Виж темата - морски обитатели

от **ati** » 13 Юли 2006, 16:40

Прекрасен юлски ден. Слънцето свети силно още в момента в който се появява на хоризонта. Сравнително слабите му още лъчи галят кожата на лицето ми и боята на черната Е28-ца. Предстои ми няколкостотин километров преход с нея и може би това е причината да съм толкова бодър, въпреки, че мразя да ставам рано. Правя оглед за сетен път - гуми, почти нови, обути върху ББС-джанти, които на свой ред блестят на слабото слънце. Нямам търпение вече, влизам, настанявам се в удобната седалка, поглеждам към извитото към мен табло - за момент си предтсвям, че съм пилот на самолет. Със затаен дъх въртя контактния ключ - леко металическо "цък" и уредите за момент трепват, светват най-различни контролни лампички - още малко и ще събудя тази красавица с най-прекрасната целувка на света - чист безоловен 95. Кратко почукване на ключа, стартера започва ентусиазирано да върти коляновия вал на малкия шестак. Леко изфорсиране, което всяко старо БМВ прави само и следвайки инструкциите по книжка разбира се паля без да съм натиснал педала на газ-та. Сякаш ми казва - бръм, здравей, днес аз ще се погрижа денят ти да е красив. Чувам глухото боботене на втория по големина М30, вграждан в тези коли - този с 2.8 литра работен обем и 184 к.с., които съм сигурен, че при ниския пробег и повече от чуденстата подръжка са си на мястото до един. Вкарвам нежно първа и леко отпускам съединителя - едва доловима промяна в звука ми подсказва, че въртящия момент от 240 Нм е достатъчен, за да тегли старата 5-ца малко по-бързо от средностатистическия автомобил.
Ще видим.....
Бързо зареждане както аз го обичам - до горе, моля. Проверявам за сигурно трети път налягането на гумите - всички са на 2.2 атмосфери. Все пак красавицата не е моя и аз не искам да поемам никакви рискове за нейното здраве. Пъхам любимите си Айрън Мейдън в стандартния касетофон, достатъчен да заглуши шума от движението навън, но недостатъчен да заглуши басовия рев след 4000 оборота. Няколко пъти я режа на втора до 4500 и после кротко превключвам на 4-та, оставяйки шестака да си боботи тихо. Още не съм излязъл от града и усмивката ми вече е далеч по-слънчева, отколкото слънцето би могло да бъде и в най-горещия летен ден.
Пътуването е повече от комфортно - подържам скорост от 140 на пета, което е малко под 3000 оборота, стрелката на разходомера седи на приятните 8 литра, слушам си музика, задминавам без да сменям предавка, който не е карал Е28 няма как да го разбере.
Върша си работата и става време да се връщам. Но доста по-късно, отколкото бях планувал, а съм обещал да се прибера на време. Слава богу е делничен ден и отсечката на магистралата, която аз ползвам е сравнително празна.
Този път карам с 180 и се наслаждавам на стабилността на колата при тези скорости. ПОчти няма друг трафик, тук таме някой камион или бавнодвижещо се малилитражно МПС - Аз от свойте почти 3 литра работен обем гледам "отгоре" и се усмихвам на тази мисъл. 2.8 не е сериозен работен обем, поне на хартия, но по начина, по който така уверено ме придвижва по-близко до моята цел...има нещо.
Били Айдол е отменил Желязната Вдовица и сега публиката се радва на едноименната му песен - Скорост (Speed), която има явно и положително каталитично въздействие върху колата, защото стрелката, без моя намеса, отива на 190. Усмихвам се. Това е БМВ.
В лявата лента виждам друг любим автомобил - S-Класа от модела 126, още известна като "Пура". Кафявото туловище пори въздуха като самотен кит, не с тласък на опашката както моята акула, а като куршум, изстрелян от много мощно оръдие. Някак непоколебимо и в разрез с физичните закони големия Танкер поддържа 160, сякаш маневрира докато паркира - само от време на време съвсем леко се поклаща, бавно, мощно, иначе по нищо не може да се каже, че тази кола се движи. Загледан така в щудгардския си конкурент вече съм го наближил достатъчно, за да пусна съвсем културно левия мигач и да го помоля само да ме пусне да мина. Не съм в настроение да го минавам от дясно.
Никаква реакция от негова страна. Може би не ме е видял - кратко пресветване с дългите, който много хубаво се отразяват в хрома на задната му броня. Човека веднага пуска десен мигач и бързо се дърпа - явно наистина не ме е видял. Възхищавам се на бързото, но адкси плавно движение, което прави Мерцедеса и го оглеждам от страни - прекрасен екземпляр, жалко само, че не разбирам с какъв работен обем е.
Тръгвам да се прибирам, ускорил вече до 180, поглеждам в дянсото си огледало и - Мерцедеса го няма. Поглеждам в централното огледало - една кафява муцуна го е изпълнила цялото, кротко чакайки да се отместя. Връщам жеста, като бързо с поклащане на задницата се прибирам в дясната лента с десен мигач. Чувам как нещо работи като камионджийски двигател и мощно изтегля тежката лимозина покрай мен - едва тогава обръщам внимание на двата ауспуха, дискретно скрити под задната престилка - в комбинация с дрезгавия звук на набиращ локомотив има само едно обяснение - V8 :twisted:

