Шансът да оцелееш

[bavareza Профил]

... Тиха есенна привечер, излизам от София... Хладничко е, полицаите на Богров са се прибрали в "Астра"-та и подремват. Обичам такова време, диша се по-лесно, въпреки натрапчивата миризма на метал откъм Кремиковци. Сам съм, чудесна възможност да помисля на воля. Колата мърка, движението е слабо и почти не давам газ. Влизам в Балкана и тук ме обзема абсолютното спокойствие. Няколко камиона с полузадрямали шофьори пъплят вдясно, а тъмнината вече е навсякъде. Пускам си "The best ballads" и изпаднал в блаженство "проспивам" километрите до Ботевград. Там се съживявам и с безразличие профучавам край махащите циганки. След мен един "ТиР" леко намаля скоростта. Явно драйвърът е решил да освободи напрежението. Край димящите скари в Новачене е пусто. Отновово изпадам в летаргия. Дърветата край пътя се превръщат в черна пелена и несъзнателно увеличавам скоростта. Изпреварвам една ревяща "жага" и сменям диска. Идва омразният ми участък при Люти дол, където пухтят два прицепа. Купето се изпълва с миризма на изгоряла нафта. Задминавам ги и пред мен е чисто. Незнайно защо всеки път заглеждам паметните плочи край пътя, но в момента мисълта ми е другаде. След секунди идва плавен завой. Вземам го съвсем прецизно, но чувствам как задницата не се подчинява и колата тръгва ребром към скалите. Лягам върху спирачките, нямам място за плавно спиране. АБС-ът изчуква зверски, но вече е късно. Пумпал. Несъзнателно дърпам ръчната, гумите пищят, минавам осевата линия наопаки и спирам насред насрещното със задницата напред... Няколко секунди не осъзнавам положението си. Ръцете ми треперят, а сърцето е в главата. Осъзнавам се едва когато иззад завоя отзад виждам два лъча, съчетани с рев на чудовище. Светкавично пускам ръчната, задна, прибирам се в моето платно, точно навреме, за да пропусна спускащия се отгоре ТиР. Последното нещо на което обръщам внимание е надутия клаксон и псуващия шофьор през прозореца. Събирам сили да отбия встрани и около минута седя легнал на волана с туптящи слепоочия. С отмалели крака подавам леко газ и тръгвам. След завоя в тъмнината пред мен виждам блещукащи мигачи и лек дим. Един "Голф" с вдигнат капак, човекът снове наоколо. Спирам до него, най-малкото от от желание да помогна. Имам нужда от въздух и излизам олюлявайки се. Мъж на средна възраст, разпалено почва да ми обяснява, че е спукал маркуч и му изтекъл антифриза. Паля цигара кимайки с глава и с треперещи пръсти дърпам като наркоман. Почти не го слушам. Казва че се е обадил и чакал да го приберат. Поглеждам под капака само от любезност, сбогуваме се и сядам в БМВ-то. Чувствам че мисълта ми се завръща...потеглям и му свирвам... и в същия момент осъзнавам ситуацията. Човекът е залял шосето зад себе си с антифриз и аз съм бил първи на пързалката... Останалата част от пътя е най-дългата откакто шофирам. Осъзнавам колко преходно е всичко. Как един миг обръща живота на 180 градуса...или се разделяш с него. Този ден имах късмет.
П.П. Колеги, доразвийте темата със подобни премеждия, който сте преживяли, би било интересно.

[kiko Профил]

преди около 3г. зимата си карам съвсем спокоино с 60км.на 5та по бул. И.Гешев които е покраи южния парк и на един лек завои които явно се беше позаледил та както си карам се едно някои ми дръпна ръчната та добре че успях да я овладея и че нямаше коли в насрещното защото така успях да се извъртя на 180% че си паркирах в отбивката на една спирка с предницата към насрешното!поне 2 мин.сърцето ми се беше качило в гърлото и само мигах на парцали и се псувах защо не си зех и зимни гуми за отзад а само на предните тогава карах голф и си виках че щом съм с добри зимни гуми на задвижващите и предницата е по тещка няма ядове! от тогава си имам едно на ум че средства не трябва да се жалят когато доиде време за зимната подготовка на колата