86400 секунди

Как издухах на старт едно Ferrari...

Модератори: mitaka7, Общи модератори


Аватар
Мнения: 666
Регистриран на: 5.07.2011
Местоположение: с. Искрец
Кара: Фиат 126р
Мечтае да кара: Шкода Фабия

Re: 86400 секунди

Мнение от zlatko_baretata » 19 Юли 2013, 22:27

"Все пак няма да скрия, че по време на пътешествието ни той се спираше кога край някоя ливада, кога край някоя гора, за да откъсне билка (мисля, че бе една и съща); после започваше да я дъвче замислено. Част от нея носеше със себе си и я дъвчеше в най-напрегнатите мигове (а в манастира такива ни се случваха често). Веднъж, когато го запитах какво е това, той се усмихна и отвърна, че добрият християнин понякога можел да научи нещо и от неверниците; а когато пожелах да опитам тази билка, той отвърна, че както в приказките, така и за обикновените люде имало paidikoi, efebikoi и gunaikoi и така нататък, тъй че билките, които подхождали за един стар францисканец, не подхождали за един млад бенедиктинец."

:mhihi:

Умберто Еко, Името на Розата.
Изображение


Аватар
Мнения: 666
Регистриран на: 5.07.2011
Местоположение: с. Искрец
Кара: Фиат 126р
Мечтае да кара: Шкода Фабия

Re: 86400 секунди

Мнение от zlatko_baretata » 21 Юли 2013, 0:46

Дойдоха и завоите на Искърското дефиле. Човек и Мотор подновиха стария си "спор".
Сипеи и шубраци летяха около тях, сенки на вековни дървета хвърляха призрачни отпечатъци върху пътя, изпробвайки сетивата и реакциите на ездача. Избледнялата осева линия, която всъщност липсваше през по-голямата част от трасето, освобождаваше задръжките, които иначе, по принцип, биха държали човек и Мотор в по-консервативна траектория из завоите.

Тенекиените кутии, пълни с хора, които им се мотаеха из пътя, бяха заобикаляни брутално и безкомпромисно и в двете посоки. Адреналиновите нива така скочиха, че през ума на г-н Никой премина мисълта "Или ще се мре сега, или никога!" Асфалтовата "змия" се гърчеше все по-бързо, близостта на зърнестата настилка ставаше все по-интимна, от ъгълът на атаката на наклона започваха да стържат степенките под краката... на правите отсечки и човек, и Мотор изливаха докрай яростта си до поредния завой, в който човекът си играеше със съдбата и късмета си, като стискаше десния лост все по-късно и все по-силно, преди да "легне" в завоя, без да знае дали ще стане от апекса му или дали няма да свърши под гумите на някоя тенекиена кутия...

В един миг се сети за Кучето. За онова отритнато от човеците същество, заклеймено, мразено по презумпция, сочено с пръст от безмозъчни моралисти, които не ги беше еня за друго, а дали някой с нещо би им навредил, евентуално. Които винаги и за всяко нещо, което им беше непознато, далечно или чуждо, сочеха с пръст надолу, давайки модерен "тон" за песен на модерното общество.

В този момент си даде сметка, че на тоя един свят, това същество имаше само него и никой друг. Нямаше даже и в приют да могат да го вземат, защото животното беше гордо и не би приело никой друг да го докосне, камо ли да го отведе. Би умряло в залпове от 13 нули, но не би дало на никой да припари до него. Г-н Никой се сети как преди време един Ротвайлер беше убит, защото не беше допуснал никой до постелята на умрелия си стопанин.

Мускулите отново се отпуснаха, зениците се свиха, времето се върна.
Г-н Никой отби встрани и спря. Свали каската и вдъхна от чистия горски въздух.
Осъзна, че не си струваше нито адреналина, нито удоволствието от свободата, която му даваше Мотора, ако някой, който го чакаше с цялата си същност и безгранична отдаденост, би го чакал вечно и би умрял, чакайки го...

След около 600 секунди г-н Никой пое по пътя обратно. Вече го нямаше удоволствието от завоите, те се взимаха плавно и без тръпка, Моторът жужеше послушно под него, сякаш се съгласяваше с решението му. Мина летището при Ботевград, видя как малолетната труженичка отляво отново маха на поредния преминаващ покрай нея...

След около 3-4 километра изведнъж се изпъчи синя униформа със "слънчоглед" в ръка. Г-н Никой разпозна Шопара, но не се и съмяваше за какво го спират, след сутрешната случка...

Г-н Никой върна предавките и спря точно до патрулната кола.

- Угаси двигателя! - изрева Шопара с яростен вид и засили телесата си към ездач и Мотор.
- Ко речи? - отговори г-н Никой вдигайки визьора на каската.
- Абе ей, копеле мръсно, угаси двигателя, че ще ти мамичката е*а! - изрева Шопара и със замах захвърли "слънчогледа" в посока на ездач и Мотор, с ярост. Не уцели.

Г-н Никой изчака Шопара да наближи достатъчно и включи първа, изви дясната китка и пусна рязко лявата ръчка. Задната гума на черния Мотор изведнъж избухна в пушеци.

Един човек, един Мотор, една полицейска кола и двама бюстители на реда в сини униформи, стояха край пътя и дишаха сложни въглеводородни съединения, генерирани от нагрята до безобразие гума в асфалта, която пак не искаше да има нищо общо с него...

Шопарът се предаде пръв, кашляйки, хванал се с едната ръка за тлъстите свински гърдички, другият униформен се луташе в дима, мъчейки се да намери път обратно към патрулката....

Г-н Никой отпусна газта и стисна лявата ръчка... пушека полеко се разнесе и откри неповторима гледка към една тлъста свиня, която се давеше в кашлица... дясната ръка отново се сви в китката и човек и Мотор се изстреляха към входа на магистрала "Хемус".

След около 1800 секунди г-н Никой затваряше вратите на гаража. Погледна Мотора и си каза "С теб все още не сме завършили стария ни спор..." В същия момент погледна и към БМВ-то и този път ръката се протегна, докосна го, пръстите не се свиха... почустваха силата и съвършенстовото на най-великия модел в историята на марката. Г-н Никой се усмихна, угаси лампите и затвори гаража.

Тъкмо отключвайки вратата на апартамента си, човекът усети, че не е сам в антрето. Черна сянка се приближи към него, лизна го по ръката и стовари една тежка лапа върху бедрото му, което почти го изкара от равновесие.

- Ела тук, маймуно! - прошепна човекът и се наведе към черната сянка.

Човек и Куче се прегърнаха тихо и времето отново спря да отброява секундите.
Изображение


Аватар
Мнения: 759
Регистриран на: 17.02.2009

Re: 86400 секунди

Мнение от Хаос » 21 Юли 2013, 8:10

хубаво е...
АДМИНИТЕ ДА МЕ БАННАТ ПЕРМАНЕНТНО!!!