S-класата бързо се отдалечава от мен, въпреки не скромните 180, с които се движа и след 100 метра пуска газ-та, пуска десен мигач и се връща в моята лента. Настъпвам леко. 190. Съвсем леко и явно нарочно го застигам малко по-малко. Наближавам го доста, пускам ляв мигач и минавам покрай него с 190. Мерцедеса все така гордо пори въздуха с голямата си решетка, гордо извисил звездата си срещу вятъра. Не променя скоростта си и с километър, докато го задминавам, пускам десен мигач и се прибирам.
Естествено реакцията не закъснява - виждам левия мигач, плавното изнасяне и познатия лек тътен, когато отново ме задминава и съвсем културно застава пред, мен с мигач и с моята скорост.
Усмихвам се. Ляв мигач. 200. Оглеждам отражението на Акулата в лака на Пурата. Поглеждам човека зад волана - мъж на средна възраст, който си следи кротко пътя. Заставам пред него с пуснат десен мигач и още преди да съм го спрял той отново предприема задминаване в съответсвие със закона за движение по пътищата.
Така няколко пъти, всеки път с 5 - 10 км/ч в повече. Обаче Акулата от 220 нагоре започва да се задъхва, с мъка се боря да го задмина с 226 по километража. Той кротко ме изчаква да го мина и застава отново зад мен. Явно е, че е много по-бърз от мен. Но в далечината виждам два камиона един зад друг - няма как да го пусна пред мен. Оставам с пуснат ляв мигач пред него, да му покажа, че смятам да задмина камионите. Поглеждам в огледалото. Мерцедеса седи гордо и кротко зад мен - явно ще ми остави последните няколкостотин метра слава, преди да отлети с трясък покрай мен. Поглеждам напред, вече доста по-близо до камионите и какво да видя - единия, явно без да ни види се изнася в моето платно, да задмине другия. Кратък поглед в огледалото - виждам само стърчащата от белия пушек муцуна на Мерцедеса, дърпам се максимално близо да мантинелата и полека, но уверено скачам на спирачките. На моменти колелата ми прискърцват, отпускам, страхувайки се да не се запързалям с тази скорост и въпреки, че не са блокирали виждам лекия пушек, който се стели по предния ми капак. Стиснал здраво волана си мисля, че трябва да свирна на камиона, но как да го пусна - всичко това минава като мисъл през главата ми за части от секундата, която ми се струва като часове. Виждам се по-бързо приближаваща се каросерия на камиона, която постепенно заема все по-голяма част от полезрението ми. Виждам, че мястото ми няма да стигне и ще се ударя в камиона. Не ми минава през акъла да пусна спирачките и да ги заобиколя през аварийното. Нищо не ми минава през акъла, само трепета на мускулите ми под въздействието на адреналина.
По дяволите. Ръцете ми са стиснални волана до изкривяване, усещам, че от влагата ще го изпусна, но продължвам да гледам напред към изпълнилия вече предното ми стъкло камион. Виждам някакво дърво, квадратсно, което явно е част от каросерията му как е на нивото на гърдите ми. Муцуната на БМВ-то се е навряла частично под него или поне на мен така ми се струва. За момент се зачудвам къде първо ще се ударя - в каросерията на нивото на главата ми или с бъбреците в теглича на камиона, който е малко по-навътре. Вече мисълта ми беше чисто, съзнанието оцветено в бяло - цвета на абсолютна празнота, безразличие, сякаш писъка на гумите идваха много отдалеч, минаващ през дълъг тунел, усещането за изгоряла гума от натрапчиво се превърна в повърхностно, едва доловимо, хватката ми за волана като че ли беше лека като перце в измерението, в което се намирах.
Следващото нещо, което видях беше залязващото слънце и небето.
Дори не можах да разбера какво се е случило.
