътре и тръгнах към рецепцията, когато чух изщракване зад гърба си. Обърнах се и нещо ме удари толкова силно, че паднах и изгубих съзнание. Свестих се в болница, под стража. Щом се подобрих, ме осъдиха на 50 години за обир на касата на хотела, при който съм бил застрелял Мариела. И единственото нещо, което искам да направя в момента е да запиша това някъде, за да знам кой съм и какъв съм, преди да вляза в затвора, накъдето ме водеха в гаден, брониран бус.

[stozashto Профил]

В момента го превеждам от английски. (само съм променил имената на героите, за да се запази символиката) Дано ви хареса....Останалото ще го преведа като имам време

Еееее, това твойто прекъсване е по-гадно и от рекламите по ТV!

[Christoff Профил]

Защо не дадеш източника, че стана интересно.

[Evelin Cotsev Профил]

историята е супер , ще чакам с интерес да го преведеш

[cucko Профил]

Айде че нещо се зачетох тук...чакам продължението

[NStorm Профил]

Интересно, много интересно...По-добре не давай източника, така ще ни държиш в напрежение да очакваме следващата история

[pLaM3N Профил Уеб-сайт]

Искаме още, Искаме още ...
Уникална история !

[Fking Профил]

Може ли източника на английски, защото не издържам

[pAbLo]

ЕЕЕЕ тва беше брутален край
GO FOR IT

[Anthony_J Профил]

Боя беше ок, ама чакаме сексът

[alexsch Профил]

...форумът с най-страхотните истории!

[t060 Профил ICQ]

[pLaM3N Профил Уеб-сайт]

Историята е УНИКАЛНА !
Евала ! Качвам е в телефона !

[alexsch Профил]

и това ако не е неочакван край! усещам, че ще има продължение!

[pAbLo]

Е тва вече беше брутално