Виж темата - “Когато няма любов ...”

от **fANTONa** » 17 Яну 2007, 15:52

http://tony13.hit.bg/Archive/SamoDumi/K ... iubov.html
една история, или по точно спомен ....

“Когато няма любов ...”

Той остана безмълвен, не можеше да направи нищо, просто стоеше и гледаше как тя се отдалечава. Очите му бавно се пълнеха със сълзи и той усещаше как болката го пронизва постепенно и не след дълго тя обзе цялото му тяло ... Страданието му не можеше да се опише просто с думи. За първи път в живота си той изпитваше такова силно чувство на безпомощност и желание да прекрати своя замен път. Той се опита да я извика, но нещо така бе заседнало в гърлото му, че едвам издаде някакъв звук. Тя се скри зад ъгъла и той осъзна, че вече всичко свърши, нямаше как да я върне назад. Тя бе категорична в решението си, макар той да си нямаше никаква представа за причините. Дали всичко не е било просто една лъжа? В следващия момент той се сгромоляса на земята, сякаш всичките му сили го бяха напуснали. Опитваше се да крещи, но издаваше само някакви едва доловими звуци и започна да плаче. Не можеше да си представи, че човекът, на който бе посветил живота си, просто изчезна изведнъж. Сълзите се изливаха от очите му като река , която нямаше край...
Вечерта той се прибра и от входната врата направо се запъти към леглото. Просна се по лице и продължи мъченията си, като се гърчеше, стенеше и проклинаше целия свят. Въртеше се постоянно, не можеше да заспи, сълзите все още продължаваха да се стичат по лицето му. След известно време, той вече нямаше сили дори и да плаче. Леко отпусна глава на меката възглавница и се пренесе в света на мечтите. Но тази нощ не сънува нищо.
На сутринта се събуди от песните на птичките. Той се протегна и се усмихна на слънцето, което се опитваше да надникне през завесите. Обърна се на другата страна и усети че възглавницата е влажна. Изведнъж в мисълта му се върна спомена за вчерашния ден. Всичко почерня, изчезна радостта му от лятното утро. Светлината от слънцете го дразнеше до такава степен, че той зарови глава под възглавницата. Болката отново се всели в тялото му и сълзите отново тръгнаха по своя път. След няколко часа той успя да се овладее и реши, че е време да става. Надигна се от леглото. Нищо не беше както преди. Стаята, слънцето, природата, всичко му навяваше лоши мисли. Отиде в банята и се погледна в огледалото. Не можа да познае човека, който видя там. След като се разсъни се сети, че предишния ден не беше ял нищо. Отиде в хола. Всички вече закусваха. Той седна на стола, но когато видя вкусната закуска, апетита му изчезна. Стана и отиде в стаята си. Всички постояно го разпитваха какво му е, но той нямаше желание да разговаря с никого. Излезе навън. Градът не беше същия, дърветата вече не бяха зелени, небето не беше синьо. Цветовете бяха изчезнали, сякаш се намираше в черно-бял филм. Той се запъти към гората. Може би единственото място, където можеше да се усамоти. Там можеше да плаче на спокойствие както и да изясни мислите, който се въртяха безразборно в главата му. Когато стигна до една поляна реши да си почине, но нещо вътре в него му казваше да продължи. След няколко минути отново видя поляна и беше наистина изморен. Не спря и там. Продължи нагоре, отмина и следващите места за почивка. Не след дълго вече нямаше сили да върви и едвам се довлачи до скалата на върха на хълма. Ето къде го е водило подсъзнанието му. Той се изправи на ръба на скалата и почна да крещи и да плаче. Опита се да направи крачка напред в празното пространство, но нещо го спря. Искаше да се оттърве от мъките, но нещо го държеше закован за скалата и не му даваше да мръдне. Той седна и продължи да плаче. “Всяка роза има своите бодли” мислеше си той, но защо в крайна сметка оставаха само бодлите? Там прекара почти целия ден и когато се прибра се чувстваше малко по-добре. На вечеря отново не продума нищо, след което си легна.
Така протекоха и следващите му дни. Мъка, болка, сълзи – в това се бе превърнал живота му. Не се виждаше с приятелите му, с близките му, стоеше сам по цял ден на скалата, не искаше да контактува с никой. Дните си летяха и той постепенно успяваше да контролира чувствата си. Бяха минали около три месеца, но въпреки да не го показваше външно, сърцето му бе раздирано от болката.
През последните дни той сериозно се замисляе над това дали любовта, в която вярваше така силно, не носи повече болка, от колкото щастие. Но така и не намери отговор на този въпрос.
Точно тогава се случи нещо неочаквано. Той случайно я видя докато тя се разхождаше по главната улица. Изведнъж всичките лоши спомени отново го обзеха. Той се извърна и се скри в близкия магазин. След това отново се запъти към скалата и там прекара деня си. През следващите няколко дена отново не искаше да вижда никой. Този път състоянието му се подобри малко по-бързо. Но след време отново я видя. И всичко пак се повтори.
Той осъзна, че няма как да избегне този факт, след като живее в сравнително малко градче. Реши, че трябва да замине някъде на далече и да промени живота си така, че събитията през последните месеци да останат далече от него и да се върне поне до някаква степен към нормалния живот. Започна да крой планова на къде да замине, но скоро разбра, че няма къде да отиде и остана там, където принадлежи.
Така мина почти една година от живота му, в който, като че ли вече нямаше цел. Тогава, изведнъж, той получи възможност да замине на далече. Веднага се сети, че това може да е реение на проблемите му. Но тогава в главата му изникна мисълта, че не може просто така да остави приятелите си, така скъпите му хора, единствените близки , които му бяха останали. Сед дълги дни и нощи, той реши, че не може това страдание да продължава вечно и че трябва да замине, но разбира се ще се връща често за да се вижда с приятелите си. Събра ги за едно прощално празненство и не след дълго се отправи на път.
Минаха седмици, месеци, години. Той вече се бе запознал с много хора, имаше нови приятели, разбира се без да забравя за старите и животът му се бе променил драстично. С изминалото време той бе ограничил чувствата си, така че вече да не изпитва болка. Но тогава, той осъзна, че решенията които беше взел през последните години са го докарали до такова положение, че вече е почти невъзможно да намери това, което търси. А именно, човек, с който да сподели чувствата си и да усети нежна прегръдка и ласка. Въпреки това той продължаваше да търси ...
Но дали вече не е прекалено късно ? .... дали не се бе отдал на самотата до такава степен, че чувствата да бяха изчезнали ? ... или просто ги бе скрил някъде дълбоко в себе си и чакаше някой да се появи и да ги накара да появят на бял свят ....
Никой не можеше да разбере...