Огледах се, все едно за първи път ги виждам и като чели започвам да се сещам малко по малко, че и друг път съм ги виждал. Все още като в транс се опитвам да разбера къде съм и какво се е случило с мен. Поглеждам напред и виждам побелелите ми кокалчета на ръката. Отпускам хватката. Оставил съм отпечатък на пръсти върху волана. В момента, в който го пускам той избледнява така, както на мен ми се връщат спомени. Поглеждам в огледалото - от дясно два камиона, каращи един зад друг, сякаш нищо не е било. Поглеждам зад мен - муцуната на S- класата е все така зад мен, поглеждам скоростомера - 140. Пускам газ-та и минавам в дясно. Виждам Мерцедеса зад мен да прави същото. Започвам да треперя целия. Спирам музиката, отварям си леко прозореца, опитвам се да си поема дъх. Конвулсиите от адреналина стават толкова силно, че усещам как двигателя реагира на трептенията на десния ми крак. Опитвам се да се овладея. Карам с 120.
Не знам колко време минава, когато виждам, че Мерцедеса се е изравнил с мен и човека от вътре ми сочи нещо в дясно - МакДоналдс. Минава пред мен и пуска десен мигач. Виждам оребрените му стопове да светват - явно иска да го последвам. Сигурно е сърдит, а и има защо, но в момента ми е толкова все едно, идва ми да оставя и заключа колата по средата на магистралата и да не се кача повече. Провираме се през тясната пътека и спираме на паркинга. Един до друг. Аз гася колата, вадя ключа, отварям врата, стъпвам все едно на желе, което се гъне под краката ми. Поглеждам човека - мъж на около 40 години, с хубав, но ненатрапчив костюм, гладко избърснат.
- Добре ли си, момче?
Кимвам в отговор. В устата си усещам сухота, в която мога да се удавя.
- Ела да седнем, аз ще черпя - казва той.
Тръгвам след него. Мисля си, че скоро ще мине покрай нас камиона, но нямам желание да го видя и нарочно не гледам натам.
Поръчваме си по една кола и сядаме. Представяме се един на друг, така и не запомних името му. Спомням си само, че ми каза, че е адвокат, че е записал номера на камиона и че ще се погрижи шофьора да остане без книжка за доста дълго време. Искаше да му дам лични данни и телефон за връзка, ако все пак се наложи да съм свидетел или нещо такова. Не го слушам съвсем, все едно ми говори през преграда, която се гъне постоянно пред очите ми. Давам му това, от което се нуждае. После ме пита:
- За къде бързаш толкова?
- Обещах на едно момиче да се видим и бързах, защото закъснявам - споталевям аз - А ти защо ме настигна и задмина? - питам на свой ред
- Защото ми се стори, че докато ме задминаваш ме погледна надменно и реших да ти покажа какво са 5 литра работен обем - усмихва се той. Леко, някак странно гротеско спрямо ситуацията. Предполагам, че въпреки усмивката си скоро няма да демонстрира какво могат да правят осемте му цилиндъра.
Отговарям му каква е истината - че съм загледал колата му и преминаваме към лек разговор за колите - не че в момента кой знае колко ни интересува, но приятно ни разсейва. Пита ме дали е моя. Отговарям отрицателно и чак тогава ме обливат втори студени вълни.
Гумите.
Ставаме и двамата и излизаме на паркинка - поглеждаме гумите си. Няма видими следи, освен острия мирис на изгорял каучук, който се носи и от двете коли. Той кляка до мен и казва - гумите ти са хубави, издържат такива спирания, не се притеснявай.
Стискаме си ръцете и влизаме по колите си. Изкаквам го да се изтегли преди мен, стъпваме на магистралата, той пуска кратко аварийните, аз му присветквам и той се отдалечава. Аз оставам да карам с 120.....

Прочетено някъде из нета....

Ати

от **vicho** » 13 Юли 2006, 16:54

едвам накрая си поех въздух ...

:ok:

Нямам думи, ще оставя само емоцийте да говорят сами!
Поздравления Ати.

от **theraven_nz** » 13 Юли 2006, 17:34

ati явно се връща на себе си, със страхотните истории, които няма как да не те наместят в ума на главния герой.... евала.... отсега нататък за мен той е Дан Браун с българско гражданство