Аватар
Мнения: 666
Регистриран на: 5.07.2011
Местоположение: с. Искрец
Кара: Фиат 126р
Мечтае да кара: Шкода Фабия

Re: 86400 секунди

Мнение от zlatko_baretata » 21 Юли 2013, 14:05

"Когато Никола разказва много неща по време на посещението в криптата със съкровището

Поел новата си длъжност на ключар, Никола от Моримондо даваше нарежданията си на готвачите, а те от своя страна го осведомяваха за реда в кухнята. Уилям искаше да поговори с него, но той ни помоли да почакаме. Добави, че след това трябвало да слезе в криптата — в съкровищницата, за да провери как върви работата по почистването на мощехранителниците, — за която все още отговарял; там можел да ни отдели повече време за разговор.
След малко ни покани да го последваме, влезе в църквата, мина зад главния олтар (в кораба монасите слагаха една катафалка, за да будуват над тялото на Малахий), после слязохме по една стълбичка и се озовахме в помещение с ниски сводове, опиращи се на дебели колони от недялан камък. Намирахме се в криптата, където се съхраняваха съкровищата на манастира — място, пазено ревниво от абата, където се допускаха само високопоставени гости, и то при изключителни обстоятелства.
Наоколо беше пълно с мощехранителници с най-различна големина; в тях на светлината на факлите (запалени от двамина верни помощници на Никола) заблестяваха различни предмети с приказна красота. Позлатени одежди, осеяни със скъпоценни камъни корони, кутии от различни метали, украсени с разни фигури, почернени или инкрустирани със слонова кост. Изпаднал в унес, Никола ни показа евангелиарий с подвързия, покрита със симетрично подредени емайлови плочки, разделени от златни филиграни и прикрепени със скъпоценни камъни като с гвоздеи. Посочи ни една изящна ниша с две колони от лазулит и злато; те обрамчваха едно сваляне на Христа от кръста, изобразено с изящен сребърен барелеф, а над него на фон от пъстър оникс се издигаше златен кръст, осеян с тринайсет диаманта; малкият фронтон беше изваян от ахат и рубини. След това видях диптих от злато и слонова кост, разделен на пет части, представляващи пет епизода от живота на Христа, а в средата се открояваше мистичен агнец, изработен от позлатени сребърни килийки, запълнени със стъклена паста — единственият многобагрен образ на този студен бял фон.
Никола явно се гордееше с нещата, които ни показваше — гордост сияеше по лицето му, гордост личеше и в жестовете му.
.......

— Какви ги говоря! Виждаш ли, от доста време насам в тази страна — и в манастирите, и в папския двор, и в църквите — стават срамни неща… Борби за домогване до властта, обвинения в ерес, за да се отнемат нечии облаги… Страшно е, започвам да губя доверие в човешкия род, навсякъде ми се привиждат заговори и дворцови съзаклятия. Дотам ли трябваше да стигне и този манастир — под въздействието на някаква черна магия в това хранилище на свети мощи да се появи цяло змийско гнездо. Погледни само какво минало има този манастир!
Сочеше ни пръснатите наоколо съкровища и без да обръща внимание на кръстовете и на другите вещи, ни поведе да видим мощехранителниците, с които се славеше манастирът.
— Вижте — възкликна той, — това е острието на копието, проболо гърдите на Спасителя! — В златна кутия със стъклен похлупак на пурпурна възглавничка бе поставено триъгълно парче желязо, доста разядено от ръжда, но излъскано след упорита обработка със зехтин и восък. Но това беше дребна работа. Защото в друга сребърна кутия, обсипана с аметисти, с прозрачна задна стена, видях късче дърво от светия кръст, донесено в манастира лично от майката на император Константин, царица Елена, след като отишла да се поклони на Светите места — където била разкопала хълма Голгота и Божия гроб и издигнала на това място катедрала.
После Никола ни показа и други неща, но не бих могъл да ви разкажа за всички — толкова бяха многобройни и особени. В една кутия, обсипана с аквамарини, бе положен гвоздей от кръста. В стъкленица, поставена върху подложка от дребни засъхнали рози, имаше късче от трънения венец, а в друга кутия — и тя върху постеля от сухи цветя — видях пожълтяло късче от покривката на масата от Тайната вечеря. Показа ни и кесията на свети Матей, изплетена от сребро, а в един цилиндър, привързан с разядена от годините лилава лента и запечатан със златен печат, бе поставена кост от ръката на света Ана. И — истинско вълшебство сред тия вълшебства — видях къс от Витлеемската ясла, поставен на червена възглавница, обшита с перли и покрита със стъклен похлупак; видях и късче от пурпурната туника на свети Йоан Евангелист, две от веригите, в които са били оковани глезените на апостол Петър в Рим, черепа на свети Адалберт, меча на свети Стефан, кост от крака на света Маргарита, пръст на свети Виталий, ребро от света София, брадичката на свети Еобан, горната част от лопатката на свети Йоан Златоуст, годежния пръстен на свети Йосиф, зъб от Кръстителя, тоягата на Мойсей, късче крехка и раздрана дантела от сватбената дреха на Богородица.
Видях и други неща, които не бяха мощи, но все пак бяха свидетелства за чудеса и за незнайни същества от далечни краища, донесени в манастира от монаси, пътували до най-отдалечените краища на света — един препариран базилиск и една препарирана хидра, рог от ликорна, яйце, в което някакъв отшелник намерил друго яйце, късче от манната, с която се хранели евреите в пустинята, зъб от кит, кокосов орех, раменна кост от допотопно животно, бивник от слон, ребро от делфин. И още други мощи, които не успях да разпозная от кого са и чиито мощехранителници може би бяха по-ценни от тях (някои от тези мощи, съдейки по фактурата на кутиите от почернено сребро) трябва да бяха прастари — една безкрайна поредица от късчета кости, парчета плат, дърво, метал, стъкло. И стъкленици с черен прах: научих, че една от тях съдържала пепел от изгорения град Содом, а друга — хоросан от стените на Йерихон. Все неща, за които — дори за най-невзрачните измежду тях — някой император би дал цял феод, че и повече, и които носеха не само огромен авторитет на манастира, който ни бе дал подслон, но и бяха извор на истинско материално богатство.
Продължавах да обикалям като замаян, докато Никола бе престанал да ни описва различните предмети, пък и беше излишно — над всеки имаше подробно описание; можех да се разхождам свободно, почти накъдето ми хрумне, сред това обилие от неоценими богатства, като понякога им се възхищавах на ярка светлина, а понякога ги зървах в полумрака, когато помощниците на Никола се местеха от едно място на друго в криптата с факли в ръце. Бях просто очарован от тия пожълтели — мистични и в същото време отблъскващи — сухожилия, прозрачни и тайнствени, от тия късчета дрехи от незапомнени времена, избелели, разнищени, понякога навити в стъкленицата като избелял ръкопис, от тези раздърпани тъкани, които се сливаха с плата, постлан под тях, свети останки от духовен (и рационален) живот, а сега положени в стъклени или метални съдове, подражаващи с малките си размери на смелото възвисяване на каменните катедрали с техните кули и шпилове, сякаш и те се бяха превърнали в някакво минерално вещество. Нима така погребаните тела на светиите очакват възкръсването на плътта? Нима от тези отломки щяха да се възродят онези организми, които в блясъка на Божието видение, придобивайки отново всяко от своите естествени сетива, щяха да долавят, както пише Пиперно, и най-малките разлики в миризмите?
Но ето, че Уилям ме отклони от моите размишления, докосна ме по рамото и рече:
— Аз тръгвам. Ще се кача в скриптория, трябва да проверя нещо…
— Но не ще можем да получим книги — рекох аз, — нали на Бенций му наредиха…
— Трябва само да прегледам книгите, които четох онзи ден, книгите, дето все още са на масата на Венанций. Ако искаш, остани тук. Тази крипта е чудесно обобщение на дискусията за бедността, на която ти бе свидетел тези дни. Сега вече знаеш защо тези твои събратя почват да си вадят един другиму очите, когато се стремят да бъдат избрани за абати.
— Нима вярвате на това, което подхвърли Никола? Нима престъпленията са свързани с борбата за получаване на този сан?
— Вече ти казах, че засега не искам да правя предположения на глас. Никола ни каза доста неща. Някои ми се сториха интересни. Сега искам да проверя още една следа. Може би предишната, но искам да я огледам от другата страна. А ти не се зазяпвай много в тия мощехранителници. Виждал съм много други отломки от кръста в други църкви. Ако всички те бяха истински, нашият Господ бог е страдал не върху две кръстосани греди, а върху цяла гора.
— Учителю! — възкликнах възмутен.
— Така е, Адсон. Има още по-богати съкровища. Преди години в Кьолнската катедрала видях черепа на Йоан Кръстител от времето, когато е бил дванайсетгодишен.
— Наистина ли? — възкликнах с възхита. Но после ме обзе съмнение. — Но той е бил убит много по-късно!
— Другият череп сигурно се съхранява другаде — отвърна сериозно Уилям.
Никога не успявах да разбера кога се шегуваше. В моя край, когато някой се шегува, казва нещо и после се изсмива шумно, така че всички да могат да вземат участие в шегата. А Уилям се смееше само когато говореше сериозни неща, но се държеше най-сериозно, когато вероятно се шегуваше.
"

