Виж темата - история за една кола, човек и още нещо (част последна)

от **t060** » 18 Апр 2008, 20:33

Стана и погледна часовника, беше станал няколко минути преди да звънне алармата затова я изключи. Чувстваше се отпочинал и с ясна мисъл. Нещо, което не му се беше случвало от много време насам. Изми се, облече работните дрехи и тръгна за работа с видимо добро настроение. От доста време живееше тук, но днес за пръв път забелязваше някои работи, като усмихнатото слънце, което светеше на небето, спокойното движение в малките улички рано сутрин. Беше пеша, все пак работеше малко по-надолу по улицата и му направиха впечатление:
1) колко спокоен може да бъде един голям за България град
2) новата продавачка в кварталния магазин
Не знаеше дали е нова или просто я беше пропускал да я зебележи досега, но смяташе да поправи тази си грешка при първа възможност. Може би най-сетне се беше освободил от негативната си нагласа, беше свикнал с цивилния живот или нещо друго? Всъщност това нямаше значение. Чувстваше се добре, имаше работа, с която изкарваше добри пари (по тукашните стандарти) и обичаше да я върши. Стигна да сервиза, там вече го чакаше шефа му, който седеше отвън, тъй като ключовете бяха в Божидар:
-Айде бе! Трябва да отваряме!
-Добре де, има още десетина минути, не е като да има опашка от трийсет коли отпред!
-Прав си, прав си! Отваряй, че не може само да се празнува, трябва и да се работи!
Дръпнаха нагоре ролетната щора и след кратко мълчание шефа каза:
-К’ва е тая кола тука?
-Мойта, не виждаш ли?
-Твойта беше зелена, не бяла!
-Беше.
-Твойта беше блъсната, не с идеално прави ламарини!
-Беше.
-Твойта беше двулитрова, не едно и шест!
-Тя и атмосферна беше. – каза Божидар и отвори капака
-Като гледам как си го наврял тука, да те пратя да подреждаш складовете на пристанището, доста място ще се отвори! Я запали и я изкарай навън, че след малко трябва да дойдат клиенти. – и виждайки, Божидар я подкарва леко добави – Не така! Газ до долу, отпускаш съединителя и като излезеш навън ряз с ръчната, да се завърти и да спре като рекламна!
-И на петия, шестия път като я вкарам тука за ремонт ти ще го плащаш! – засмя се Божидар и бавно и внимателно (с около 5 км/ч) я изкара навън. Тя лъщеше на слънцето като току-що излязъл от завода специално поръчан екземпляр, който вижда слънцето за пръв път. Белия цвят си играеше с лъчите му, а блясъкът стопляше не само окото, но и душата на своя зриител. Той се прибра вътре и се засмя на очудено-замечтания поглед на шефа си, които гледаше колата без да може да откъсне очи от нея. Вътрешно му стана накакси приятно, като знаеше от къде беше тръгнал и какво представляваше тя сега. Изведнъж му се прииска да напълни резервоара и да я пришпори по магистралата до Шумен, аслед това и обратно. Но звънът на телефона откъсна и двамата от замислянето им. Нямаше време за това сега, бяха на работа. Каквото щяха да правят, трябваше да изчака до края на работния ден. Не телефона беше някакъв баровец, който закъсал на “Цар Освободител” (леко натоварен булевард във Варна) и се възмущаваше, защо не могат да отидат да го изтеглят. Фактът, че не предлагаха пътна помощ, въобще не го интересуваше и настояваше да отидат. На собственика му писна да обеснява, тегли му една звучна и дълга в слушалката и я затвори. Беше истинска радкост този иначе толкова спокоен човек, който говори бавно и подбира думите си, да прибегне до това средство, но случеше ли се, гледката бе неописуема. Нареждаше ги една след друга с удивителната бързина на рапиращ негър и точността на дългогодишен оратор, като запазваше спкоен тон и изражение не лицето. Ако не го чуваш, а само го гледаш, ще си помоилиш, че довори със стар приятел. Докато не чуеш какви ги говори разбира се. Тогава ще гледаш с “благия” поглед на размазана на предното стъкло муха.
-Ще се обади ли пак? – попита Божидар.
-Ти би ли?
-Аз намаше да ти се обадя първия път!
-Не те питам за първия, а втори дали би се обадил.