===========
by Tony

от **p01s0n** » 17 Яну 2007, 18:40

Интересно, но не знам как да го коментирам :mhihi:

от **Mishel_Vaian** » 17 Яну 2007, 19:06

Много общи неща свързани с мен и тази история :bcry:

Иначе прекрасна творба :clap:

от **ilinka_loves_BMW** » 17 Яну 2007, 19:33

Покъртителна история,но иначе много ми хареса Разчувства ме :bcry:

Макар че става въпрос за мъж,аз намирам много общо с него и мен . Наистина когато вече няма лубов ти се иска да изчезнеш от света. Да се скриеш от всичко и всички,и да си сам! А точно тогава не трябва да си сам,а с повече приятели-да ама как да стане като всичко те дразни и искаш да живееш само с болката и спомените си за всичко предишно и красиво,но вече изгубено :bcry:

И когато казват,че времето лекува-не е вярно,то просто намалява болката. И да заминеш на далеч,за да се махнеш от всичко което ти напомня за него/нея пак не е решение,защото където и да идеш ти носиш този когото обичаш и спомените за него в сърцето си! Раните от любов никога не зарастват-остават бавно да кървят и ни белязват за цял живот!!!!

от **t0sh** » 17 Яну 2007, 19:48

... или много излизания вечер с компания по барове и заведения, запонанства - повечето несериозни или полусериозни, и след това БУМ - 2 пъти по-добра връзка поне от предишната 'перфектна' в безкрай много кавички

аз лично в тези моменти ако си бях стоял сам, а не да се разцепя от излизане, със сигурност щех да съм превъртял

който иска болка и се закопава сам - се постига доста лесно, ускореното забравяне е трудно

но дълга тема

като цяло: гледането назад в много случаи е безобразна грешка, защото се подминава настоящето и се омазва бъдещето... и за какво?