:mhihi:

Умберто Еко, Името на Розата.
Изображение


Аватар
Мнения: 666
Регистриран на: 5.07.2011
Местоположение: с. Искрец
Кара: Фиат 126р
Мечтае да кара: Шкода Фабия

Re: 86400 секунди

Мнение от zlatko_baretata » 21 Юли 2013, 23:03

Драги читатели на тази тема, ще трябва да ви разочаровам със следващия епизод, защото няма нищо вълнуващо в него.

Всеки ден трябва да правим по нещо лудо, но и по нещо добро, за да останем хора.

Ще завърша тази тема с поредния епизод от Името на Розата от Умберто Еко.

"Стана така, че още щом пристигнах, научих за един случай, който бе развълнувал целия град. През тези дни някакъв просещ монах еретик, обвинен в престъпления против религията, бил откаран пред епископа и други духовници и бил подложен на строго разследване от Инквизицията. Тръгнах с хората, които ми разказваха за случая, и стигнах до мястото, където ставаше разпитът; хората твърдяха, че този монах, на име Микеле, бил всъщност много благ човек, приканвал към покаяние и бедност, като повтарял словата на свети Франциск, но бил откаран пред съдиите благодарение злобата на някои жени, които се престорили, че искат да се изповядат пред него, а после му приписали еретически помисли; нещо повече — той бил заловен от хората на епископа именно в дома на тези жени, нещо, което ме учуди, защото едно духовно лице никога не трябва да прилага тайнствата в толкова неподходящи места; но изглежда, слабостта на просещите монаси се изразяваше именно в това, че не държаха сметка за приличието, а може би имаше и нещо вярно в това, което се говореше, че освен еретици били и със съмнителни нрави (така както винаги са твърдели, че катарите били българи и содомити).
Стигнах до църквата „Сан Салваторе“, където се водеше процесът, но не можах да вляза вътре, защото пред нея се беше струпал много народ. Неколцина се бяха покатерили на прозорците, държаха се за решетките, гледаха, слушаха какво става и разказваха на тия, които стояха под прозорците. В тоя момент четяха признанията на брат Микеле от предния ден, в които той твърдеше, че Христос и неговите апостоли „не са притежавали нищо, нито като лична, нито като обща собственост“, но Микеле протестираше, загдето нотариусът бил прибавил „много неверни неща“, и викаше (чух го, като стоях отвън): „За това ще ви се търси сметка в деня на Страшния съд!“ Но инквизиторите изчетоха признанията така, както ги бяха написали, и накрая го запитаха дали не иска най-смирено да съблюдава мнението на църквата и на цялото население на града. Чух Микеле да вика колкото му глас държи, че той иска да се придържа към това, в което вярва, и по-точно, че „продължава да смята Христос за разпнат на кръст бедняк, а папа Йоан XXII за еретик, защото твърди обратното“. Последва оживен спор, по време на който инквизиторите — между които имаше голям брой францисканци — искаха да му внушат, че това, което твърдеше той, не е отбелязано в Светото писание; той ги обвиняваше, че се отричали от правилата на собствения си орден, а ония се нахвърлиха срещу него и го питаха наистина ли мисли, че може да тълкува Светото писание по-добре от тях, дето го познавали до съвършенство. А брат Микеле, който беше много упорит, им оспорваше това право, затова те продължиха да се нахвърлят срещу него с предизвикателства от рода на: „Щом е така, искаме да заявиш, че смяташ Христос за собственик, а папа Йоан за католик и свят.“ Микеле не се огъваше и отговаряше: „Не, за еретик.“ Ония викаха, че не били виждали човек да проявява такова упорство в своята нечестивост. Но чух как мнозина от тълпата пред църквата мълвяха, че Микеле бил също като Христос сред фарисеите; забелязах, че мнозина от народа смятаха брат Микеле за свят човек.
Най-сетне хората на епископа го изведоха и го откараха в затвора, окован във вериги. Вечерта ми казаха, че мнозина от монасите, приближени на епископа, отишли да го хулят и настоявали да се отрече от думите си, но той отговарял като човек, убеден в своята правота. Повтарял всекиму, че Христос бил беден, че същото били казали и свети Франциск, и свети Доминик и че ако заради това, че изповядва това правилно мнение, трябва да бъде осъден на изгаряне, толкоз по-добре, защото скоро щял да види онова, за което се говори в Светото писание — двайсет и четиримата старци от Апокалипсиса и Иисус Христос, и свети Франциск, и славните мъченици. Разправяха, че бил казал: „След като четем с такъв плам ученията на някои свети абати, с още по-голям плам и радост трябва да искаме да бъдем сред тях.“ След тия негови слова инквизиторите излизаха навъсени от затвора и викаха (аз ги чух): „Тоя човек е полудял!“
На следния ден научихме, че присъдата е издадена, и като отивах към епископството, можах да видя пергамента; преписах част от присъдата на моята плочка. Започваше така:

„В името Господне, амин. Това е осъждане на телесното, а идеята за осъждане на телесното е разширена, дадена в тези писания и е разумно оповестена и разгласена…“

и прочие; следваше описание на греховете и престъпленията на споменатия Микеле; отбелязвам част от тях, та читателят да може да съди по съвест:

„Йоан, наричан брат Микеле, син на Яков, от свитата на свети Фредиан, човек с лоши убеждения, живот и име, а най-лош в общуването с хората, еретик и омърсен от еретичен позор, който вярва и убеждава против католическата вяра… Почитайки не Бога, а по-скоро врага на човешкия род, той умело, усърдно, умишлено, лекомислено и с душа и усилие в прилагането, постоянствал в еретическата поквара, сношавал се с еретиците и схизматици фратицели — наричани «Братя на бедния живот», — като последвал тяхната порочна секта и вървял против католическата вяра… и като достигнал прочутата държава Флоренция и на обществени места на споменатата държава — според обвинителния акт на Инквизицията — изповядвал, твърдял и упорито утвърждавал с думи и сърце… че нашият изкупител Христос не притежавал нищо като частна и обществена собственост, а притежавал някои неща, за които Светото писание споменава, че ги е притежавал, но само като потребност за делото. Известно ни е също от предишните изказвания, от широко разпространеното мнение и от думите на известния господин епископа на флорентинците, че споменатият Йоан е еретик, не е искал при толкова големи прегрешения и ерес да се поправи и оправи и не се насочва по правия път на вярата; смятайки, прочие, споменатия Йоан като невъзвратим за вярата, упорит и враждебен в своите прочути извратени прегрешения — за да не би — да посмее да се хвали със своите прочути извратени прегрешения, но за да бъде неговото наказание пример за другите, затова споменатият Йоан, наричан брат Микеле, еретик и схизматик, да се отведе до обичайното място на правораздаването и на същото място в огъня и разпалените огнени пламъци да се изгори и затрие така, че напълно да умре и душата му да се разлъчи от тялото.“

