ПОМОГНЕТЕ!!!

[t060 Профил ICQ]

Колеги (и колежки) набутах се в един филм да пиша сценарий за един филм. Филма е с работно заглавие "She became what she became" или на Български "Стана тя каквато стана". Ама нещо запецнах с героите.

Накратко за филма: екшън-фантастика и елементи на комедия, разказва се от името на главния герой и никой, нищо, за нещо не знае!

Накратко откъси от сценария на сценария на филма (за да добиете представа):
Бавно, но сигурно напредвахме през полето, обсипано с останки равни количества от редиците ми (шибани роботи) и разкъсани остатъци от човешки тела. А трябваше да е проста мисия по ескортирането на една единствена бронирана машина, през нашия сектор. Вярно те го владееха от петдесетина години, но си беше наш! Всичко си беше наше, но те ни го отнеха, а сега бавно, но сигурно отивахме към изтребление.
-Как мислиш, дали има нещо вътре? – попита ме тя, насред целия ужас на битката. Това беше едно от нещата, които харесвах у нея. Както и факта, че беше унищожила повече роботи от мен и много други неща!
-Мислиш, че е празен конвой ли? Защо ще ни викат ако е така? – дали бях прав, сигурно никой в този сектор не знаеше, пък и нямаше значение. Гадините се изливаха в неподозирани количества. Ако не бяха имплантираните комуникатори сигурно бихме оглушели от тътена на излитащите снаряди, които пробиваха бронята им и с меко “шляп” ги изтърбушваха отвътре, а те дрънчаха като тъпи кухи тенекии, каквито всъщност бяха. Замислих се, какво ли бих правил без нея, облечена в десантски костюм, също като мен, видимо се забавляваше като удържаше напора на десетки от “специално конструираните” им “бойни единици”. Нещастни синтетични мозъци! На природата и беше отнело няколко милиона години, за да създаде това съвършенство, наречено човешко същество, а те искаха за стотина години да направят нещо по-добро. Тъжното беше, че в крайна сметка ни удавяха в многобройността на редиците си. Все пак те можеха да се рециклират, а ние не! Пък и генератора беше в техни ръце, но не за дълго, ако беше вярна информацията. Винаги можеха да RES-нат всичко, ако нещата им отиваха по-дяволите.
-ВНИМАВАЙ!!! – чух от нейната страна и по-скоро усетих, а не чух реактивната тяга на двата и последни самонасочващи се ядрени заряда. Обърнах се, но вече стана твърде късно. Нещото ни разцепи точно по средата и ме изхвърли на близо стотина крачки разстояние. Лежах в калта и чаках да мине диагностиката на костюма:
Пробив – няма (добре)
Оръжия – свършили (кофти)
Живото поддържащи системи – работят (е ядва се)
..........
Другото не го дочаках, нямаше значение, пък и нямах време за губене. Болката от раните намаля, аптечката в костюма ги затваряше. Нямах нужда от мед. корпуса и по-добре, защото бяха много далеч назад и не биха стигнали навреме. Станах и с олюляване се огледах. Бяха ни залели и избиваха останалите функциониращи бойци. Водени от скенерите си за оръжия, тъпите тенекии, не ми обръщаха внимание, (засега, но после щяха да се сетят за мен. Те не забравяха и не прощаваха! Знаех го много добре.) нямаше и следа от никой от екипа ми, сигурно всички бяха на дъното на димящия кратер, до който се намирах. Какво ни удари по-дяволите? След малко видях отговора: Два шибаняка клас “А” прелетяха над мен и единия се вряза в далечината, там където би трябвало да е мед. корпуса. Защо клас “А”? Какво имаше в онзи контейнер? Толкова ли важно беше?

Всичко това стана за около секунда и решението ми отне още толкова: Отивам да го взема, като ще има клане заради него, няма да им го дам, дори и туба масло да е останало само, няма да им я дам! По скоро ще я изпия, но няма да я вземат докато съм жив. И прескочих ръба на кратера. Пързулнах се около двайсет-трийсет метра надолу и сред целия прахуляк и сажди видях най-страхотната гледка, която може да си представите: Умалена електро-импулсна установка с линеен ускорител на частици, не това беше твърде малко за да го нарека така, все пак най-малките ги монтираха на огромни кръстосвачи, а това беше за ръчно носене. Сигурно е прототип и не е тествано, е сега му е времето да разберем дали работи. Хванах го и изцедих последните сили от катапулта на контейнера му, за да ме изхвърли от кратера. Май се попрезорих, защото ме подхвърли бая нагоре отвъд ръба на кратера и като се обърнах видях единствения оцелял от клас “А”, да лети към мен. (Ела ела шибано тенеке с елементи на самоубиец, приготвил съм ти нещичко) И натиснах копчето. Ускорителя засия за миг и след още един изтри от небето дрънчащото камикадзе. Жалко, че почти нямаше откат, можех така да си омекотя падането, ако имаше! И се изтърсих не земята от десетина метра височина, имах чувството, че са ми набили краката до рамената, но продължавах да стрелям, чакайки системите да ми оправят краката, за да мога да се завъртя и да продължа настъплението. Имахме (то май само аз бях останал) заповед да го преведем през сектора, никъде не ни казаха, да не го отваряме! Защо ли се почувствах, като когато играехме на древните компютърни игри от преди времето на мислещите машини? Сигурно защото ситуацията беше такава. Най-сетне можех да се движа, прибягах до най-близкото прикритие (разбит кръстосвач) и имайки нещо зад гърба си, започнах да почиствам тенекиите от лицето на замята. Точно си мислех, че имам шанс и видях в далечината ярка бяла светлина под формата на разширяващ се стълб, който сякаш стигаше до небесата. След миг светлината стигна до мен и ме обгърна, вече нямаше значение, какво бях или не бях правил. (шибаняците RES-наха генератора и всичко в радиуса му или почти цялата планета) Сега всичко започваше наново, но по техните правила, в свят направен от тях. А бяхме толкова близо, само още десет-двайсет километра и щяхме да успеем. От там оставаше само финалния поход към устройството на генератора! А сега те ни върнаха в началото. Колко ли съзнания бяха оцелели на преконфигурирането? И колко ще изкукат след това? Но нямаше да се откажа! Не и докато има надежда ТЯ да е жива!