от **fANTONa** » 17 Яну 2007, 19:54

ilinka_loves_BMW написа::bcry: Покъртителна история,но иначе много ми хареса Разчувства ме

Макар че става въпрос за мъж,аз намирам много общо с него и мен . Наистина когато вече няма лубов ти се иска да изчезнеш от света. Да се скриеш от всичко и всички,и да си сам! А точно тогава не трябва да си сам,а с повече приятели-да ама как да стане като всичко те дразни и искаш да живееш само с болката и спомените си за всичко предишно и красиво,но вече изгубено

дам, много хора са ми споделяли подобни неща ... за самотата мога да ти предложа нещо друго ... http://tony13.hit.bg/Archive/SamoDumi/B ... inalo.html
на тази страничка, второто произведение ...

от **Тоо Cool** » 17 Яну 2007, 21:07

Правилно сподели колегата t0sh- в такива случаи ако се затвориш вкъщи просто ше откачиш! Аз като ми се случи тая чвно неизбежна за всеки случка се записах на фитнес и го взех много сериозно! Това беше правилното решение! От тогава не може да ме впечатли и трогне нищо и никоя!

от **X-citer** » 18 Яну 2007, 1:03

fANTONa написа:“Когато няма любов ...”

... идва Любчо :mhihi:

Сега по темата - всеки е страдал и всеки е минал по този път - и мъже и жени. И за всеки неговата болка си е най-голямата. Сигурен съм, че всеки от нас е открил част от себе си в някой от редовете по-горе. Грешка е обаче да се живее в спомени и болка - стискаш зъби, преглъщаш и се убеждаваш, че времето е най-добрия лек срещу такива неща.

от **ilinka_loves_BMW** » 18 Яну 2007, 2:00

X-citer написа:
fANTONa написа:“Когато няма любов ...”

... идва Любчо

Сега по темата - всеки е страдал и всеки е минал по този път - и мъже и жени. И за всеки неговата болка си е най-голямата. Сигурен съм, че всеки от нас е открил част от себе си в някой от редовете по-горе. Грешка е обаче да се живее в спомени и болка - стискаш зъби, преглъщаш и се убеждаваш, че времето е най-добрия лек срещу такива неща.

Както написах и по горе не мисля,че времето е лек-то просто намалява болката.Спомена винаги остава и в един момент като изплува отново пак те прорязва,но не със същата сила.Обаче напълно си прав че само със спомени и болка не се живее-това води само до депресия и ви завлича към някаква бездна. Просто намираш смисъл за нещо да живееш и за нещо да се бориш,оставяш времето да си свърши своето,и с течение на това време ти израстваш емоционално и трупаш житейски опит,и не дайси Боже при една поредна такава криза гледаш по зряло на нещата!

от **fANTONa** » 18 Яну 2007, 14:03

ако наистина си изпитвал нещо, то нито времето нито каквото и да е било , може да излекува раните ... наистина с времето всичко намалява но не изчезва .... но когато изникне спомена ......

със спомени не може да се живее ... но какво да се прави когато само това ни остава ... като те сполетят такива неща 2-3 пъти по ред и малко ти се променя мнението за живота и любовта ... и все пак надеждата умира последна .... и дано да е вярно както много хора твърдят , че за всеки влак си има пътници ...

от **cherry_dream** » 18 Яну 2007, 15:59

Наистина невероятна история.Страшно много ми хареса и взех ,че се разчувствах. И ме накара да се замисля над това,колко е грешно след такава загуба човек да се вглъбява в себе си, да изоствя приятелите и излизанията и да живее само със спомените си.Но пък в повечето случаи става точно така. Поне в началото де :roll:

.И е много жалко,че сега пиша така, но изпадна ли в такава ситуация,не дай си Боже, ще дайствам по грешния начин

Виж темата - “Когато няма любов ...”

Официален форум

“Когато няма любов ...”

“Когато няма любов ...”

...........

Кой е на линия