След обявяването на присъдата в затвора пристигнаха отново разни духовници и съобщиха на Микеле какво ще стане с него: нещо повече, чух ги да казват: „Брате Микеле, митрите с лентите са готови и на тях са изписани просещи монаси, придружавани от дяволи.“ Правеха така, за да го сплашат и да го принудят да се отрече от думите си. Но брат Микеле коленичи и отвърна: „Мисля, че край кладата ще бъде нашият отец Франциск; нещо повече — вярвам, че там ще бъдат и Иисус и неговите апостоли, и славните мъченици Вартоломей[7] и Антоний[8].“ Което означаваше, че отхвърля за последен път предложенията на инквизиторите.
На следната утрин отидох на моста при епископството, където се бяха събрали инквизиторите; доведоха при тях окования във вериги брат Микеле. Един вярващ коленичи пред него, за да получи благословия, но войниците го хванаха и го тикнаха в затвора. След това инквизиторите отново прочетоха присъдата на Микеле и го попитаха дали ще се покае. При всяко изречение от присъдата, където се казваше, че е еретик, Микеле отвръщаше: „Не съм еретик, грешник съм, но съм католик“, а когато в текста се споменаваше „достопочтеният и пресвят папа Йоан XXII“, Микеле се обаждаше: „Не е такъв, а еретик.“ Тогава епископът нареди Микеле да се приближи и да коленичи пред него, а Микеле отвърна, че пред еретици на колене не пада. Насилиха го да коленичи и той избъбри: „Бог ще ми прости за това.“ И тъй като го бяха довели облечен с всички свещенически одежди, започна цял ритуал, по време на който му сваляха одеждите една по една, докато остана само по ризата, която във Флоренция наричат „чопа“. И както е прието при лишаването на свещеник от сан, с остър нож му изрязаха възглавничките на пръстите, а след това му обръснаха косата. После го предадоха на капитана и неговите войници, които се отнесоха с него много грубо, оковаха го във вериги и го отведоха в затвора, а той викаше на тълпата: „Ще умрем за Господа бога.“ Казаха ми, че щели да го качат на кладата едва на следния ден. Тогава отишли отново при него и го попитали дали иска да се изповяда и да приеме светото причастие. А той отказал да съгреши, като приеме тайнствата от грешници. Мисля, че не направи добре, защото доказа, че е покварен от ереста на патарените.
Настъпи денят на мъчението; дойде да го вземе един гонфалониер[9], който ми се стори дружески настроен, защото го запита защо е такъв човек, защо проявява такъв инат, когато беше достатъчно да каже това, което поддържаше цялото население, и да се съгласи с мнението на Светата църква майка. Но Микеле продължи да упорства и рече: „Вярвам в Христа, разпънат на кръст като бедняк.“ Гонфалониерът разпери ръце и си отиде. Тогава дойдоха капитанът и войниците и отведоха Микеле в двора, където викарият на епископа му прочете отново признанията и присъдата; Микеле отново почна да оспорва неверните неща, които му се приписваха; ставаше дума за такива тънкости, че аз не си ги спомням, а тогава не можах да ги разбера. Но въз основа на тях бяха решили Микеле да бъде убит, решаваше се и въпросът с преследването на просещите монаси. Аз не можех да проумея защо духовниците и светските власти се нахвърляха с такава ярост срещу хора, които искаха да живеят в бедност и смятаха, че Христос не е притежавал земни блага. Защото, казвах си аз, те би трябвало по-скоро да се боят от хора, които искат да живеят богато и да измъкват пари от другите, да въвлекат църквата в грях и да практикуват симонията. Споделих това с един, който стоеше до мен, защото не можах да мълча повече. А той се ухили насмешливо и рече, че когато един монах започне да живее в бедност, започва да дава лош пример на народа, който след това не може да приема монасите, които не живеят в бедност. Добави, че проповедите за бедност предизвиквали лоши мисли у населението, защото щяло да започне да се гордее със своята бедност, а гордостта може да доведе до много горделиви постъпки. Добави, че би трябвало да зная следното: и на него не му било ясно защо, но когато монасите проповядвали бедност, това означавало, че са на страната на императора, а тая работа не се харесвала на папата. Стори ми се, че става дума за разумни основания, макар и да бяха изречени от недотам учен човек. С изключение на това, че не можех да проумея защо брат Микеле искаше да умре от такава ужасна смърт — за да достави удоволствие на императора, или за да допринесе за уреждането на спор между религиозни ордени. Защото някои от присъстващите казваха: „Той не е светия, пратен е от Лудвиг, за да сее раздори между гражданите; просещите монаси са тосканци, но зад тях стоят пратеници на империята.“ Други твърдяха: „Ама той е луд, у него се е вселил сатаната, надул се е от гордост, мъчението му доставя удоволствие — плод на дяволска надменност, тия монаси четат твърде много жития на светии, по-добре ще бъде, ако се женят!“ Трети пък казваха: „Не, всички християни би трябвало да са такива, такива хора ни трябват, готови да доказват вярата си, както по времето на езичеството.“ Докато слушах тия гласове и не знаех какво повече да мисля, случи се така, че можах да зърна отново осъдения, когото тълпата пред мен понякога скриваше. Видях лицето на човек, обърнал взор към нещо, което не е от тая земя, също като изпадналите в захлас лица на статуите на светиите, каквито виждах понякога. Стана ми ясно, че този човек, независимо от това дали беше луд, или ясновидец, искаше съвсем съзнателно да умре, защото беше убеден, че като умре, ще разгроми своя враг, който и да е той. Разбрах, че неговият пример щеше да накара и други да отидат на смърт. Но тази твърдост ме смая, защото и днес все още не знам дали у тези хора взема връх гордостта и обичта към истината, в която вярват, или пък някакво горделиво желание да умрат, което ги тласка да дават свидетелства за своята истина, каквато и да е тя. И бях съкрушен от възхищение и страх.
Но нека се върнем към мъченичеството, защото всички потеглиха към мястото, където този човек трябваше да умре.
Капитанът и войниците го изведоха през вратата, както си беше по риза, а тя — полуразкопчана; той вървеше с широки крачки и наведена глава, мълвейки молитви, приличаше на мъченик. Имаше страшно много хора, просто да не повярва човек, и мнозина му викаха: „Не умирай!“, а той отвръщаше: „Искам да умра за Христа“, „Но ти не умираш заради Христа“, казваха му те, а той викаше: „Но за истината.“ Когато стигнаха до едно място, наречено Кътчето на проконсула, някой му викна да се моли Богу заради всички и той благослови тълпата. А при основите на „Санта Липерата“ друг му викна: „Глупако, вярвай в папата!“, а той отвърна: „Превърнахте този ваш папа в бог“ и добави: „Ето докъде ви докараха тия папери.“ (Това беше остроумна игра на думи на тоскански диалект, вследствие на която, както ми обясниха, излизаше, че папите са глупави твари, сиреч патоци.) И всички се смаяха, че този човек, който отиваше на смърт, можеше да се шегува.
При „Сан Джовани“ му викнаха: „Спаси си живота!“, а той отвърна: „Избавете се от греховете!“; при Стария пазар му викнаха: „Спаси се, спаси се!“, а той отвърна: „Спасете се от ада“; при Новия пазар му викнаха: „Покай се, покай се“, а той отвърна: „Покайте се заради лихварството си.“ Като стигнаха „Санта Кроче“, той видя монасите от своя орден, бяха се наредили по стълбището и той им направи забележка, загдето не следват правилото на свети Франциск. Едни от тях свиха рамене, а други от срам захлупиха лица с качулките си.
Като потеглиха към Портата на правосъдието, мнозина му казваха: „Отречи, отречи, недей да отиваш на смърт“, а той рече: „Христос умря за нас.“ А те: „Но ти не си Христос, не бива да умираш заради нас!“, а той: „Но аз искам да умра в негово име.“ На Поляната на правосъдието някой го запита защо не постъпи като някакъв монах, негов ръководител, който се бил отрекъл, но Микеле отвърна, че това не било вярно; видях, че мнозина от насъбралите се потвърдиха думите му и го подканяха да бъде твърд. Затова аз, както и други разбрахме, че това бяха негови хора, и побързахме да се отдалечим от тях.
Най-сетне излязохме през портата и пред нас се появи кладата, или колибката, както я наричаха там, защото дървата бяха подредени като колиба; колибката бе обградена от стражи, та хората да не се доближават много. Привързаха брат Микеле към стълба. Чух как някой му викна: „За какво искаш да умреш?“, а той отвърна: „За една истина, която живее у мен и която не може да бъде доказана иначе освен чрез смъртта.“ Запалиха кладата. Брат Микеле, който отначало запя „Credo“, сега подхвана „Te Deum“. Изпя около осем стиха, после изведнъж наклони глава, като да искаше да кихне, и се строполи на земята — въжетата бяха прегорели. Беше мъртъв, защото още преди тялото да изгори напълно, човек умира от голямата горещина, от която се пръска сърцето, и от дима, който прониква в гърдите.
После кладата изгоря напълно, като факел, изригна силен пламък и ако не беше овъгленият труп на клетия Микеле, който се мяркаше сред пламтящите главни, бих казал, че пред мен гори трънак. И за малко да имам видение, защото (както си спомних сега, докато се изкачвах към библиотеката) започнах да мълвя един откъс за изпадането в екстаз, който бях прочел в книгите на света Хилдегард[10]: „Пламъкът се състои от ярък блясък, от мощ и огнен плам, но той притежава яркия блясък, за да блести, а огнения плам — за да изгаря.“
Припомних си и някои мисли на Убертино за любовта. Образът на Микеле на кладата се сля с образа на Долчино, образът на Долчино — с образа на красавицата Маргерита. И отново бях обзет от същото безпокойство, както и в църквата.