-Да не съм луд нещо, или мазохист! – след което и двамата се разсмяха. Малко след това пристигна и първия им клиент, който се беше уговорил да му сменят маслото. Докато го правеха, пристигна втори, после друг и работата се завъртя. Някои имаха уговорки, други не, но всички питаха на кого е БМВ-то отвън, какво му е за смяна, Някой даже питаха дали се продава или казваха, че 1.6 е малък двигател за такава кола, но всички получаваха един и същ отговор от Божидар “Нищо му няма, просто си седи там и ме чака. После имаме среща с него!”. А на най-напористите добавяше “Нека ми е зле с малкия под капака, на надписи вяра нямай!”. На няколко пъти ходи със служебната до склада на вносителя, за да вземе части и веднага се връщаше. Днес имаше доста работа, но това беше добре. И двамата се трудеха с желание та работата вървеше леко. По някое време Божидар осъзна, че започва да се стъмва, а върволицата от коли пред сервиза не намаляваше. Шефа му, очевидно забелязал същото излазе навън и каза на седем-осем човека, че днес няма да могат да ги обслужат, ако искат да оставят колите си и утре сутрин да ги вземат. Някои се съгласиха, други не. В крайна сметка им останаха само три коли са оправяне през нощта. Свалиха ролетната врата и се захванаха с тях. След близо два часа шефа му даде процента от оборота, както се бяха разбрали и Божидар си тръгна доволен от свършеното през деня. Най-сетне имаше възможност да покара колата, която ремонтира с толкова внимание и любов. Прибра се до тях, за да се измие и преоблече. Излезе от входа и с доволна стъпка се качи в колата. Запали я и погледна таблото, бензиномера го гледаше тъжно, стрелката стоеше умърлушено на границата на разерва. “Поправима грешка” помисли си той и бутна първа, после с малко газ се насочи към най-близката бензиностанция. Спря и воден от мисълта, че цената няма да падне, а може само да се качи, напълни колкото можа да поеме. Плати и потегли в границите на разумното. Насочи се към изхода за магистралата. Не след дълго подмина знака указващ автомагистрала и се огледа. Напред нямаше никой, само в ляво се изнасяше да го изпреварва някакъв джип. Натисна газта, за да чуе приятелския рев на мотора и се изстреля напред, като с удоволствие превключваше предавките. Не след дълго беше на пета и стрелката на скотостомера замря накъде между 220 и 240. Знаеше, че спортния диференциал ще окаже влияние върху максималната скорост и това не го очуди много. Виж ауди-то, което профуча от дясно с поне трийсет километра отгоре му взе акъла. “R8 бяга доволно, само и шофьора да можеше да кара” помисли си той. Намали до разумни граници и се прибра в дясната лента. Стигна до Шумен и спря в една крайпътно кафе, за да се успокои малко. Колкото повече си мислеше за колата, толкова повече се надъхваше да я модефицира още. А това водеше до неминуеми рискове. Влезе в кафето и седна да изпие нещо тонизиращо на спокойствие. Тъкмо седна и усети вибрацията на мобилния в джоба си.
-Ало!?
-Божидаре, ще се събираме в arro към дванайсет да отпразнуваме началото на новата седмица, ще минеш ли да се видим, тъкмо ще кажеш до къде стигна с колата.
-До Шумен стигнах. – засмя се той
-Ама тестваш ли вече бе, луд? И си траеш, а? Гад мръсна! Вече задължително трябва да дойдеш! Че да не идваме ние!
-Добре, ще дойда! Успокой се! Дай ми час, час и нещо и съм там.
-Звънни като дойдеш, да те посрещнем.
-ОК тръгвам, но не ми се бърза, че има трафик. – каза той и затвори. Тук излъга, никакъв трафик нямаше и времето си беше перфектно. Просто не му се караше бързо. Гаврътна red-bull-а на екс и излезе от кафето. На няколко крачки от колата си видя как на паркинга нахлува тъмния силует на автомобил, който се насочи право към него без видимо намерение да спира. Божидар отстъпи крачка назад и аудито закова между него и колата му. Беше същото R8, което го задмина от дясно на магистралата. От вътре излезе или по скоро се изстреля някакво леке на видима възраст не повече от 23-25 години, което крещеше:
-Що караш толкова бавно в лявата лента, бе? Там е за изпреварващи! Мислиш си, че като си купил БМВ и си най-бързия ли?
-230 бавно ли ти се вижда?
-ДА! А сег видях, че си с малолитражка. То няма и една бира двигател в тая кола, къде си тръгнал с нея? Некой те дърпа та дигна 230 ли, аз не разбрах?
-Карах с повече, защото условията го позволяваха. Ти по-добре влез вътре пий нещо успокоително, имаш нужда. Че като си нервен ще удариш някъде това дето го караш и после дълго-дълго ще има да ходиш пеш!
-Май нещо завиждаш ,а? Това е бижу! Не сапонерка като твоето. Сега ще видиш кое къде се навира. – каза лекето и посегна към Божидар. Последвалата кратка схватка завърши с това, че той го сложи на седалката до шофьора в ауди-то, само че с главата надолу, закопча го с колана, включи колата на свободна, дръпна ръчната и запали двигателя. След което му пожела лека вечер и затвори вратата.