Събудих, или по-скоро осъзнах се, седнал на стол, подпрян на някаква маса изработена от странна имитация на дърво, която се огъваше под тежестта ми. Така, значи всичко започваше от начало, бяха RES-нали. Всичко, което познавах, като местности, география и топология си беше отишло. Светът беше нов, с нови правила, които беше по-добре веднага да науча. Единственото хубаво нещо, беше че като RES-нат и всеки (който оцелее) се връща в изходна позиция. Не че имам нещо против да стана пак двайсет годишен, но след петия-шестия път започва да ти писва и се изнервяш. Станах и се огледах: намирах се в нещо като брифинг зала, но с много лоша конфигурация и без оборудване. Цялата лява стена беше заета от прозорци с разкривена дървена дограма, (изглеждаше такава) която не си знаеше годините. Около мен имаше няколко човека, които се съвземаха от шок-а, всеки път става по-лесно. Никой не даваше признаци на изперкване, поне засега. Погледнах дясната си ръка, там където бях скрил информационната платка. Липсваше лекото подуване на кожата, но за сметка на това бях нашарен със странни йероглифи, напомнящи бар-код. Очевидно информацията не се беше изгубила, просто в този свят нямаше подкожна технология, все още (войната развива удивителни технологии, удивително бързо). С все още колеблива походка се насочих към вратата и изведнъж очите ми попаднаха на един окачен на стената символ, който ме шокира повече от танк в картонена кутия. Беше гербът на училището ми! Как не можах да го позная! Това беше обикновена класна стая, удивително е как трийсет или повече години война бяха променили възприятията ми. Не можах да позная мястото, където учих близо десет години! Огледах се из стаята и всичко беше едновременно познато и различно, видях и другите: две-три познати цивилни лица, една много приличаше на главната в мед. корпуса и двама от трета група. (Трета група ли?) Тях ги убиха преди началото на офанзивата! Това означаваше ... , още недоосъзнал какво точно означава изхвръкнах през вратата и започнах да проверявам стаите по коридора крещейки името и. (МОЖЕШЕ ДА Е ЖИВА!!!) След поредното нахълтване в стая, пълна с неподвижни (засега) машинарии, в човешки облик почти се бях отчаял! След малко щяха да се раздвижат и нещата да станат много кофти, много бързо! Вече имаше такива, които излизаха навън, нищо! Няма да се откажа! Заобикалях ги и продължавах търсенето си. Влязох в една от големите стаи и изревах името и с пълно гърло. Голяма грешка! Току-що обявих на двайсетте тенекии вътре, че не съм един от тях. Вече се изнасях през вратата, когато едно движение привлече погледа ми. Беше тя, там пред погледа ми, а аз за малко да не я забележа! Изглежда не и се беше отразило добре преконфигурирането. Странно, не би трябвало да е толкова отпаднала. Едвам успя да повдигне глава, когато я повиках. След миг вече бях до нея, грабнах я и буквално я изнесох от стаята, залоствайки вратата от външната страна с един стол. Влачех я безмълвно по коридора, обикаляйки размърдващите се, неосъзнали себе си тенекии.


Умолявам колегите с по-нестандартно мислене или по-алкохолизираните да кажат какво става после!

П.С. Продуцента каза, че ще следи темата ПОМАГАЙТЕ, МОЛЯ[/b]

[t060 Профил ICQ]

Някой няма ли идеи как да вкарам една е30-ка поне?

[LuBo1 Профил]

ти си ненормален , я ела към салона за кафенце и ще мислим сценария

[t060 Профил ICQ]

:mhihi: ти си ненормален , я ела към салона за кафенце и ще мислим сценария

Кой салон, че съм във варна, салон БУМЕР ли?

[ktv Профил]

Какво става тука бе? Според мен Е 30- ката трябва да е в началото, срещу роботите Айде малко релакс, че си изпушим нещо Ей, нали разбираш от майтап.