Опитах се да не мисля за това и закрачих решително към лабиринта.
За пръв път влизах тук сам и продълговатите сенки, които светилникът хвърляше по пода, ме караха да изпадам в ужас, също като виденията от предните нощи. Боях се, че всеки миг ще се натъкна на друго огледало, защото такава е магията на огледалата — те все всяват смут у човека, ако и да знае, че става дума за огледала.
Не се опитвах да се ориентирам, нито да избегна стаята с благовонията, предизвикващи видения. Крачех като трескав, не знаех дори къде искам да отида. Не бях се отдалечил много от мястото, откъдето бях тръгнал, защото след малко се озовах отново в седмоъгълната зала, където излизаше стълбата. Тук на една маса видях няколко книги, които май не забелязах предната вечер. Досетих се, че са книги, които Малахий бе прибрал от скриптория, но не бе върнал на определените им места. Не можех да разбера дали съм далеч от стаята с благовонията, защото се чувствам като замаян; това можеше да се дължи както на някоя струя, достигаща дотук, така и на онова, което бях премислил, докато идвах насам. Разтворих един богато изписан том и стилът на неговите миниатюри ме наведе на мисълта, че може би е донесен от манастирите на последната Туле[11].
На страницата, където започваше светото Евангелие на апостол Марко, ме порази изображението на един лъв. Несъмнено бе лъв, въпреки че дотогава не бях виждал подобен звяр жив, но миниатюристьт го бе възпроизвел точно и вярно, като вероятно бе използвал за образец лъвовете на Хиберния, земя на чудовищни твари; убедих се, че този звяр, както се изтъква и във „Физиолога“[12], е събрал в себе си всички черти, присъщи и на най-ужасяващото, и на най-величественото. Затова неговият образ събуждаше у мен и образа на врага, и образа на нашия Господ бог Христос; пък и не знаех как да го тълкувам, та се разтреперих като лист — и от страх, и от вятъра, който проникваше през отворите в стените.
Лъвът, който видях, имаше паст с настръхнали остри зъби, а главата му бе изрисувана с изящни люспи, също като на змиите; козината на огромното му тяло, опиращо се на четири лапи с остри, хищни нокти, приличаше на ориенталските килими, които видях по-късно — бе на червени и изумрудени люспи, върху които се виеха жълти като чумата, всяващи страх фризове от кости. Жълта беше и опашката, която се извиваше от задната част чак до главата и завършваше с кичур бели и черни косми.
Лъвът ми направи поразяващо впечатление (дотолкова, че неведнъж извръщах глава, сякаш очаквах, че от мрака всеки миг може да се появи подобен звяр); но ето че реших да разгледам и другите страници и погледът ми се спря на образа на мъж, изобразен в началото на Евангелието на Матея. Не знам защо, но този образ ме изплаши повече от лъва; лицето беше лице на човек, но мъжът бе облечен в броня, приличаща на дреха — тя стигаше до краката му и тази дреха или броня бе обсипана с твърди червени и жълти камъни. Загадъчната глава, която се подаваше от цял замък от рубини и топази, ми се стори (ето до какво богохулство ме доведе ужасът!), че е главата на тайнствения убиец, по чиито неуловими следи вървяхме. После разбрах защо виждах такава тясна връзка между звяра, облечения в броня мъж и лабиринта — защото и двамата, както всички фигури, изобразени в книгата, изникваха от същинско валмо от сплетени лабиринти, чиито ониксови и смарагдови линии, златистозеленикави нишки и сиви ленти напомняха за плетеницата от зали и коридори, в която се намирах. Реейки се по страницата, погледът ми се губеше из тия сияйни пътеки, така както нозете ми се объркваха в будещата безпокойство поредица от помещения в библиотеката; виждах как на тия пергаментови листове бе изобразено моето бродене, това ме изпълни с безпокойство и ме убеди, че всяка една от тия книги разказваше с тайнствени, насмешливи намеци за моите преживявания в момента. „De te fabula narratur“[13], рекох си аз и се запитах дали на тези страници не е изписано и бъдещето, което ме очакваше.
Разтворих още една книга — стори ми се, че е от испанската школа. Цветовете бяха ярки, червените багри напомняха кръв или огън. Беше книга за откровението на апостола и отново, както предната вечер, попаднах на страницата на жената, облечена в слънце. Но не беше същата книга, миниатюрата беше друга, тук художникът бе обърнал по-голямо внимание на образа на жената. Сравних нейното лице, гърди и гъвкави бедра с тия на статуята на Богородица, която бях видял с Убертино. Щрихите бяха различни, но и тази жена ми се стори прекрасна. Реших, че не бива да мисля за това, и прелистих няколко страници. Натъкнах се на още една жена, но това беше блудницата Вавилон. Не ме порази толкова нейният вид, колкото мисълта, че и тя бе жена като другата, и все пак тази беше ладия на всички пороци, докато другата беше средище на всички добродетели. Но и в двата случая изображенията бяха женствени, та по едно време престанах да разбирам по какво се различават. Отново изпитах дълбоко вълнение, образът на Богородица от църквата потули образа на красавицата Маргерита. „Аз съм прокълнат! — помислих си аз. — Или съм луд!“ И реших, че повече не мога да остана в библиотеката.
За щастие бях близо до стълбата. Хукнах надолу, рискувайки да се спъна и да изгася светилника. Озовах се под широките сводове на скриптория, но и тук не спрях и забързах по стълбата, която водеше в трапезарията.