“Трябва да го махна това 316 дето е отзад, че много говеда има в тая държава”, мислеше си той докато се качваше в лю-бимата кола и след малко потегли обратно към Варна, заслушан в приятно чуруликащия, турбиниран, шестцилиндров отпред, който непрекъснато го молеше за още и още. Божидар издържаше на стрема му до момента, в който видя заслепяващите го ксенонови фарове а огледалото за обратно виждане. Натисна го малко, но ксенонките го следваха плътно, затова реши да смени тактиката. Отпусна газта и се дръпна плътно в дясно. “Стига толкоз простотии за една вечер”, да ама не! Черния голф, на който бяха закачени, беше на друго мнение. Застана на една боя разстояние зад него и започна да му мига с фарове. Всичко си има край, търпението на хората също. Вече изнервен Божидар бутна трета (движеха се с около 90), настъпи газта и усети как турбините и двигателя си вършеха чудесно работата. Включи четвърта и продължи да ускорява със същото приятно за тялото изкривяване на гравитацията. Включи пета и погледна в огледалото за голф-а. Него го нямаше там. Само ксенонките му светеха някъде назад. Видя, че към 230 колата просто спря да набира, но реши да поупорства и продължаваше да натиска педала на газта. Стори му се, че ксеноновите фарове се бяха приближили, погледна в огледалото – да, голф-а бавно, но сигурно пълзеше към него, сигурно гонеше и той на макс. Някъде към 233-235 най-вероятно. Поне пътя беше празен и можеше спокойно да се отдадеш на лудостта и адреналина. Бавно, но сигурно голф-а се изравни с него и последва нещо толкова неочаквано, колкото и приятно. Дясното стъкло на голф-а бавно се смъкна и от там се подаде един човек, който държеше педесетолевка в едната ръка, а с другата сочеше локалното на магистралата. Разбрал добре жеста му Божидар намали и отби там. След малко вече разговаряше с момчетата от голф-а. Били се обзаложили на петдесет лева, че ще му одържат на ускорение, нали бил само с 1.6, а те с два литра TDI. Той се засмя, върна им парите и отвори предния капак. Те се опулиха и веднага се почна:
-Що ментиш така, бе ха-хаа!
-Така я взех и не исках да я развалям.
-С двигателя, ли?
-Не, с надписа отзад. Реших да го оставя, ей така за бъзик.
-Бъзик, бъзик, ако не беше намалил нямаше хващане!
-Не съм намалял, толкоз може.
-Е как така?
-Така съм я направил. Повече няма смисъл, нали не е за състезания.
-Е не те ли човърка да я пипнеш поне още малко?
-По после ще е. Искам да я покарам първо и тогава ще реша.
Разделиха се с добри пожелания и потегляйки, Божидар видя как голф-а отлени с пълна газ и бавно се стопи в далечината. Той не бързаше 110-120, колкото да се радва на колата.

Влезе в града и не след дълго обикаляше малките улички около клуба, да си търси място за паркиране. Видя познатия силует на чопър, с наведената над него огромна фигура и мигна няколко пъти с фарове докато се приближаваше. Рокерът го позна и двигна ръка за паздрав. Божидар спря двигателя, излезе от колата и попита:
-Ще влизаш ли вътре?
-Не, тръгвам си, утре съм на работа. Пък и по принцип не се събираме така, какво ги е прехванало днеска, цял ден за тебе питат, ти влез да ги видиш какво искат.
-Добре, ама чакай малко, трябва да поговорим.
-Някой има ли огънче? – намеси се в разговора ослепително изглеждащо същество от женски пол
-Заповядай! – каза рокера и подаде едно zippo, което освети красивите черти на лицето и с пламъка си.
-Благодаря! – каза тя и запали – между другото, като си изпуша цигарата, ще трябва някой да ме закара до нас, или до тях – засмя се тя – има ли желаещи? – добави закачливо и се отдалечи на няколко метра с походка, на която би завидял всяки топ-модел.
-Сега к’во? – попита Божидар
-Аз си тръгвам, ти се оправяй – каза рокера и вдигна стъпенката на мотора. В следващия момент се чу изпукване и той се подпря на Божидар
-Какво? Подхлъзна ли се? – засмя се той, но гласът му секна при вида на малката дупка в каската на приятеля му. Погледна напред и видя мацката, която държеше пистолет в ръка. Ново изпукване и той падна по гръб. Кървящ на асвалта, можа само да види как тя взе ключовете на колата му и чу как звука на БМВ-то бавно се стопява в нощта, преди да изгуби съзнание.