Спрях се задъхан. Нощта беше светла, лунната светлина проникваше през прозорците, почти не се нуждаех повече от светилника, който беше нужен за килиите и проходите на библиотеката. Въпреки това не го загасих, сякаш търсех в него опора. Все още се задъхвах и си рекох, че ще трябва да пийна вода, за да се успокоя. Тъй като кухнята беше близо, прекосих трапезарията и отворих една от вратите, която водеше към втората половина от приземния етаж на Зданието.
В същия миг уплахата ми, вместо да намалее, нарасна. Защото забелязах веднага, че в кухнята до пещта за хляба има някой, или поточно забелязах, че там гореше светилник; изплаших се и побързах да загася моя. Бях изтръпнал от страх, но и аз всях страх, защото другият (или другите) побързаха да загасят техния. Но напразно, защото лунната светлина осветяваше достатъчно кухнята, за да забележа пред себе си една или повече смътни сенки, които се очертаваха на пода.
Стоях като вкаменен, не смеех нито да се оттегля, нито да пристъпя напред. Долових шепот, стори ми се, че чувам приглушен женски глас. После от безформената група, която се очертаваше край пещта, се отдели някаква тъмна валчеста сянка и хукна към външната врата — която очевидно беше притворена — и я хлопна след себе си.
Останахме аз, на прага между трапезарията и кухнята, и нещо смътно, което продължаваше да стои край пещта. Нещо смътно и — как да се изразя? — мучащо. От сянката долиташе нещо като стон, като сподавен плач, като ритмично хълцане, дължащо се на страх.
Нищо не вдъхва по-голяма смелост у страхливия от чуждия страх, но не пристъпих към сянката, подтикван от смелост. По-скоро бих казал, че ме подтикваше някакво опиянение, което не се различаваше от опиянението, обзело ме при виденията. В кухнята се носеше миризма, напомняща благовонията, които предния ден ме бяха изненадали в библиотеката. Може би не бяха същите вещества, но въздействието им върху превъзбудените ми нерви бе същото. Долавях воня от стипца и винен камък, които готвачите използваха, за да ароматизират виното. А може би — както научих по-късно — тъкмо приготвяха бира (която в този северен край на полуострова се ползваше с известно име), като я произвеждаха, както бе прието в моя край, с калуна, блатна мирта и див блатен розмарин. Всички тези ухания замаяха не толкова ноздрите, колкото главата ми.
И докато рационалният ми инстинкт ме караше да викна „Махни се!“ и да се отдалеча от стенещото нещо, което сигурно беше някаква примамка, пратена ми от нечестивия, моята любознателност ме накара да пристъпя нататък, сякаш исках да стана участник в някакво чудо.
И така, аз се приближих към сянката, докато благодарение на светлината, която проникваше през прозорците, видях, че беше една трепереща жена, която придържаше с ръка към гърдите си вързоп и се отдръпваше, плачейки, към пещта.
А сега нека Бог, светата Богородица и всички светии от рая бдят над мен, докато ви разказвам какво ми се случи. Срамът, достойнството на моя сан (нали вече съм стар монах в тази прекрасна Мелкска обител, средище на покой и на ведър размисъл) биха ми препоръчали да бъда крайно предпазлив. Би трябвало да кажа, че стана нещо лошо, но че няма да е пристойно да повторя какво се случи, та да не причиня смут нито на себе си, нито на моя читател.
Но аз се зарекох да разкажа цялата истина за онези далечни събития, а истината е неделима, тя блести със собствената си необорима чистота и не допуска да бъде прикривана от нашите интереси и от нашия срам. Въпросът по-скоро е да разкажа случилото се не така, както го виждам и си го припомням сега (въпреки че все още помня всичко с безмилостна яснота и не знам дали последвалото разкаяние не допринесе случилото се и мислите да се запечатат толкова ярко в паметта ми, или пък това се дължи на недостатъчното ми покаяние, нещо, което продължава да ме измъчва, като съживява в нажалената ми памет и най-малката отсянка на моя позор), а така, както го видях и изживях тогава. Мога да го сторя с достоверността на летописец, защото затворя ли очи, мога да повторя не само всичко, което извърших, но и което ми мина през главата в онези мигове, все едно, че преписвам написан тогава пергамент. Следователно трябва да постъпя именно така и нека свети Архангел Михаил ме закриля, защото за поука на бъдещите читатели и за да се самобичувам заради моя грях, искам да разкажа как млад човек може да се поддаде на уловките на нечестивия и те да станат ясни и очевидни, та който попадне в тях, да може да ги превъзмогне.
И така, беше жена. Какво ти — девойка. Тъй като дотогава (а слава Богу, и оттогава насам) не съм имал много вземане-даване със същества от този пол, не мога да кажа на колко години беше. Знам, че беше млада, почти девойка, трябва да беше на шестнайсет или осемнайсет, най-много двайсет години; порази ме усещането за човешка плът, което се излъчваше от тази фигура. Не беше видение, във всеки случай ми се стори, че беше твърде хубава. Може би защото трепереше като птиче през зимата, плачеше и се боеше от мен.
Затова, бидейки убеден, че всеки добър християнин е длъжен да помага на ближния си, пристъпих внимателно към нея и й казах на чист латински език, че не бива да се бои от мен, защото съм приятел, във всеки случай не враг, не и врагът, от който тя се страхува.
Може би благодарение на кротостта, излъчвана от моя поглед, момичето се успокои и пристъпи към мен. Стана ми ясно, че тя не разбираше моя латински, затова инстинктивно й заговорих на моя простонароден немски език; но това я изплаши страшно — не знам дали поради резките звуци, необичайни за хората от този край, или пък защото тези звуци й напомняха за друг допир с войници от моите земи. Тогава се усмихнах — реших, че езикът на жестовете и на израза на лицето е по-универсален от говоримия, и тя се успокои, усмихна ми се и изрече няколко думи.
Знаех твърде слабо нейния простонароден език, във всеки случай той се различаваше от езика, който бях понаучил в Пиза; и все пак по интонацията долових, че тя ми говореше нежни слова, че ми казваше нещо от рода на: „Ти си млад, ти си красив…“ Рядко се случва на послушник, прекарал детството си в манастир, да чуе да му говорят за неговата красота; напротив, прието е да ни предупреждават, че плътската красота е преходна и не трябва да й обръщаме внимание; ала уловките на нечестивия са безбройни и признавам, че този намек за моята хубост, колкото и да беше лъжовен, ми прозвуча като безкрайно нежна милувка и ми причини неудържимо вълнение. Още повече че изричайки тези слова, момичето протегна ръка и прекара върха на пръстите си по моята буза, която по онова време не бе обрасла дори с мъх. Постъпката й ми причини дълбока наслада, но в момента не можах да доловя и сянка от грях в сърцето си. Ето на какво е способен сатаната, когато иска да ни подложи на изпитание и да заличи в душата ни и най-малката следа от милостта Божия.
Какво изпитах? Какво видях? Помня само, че така и не съумях да определя вълнението, което ме обзе първоначално, тъй като моят език и моят ум не бяха научени да изразяват със слова подобни чувства. Докато от подсъзнанието ми не изплуваха други слова, чути по друго време и другаде, сигурно изречени с други намерения, но които ми се сториха в чудно съзвучие с обзелото ме ликуване, сякаш бяха се появили нарочно, за да го изразят. Слова, скупчили се в глъбините на паметта ми, стигнаха до моите (онемели) устни, а аз забравих, че са били използвани в светите писания или житията на светиите, за да изразят много по-сияйни неща. Но дали наистина имаше разлика между блаженството, за което споменават светиите, и насладата, която развълнуваната ми душа изпитваше в този миг? В този миг у мен изчезна бдящият усет към отликата. А именно това според мен е белег за унес в бездната на самопознанието.
Изведнъж девойката ми заприлича на черната, но прекрасна девица, за която се споменава в Песен на песните[14]. Облечена бе в олизана дреха от грубо платно, разтворена доста непристойно на гърдите, а на шията си носеше гердан от разноцветни — и мисля — съвсем евтини камъни. Но главата й се издигаше гордо на шия, бяла като кула от слонова кост, очите й бяха прозрачни като езерата на Есевон[15], носът й приличаше на ливанска кула, къдрите й — на пурпурна мантия. Да, косите й ми напомниха стадо кози, а зъбите й — стадо току-що изкъпали се овце, пристъпващи две по две, така че никоя не изпреварва другата. И „колко си хубава, моя любима, колко си хубава“ ми се дощя да замълвя, „косата ти е като стадо овце, които слизат от планините на Галаад, устните ти са като пурпурна лента, бузата ти — като нар, а шията ти — като кулата на Давид, на която са окачени хиляда щита“. И се питах със страх и унес коя беше тази, дето засияваше пред мен като зора, прекрасна като луната, ослепителна като слънцето, страшна като стегната за бой войска.
Това създание се приближи още към мен, захвърли в ъгъла тъмния вързоп, който притискаше до гърдите си, отново протегна ръка, за да ме погали по лицето, и повтори словата, които бях чул. И докато не знаех дали да се отдръпна, или да се доближа още повече, докато главата ми се тресеше така, сякаш тръбите на Иисус щяха всеки миг да сринат стените на Йерихон[16], и в същото време хем изгарях от желание, хем се боях да я докосна, на лицето й грейна радостна усмивка, тя измуча тихо като разнежена коза, развърза ширита, който придържаше дрехата на гърдите й, смъкна я като туника и застана пред мен така, както трябва да се е появила Ева пред Адама в градината на Едема. „Pulchra sunt ubera quae paululum supereminent et tument modice“, прошепнах аз, повтаряйки думите, които бях чул от Убертино, защото гърдите й ми заприличаха на сърни, на газели близначки, излезли на паша сред лилии, пъпът й заприлича на кръгла чаша, винаги пълна с омайно вино, а коремът й — на купчина жито сред венец от полски цветя.