След малко дойде на себе си, дали от шока, адреналина или уличното куче, което му ближаше лицето, нямаше значение. Изправи се и погледна раната, куршумът беше излязал, бил раняван и по-сериозно. Вече чуваше сирени в далечината. Те, както и липсата на тълпа наоколо му говореха много. Потъна в тъмнината на малките улички и се придържаше към тях, докато се прибра в къщи. С треперещи от изтощение ръце отвори входната двата и влезе в банята. Пусна студената вода и се строполи под душа. След малко хладната вода му даде сили и той използва моментното си идване на себе си, за да се изправи. Олюлявайки се отбори аптечката и взе спринцовката и епинефрин, която държеше там по навик още от обучението. Падна на пода и с последни сили си инжектира съдържанието. Епинефрина направи своето. Вдигна го на крака достатъчно дълго за да се превърже и да изпие един литър вода и толкова захар разтворена в нея, колкото намери. Гадно, но помагаше при кръвозагуба. Чудеше се кой и защо му е направил постановка. Имаше си начин да разбере. Просто хора не се убиваха току-така, още повече служители на НСО. Проблема не беше, че на знае какво да прави сега, а че знаеше и то твърде добре. Свърза се с няколко човека, които официално отдавна бяха предали бого дух, или не се бяха раждали въобще, защото усещаше, че сам няма да се справи. Как му се искаше никога да не прибягва до услугите им, но нямаше накъде. Взе един глог със заглушител от сейфа, наметна си яке и все още капещ вода излезе. Изчака асансьора, отвори вратата и се разминахме. Аз се прибрах у нас, а той потъна в нощта. Тогава го видях за последно.

-Благодаря, това ще бъде всичко засега! – каза гл. сержант Петров. Ей как чаках тия думи!!! Още преди осем часа ги чаках! Когато нахълтаха на интервюто за работа, което едвам си бях удерил и ме измъкнаха като враг номер едно на човечеството. Още след втория час им оказвах пълно съдействие, но това не ги спря да ме държат цял ден. На излизане от управлението се поогледах в един прозорец. Събрах цялото си останало самочувствие и себеуважение, за да не приличам на изпаднал в криза наркоман. Погледнах мрачното небе, огромното задръстване на булеварда и зарадван от факта, че съм пешеходец набучих слушалките бълващи музиката на KingSize в ушите си, след което с бавна крачка поех към дългия път към къщи. Нищо не можеше да развали доброто ми настроение, или аз поне така си мислех...

RESPECT

by t060

от **Lafera** » 18 Апр 2008, 21:39

Не ми харесва само, че пак завършваш гадно

Иначе ще има ли пак продължения?

от **uricatoli** » 20 Апр 2008, 23:56

ееееее

края беше мноо гаден

Иначе просто историята е страхотна... Ще има ли още ?

от **chocho** » 21 Апр 2008, 0:07

t060 написа: Стигна до Шумен и спря в една крайпътно кафе, за да се успокои малко.

Това заведение там го водят като 5-тия километър :mhihi:

иначе потенциал има в тебе колега и то не малко

от **Mr_Spirit** » 21 Апр 2008, 0:10

Браво! Историята ми хареса и пак с потресаващ край! Продължавай в същия дух и със Здраве!!!

от **Fking** » 21 Апр 2008, 1:22

Как така това е краят? Тъкмо се заформи цял нов сюжет?

от **miass** » 21 Апр 2008, 9:48

Ами нещо нищо не разбрах от края

Трябва да има продължение.... :roll:

от **Turboman** » 21 Апр 2008, 11:30

Така вече по ми харесва

от **BMWPetar** » 21 Апр 2008, 15:00

За пореден път, братле, :bowdown:

Пишеш страхотно, историите ти са много увлекателни и се четат на един дъх!
Но ме обзеха неприятни чувства, като видях надписа "Част последна" .

от **hemicharger** » 21 Апр 2008, 15:22

Това май че е маркетингов трик :mhihi:

от тук на сетне който иска да разбере повече - трябва да ПЛАЩА!

П.С. защо си мисля че колата на Иванов/Божидар е прокълната? Много дет я опъваха им се случиха грозни случки.