— О sidus clarum puellaram — възкликнах аз, — о porta clausa fons hortorum, cella custos unguentorum, cella pigmentaria![17] — и — без да разбера как — се озовах прилепен до тялото й, усещайки и топлината му, и острото ухание на непознати мазила. Спомних си: „Чада мои, дойде ли безумната любов, човек нищо не може да стори!“ И разбрах: вече не можех да сторя нищо, за да се възпротивя на порива, който ме подтикваше — бил той уловка на нечестивия или небесен дар; викнах „Oh, langueo, causa languoris video nec caveo!“[18]; пък и от устните й ухаеше на рози, хубави бяха обутите й в сандали стъпала, краката й приличаха на колони, като колони бяха и извивките на бедрата, творение на ръката на художник. Ах, любов, чадо на насладата, в примката ти попадна крал, шепнех си аз; озовах се в нейните обятия и се проснахме заедно на голия под на кухнята, и не знам дали по моя воля, или с нейна намеса се оказах без моето расо на послушник, не почувствахме срам от голите си тела и всичко беше чудесно.
Устните й ме обсипаха с целувки, ласките й бяха по-омайни от вино, омайно бе уханието и на нейните благовония, прекрасна беше шията й сред бисерите, прекрасни — бузите сред обиците, „колко си хубава, любов моя, колко си хубава — мълвях аз, — очите ти са гълъби; дай да погледна лицето ти, искам да чуя гласа ти, защото гласът ти е нежен, лицето ти — чаровно, ти ме подлуди от любов, сестрице моя, подлуди ме с един-единствен поглед, с едно украшение на шията си, устните ти са като килийка от пчелна пита, езикът ти е мед и мляко, дъхът ти ухае на ябълка, гърдите ти ухаят на грозде, те са като чепки грозде, езикът ти е като омайно вино, което се стича в моята любов и се разлива по устните и зъбите ми.“ Градински фонтан, нард и шафран, канела и кинамон, мира и алое, аз ядях от моята пчелна пита и от моя мед, коя беше, коя беше тази, дето засилваше пред мен като зора, прекрасна като луната, ослепителна като слънцето, страшна като стегната за бой войска?
О, Боже, изпадне ли душата в унес, единствената добродетел е да обичаш това, което виждаш (нали така?), върховното щастие — да притежаваш това, което имаш; тук пиеш направо от извора на блажения живот (нали така е казано?), тук се наслаждаваш на истинския живот, който след този смъртен живот ни е отреден да живеем във вечността, до ангелите… Ето какво си мислех и ми се струваше, че пророчествата най-сетне се сбъдват, докато девойката ме даряваше с неописуеми ласки и се чувствам така, сякаш цялото ми тяло — и отпред, и отзад — се бе превърнало в око и виждаше всичко, което ме заобикаляше. И усещах, че от това — а то е любовта — се пораждат едновременно и единството, и нежността, и доброто, и целувката, и съвкуплението, така, както бях чувал да говорят, мислейки, че става дума за друго. И само за миг, докато радостта ми стигаше своя апогей, си рекох, че може би изпитвах, и то нощем, какво значи да си обладан от демона, осъден най-сетне да се разкрие пред душата такъв, какъвто е, а тя, изпаднала в екстаз, да пита „Кой си ти?“ — него, който знае как да примами душата и да залъже плътта. Ала веднага се убедих, че ако имаше нещо дяволско, това бяха моите колебания, защото нищо не можеше да бъде по-правилно, по-хубаво, по-свято от това, което изпитвах и чиято наслада растеше с всеки изминал миг. Както капчица вода, паднала във виното, се разтваря и приема цвета и дъха на виното, както нажеженото до червено желязо заприличва на огъня, загубвайки първоначалната си форма, както въздухът, залят от слънчевата светлина, придобива нейния блясък и нейната яснота, тъй че престава да бъде осветен и заприличва на самата светлина, така и аз усещах, че умирам, стопявайки се от нежност, и ми останаха сили само за да промълвя словата от псалома: „Ето, гърдите ми са като младо вино, което разкъсва нови мехове.“ И тозчас бях заслепен от сияйна светлина и сред нея видях някаква форма с цвят на сапфир, обгърната от пламъците на ослепителен и нежен огън, и тази сияйна светлина се разпространи из целия ослепителен огън, а ослепителният огън — из бляскавата форма, а сияйната светлина и ослепителният огън — по цялата форма.
Докато се просвах почти в несвяст над тялото, с което се бях съвкупил, разбрах с последния полъх на жизненост, че пламъкът се състои от ярък блясък, от мощ и огнен плам, но той притежава яркия блясък, за да блести, а огнения плам — за да изгаря. После усетих бездната и другите бездни, към които тя водеше.
Сега, когато пиша тези редове с трепереща ръка (и не знам дали тя трепери от ужас заради греха, за който разказвам, или от греховна носталгия по случката, която припомням), си давам сметка, че за да опиша недостойния екстаз, обзел ме тогава, си послужих със същите слова, до които прибягнах няколко страници по-горе, за да опиша огъня, който изгаряше мъченическото тяло на просещия монах Микеле. И неслучайно ръката ми, покорна изпълнителка на повелите на душата, прибягна до един и същ израз за две толкова различни една от друга случки; предполагам, че и тогава, когато ги изживях, и преди малко, когато се опитвах да опиша и двете на пергаментовия лист, съм ги изстрадал по един и същи начин.
По силата на някаква тайнствена мъдрост различни едно от друго явления могат да бъдат назовани с аналогични думи; това е същата мъдрост, съгласно която небесните неща могат да бъдат назовани със земни думи, и използвайки грешни символи, Бог може да бъде наречен лъв или леопард, смъртта — рана, радостта — пламък, пламъкът — смърт, смъртта — бездна, бездната — гибел, гибелта — изпадане в несвяст, а изпадането в несвяст — страст.
Защо аз като юноша наричах смъртния екстаз, който ме бе поразил у мъченика Микеле, със словата, с които светицата бе нарекла жизнения (Божествен) унес, а не можех със същите слова да не нарека екстаза (греховен и преходен) от земната наслада, който пък от своя страна веднага след това ми се стори като чувство за смърт и унищожение? Сега се опитвам да разсъждавам и за начина, по който изстрадах две случки — и двете възбуждащи и мъчителни, станали на няколко месеца една от друга, и за начина, по който онази нощ в манастира си припомних първата и само няколко часа по-късно изживях чувствено втората, и още за начина, по който ги изживявах едновременно сега, пишейки тези редове, за това как и в трите случая ги разказвам със словата, отнасящи се до съвсем различната случка с една света душа, разтапяща се от видението на Божественото. Или може би съм богохулствувал (тогава ли, сега ли)? Какво сходно имаше в желанието на Микеле да умре, в унеса, в който изпаднах, гледайки как го обгарят пламъците, в изпитания с девойката порив на плътско съвкупление, в мистичния свян, с който го предавах иносказателно, и в ликуващия порив, тласкащ светицата да умре заради обичта си, за да живее по-дълго във вечността? Нима е възможно толкова разнородни неща да бъдат изказани по един и същи начин? И все пак като че ли такова е напътствието, завещано ни от най-изтъкнатите мъдреци: Omnis ergo figura tanto evidentius veritatem damonstrat quanto apertius per dissimilem similitudinem figuram se esse et non veritatem probat[19]. Но щом любовта на пламъка и любовта на бездната са образ на обичта Божия, могат ли те да бъдат образ и на любовта на смъртта, и на греховната любов? Да, така както лъвът и змията са едновременно образи и на Христа, и на демона. Там е работата, че правилното тълкуване може да бъде определено единствено от авторитета на отците, а в случая, който ме измъчва, няма авторитет, към който да се обърне покорната ми мисъл, затова се терзая от съмнения (и пак образът на огъня се намесва, за да очертае липсата на истина и наличието на грешката — на това, което ме съкрушава!). Господи, какво ли става в душата ми сега, след като се оставям да ме влече въртопът на спомените и едновременно с това сливам различни по време случки, сякаш се каня да разбъркам подредбата на небесните светила и реда на тяхното движение в небето? Сигурно прехвърлям границите на моя греховен и болен ум. Но хайде, нека се върна към онова, което бях набелязал най-смирено. Разказвах за случилото се тогава, за бездънната несвяст, в която изпаднах. И така, поясних какво си бях припомнил по този повод и нека безсилното ми перо на верен и достоверен летописец се ограничи с това.
Лежах не знам колко време, момичето лежеше до мен. Само ръката й продължаваше да се плъзга леко по плувналото ми в пот тяло. Изпитвах някаква вътрешна наслада; не беше покой, а нещо като последните приглушени проблясъци на огън, който все още не загасва, след като пламъкът е стихнал. Не бих се поколебал да нарека блажен всекиго, комуто би се удало (шепнех като насън) да изживее, макар и рядко, подобно нещо през земния си живот (аз го изпитах един-единствен път — тогава), макар и за кратко време, за един-единствен миг. Сякаш човек престава да съществува, сякаш не усеща себе си, сякаш се е провалил, сякаш се е превърнал в нищо; и ако някой смъртен (казвах си аз) може да се наслади светкавично, за миг, на същото, от което бях изпитал наслада, щеше да погледне с лошо око този извратен свят, щеше да се смути от коварството на всекидневието, щеше да усети бремето на смъртното тяло… Нали така ме бяха учили? Тази подкана към духа ми да потъне в безпаметно блаженство беше всъщност (сега го разбирах) излъчването на вечното Слънце, а радостта, породена от духа, вдъхва на човек и сила, и мощ, той израства, ненаситната паст, която човек носи у себе си, вече не може да бъде затворена толкова лесно; такава е раната, която любовта нанася с пронизващия си меч, и тук, на Земята, няма нищо по-сладостно и страшно. Но такова е правото на слънцето, то жегва ранения със своите стрели и раните се разширяват, самият човек се разкрива и разширява, вените му — и те се отварят, а силите му престават да се подчиняват на разума и следват единствено поривите на желанието, духът се изпепелява, потъвайки в бездната на това, до което се докосва в момента, виждайки как и неговото желание, в неговата истина биват надхвърлени от онова, което е изживял и изживява в действителност Така човек става смаян свидетел на собствената си несвяст.
И се унесох в сън, потънал в подобни неизразими сладостни усещания.

След време отворих отново очи; луната, може би забулена от облак, хвърляше много по-слаба светлина. Протегнах ръка, но не усетих до себе си тялото на девойката. Извърнах глава — нямаше я. Отсъствието на тази, която бе възбудила моите желания и бе утолила жаждата ми, ме накара да усетя изведнъж и суетата на това желание, и порочността на тази жажда. Omne animal triste post coitum.[20] Осъзнах, че съм съгрешил. Сега, когато са изминали толкова години, докато оплаквам горчиво грешката си, не мога да забравя, че онази вечер бях изпитал голяма наслада и бих обидил Всевишния, сътворил всичко с добри и чисти намерения, ако не заявя, че и в случилото се тогава между двама грешници имаше нещо, което само по себе си, естествено, беше и хубаво, и чисто. Но може би именно загдето сега съм вече стар, разглеждам виновно като хубаво и чисто всичко, което е било присъщо на младостта ми. А би трябвало да мисля за наближаващата смърт. Тогава, когато бях млад, не помислих за смъртта, а плаках много и искрено заради сторения от мен грях.
Надигнах се, треперейки, защото бях лежал дълго на ледените плочи в кухнята и тялото ми се беше вдървило. Облякох се, почти обзет от треска. Зърнах в един ъгъл вързопа, захвърлен от момичето, докато бягаше. Наведох се и го огледах; беше нещо като пакет, загърнат в платно, което като че ли бях виждал в кухнята, разгърнах вързопа и било поради слабата светлина, било поради безформените очертания на съдържанието отначало не можах да разбера какво е. После видях: между съсирени от кръв и късчета белезникаво меко месо пред погледа ми се очерта голямо сърце, вече мъртво, но все още тръпнещо с тръпките на мъртвите вътрешности, прорязано със синкави нишки.
Черно було се спусна над очите ми, устата ми се изпълни с горчива слюнка. Извиках и се строполих, както пада мъртво тяло.
Бележки
[1] Свети Доминик (1170–1221) — испански духовник, основател на Доминиканския орден (1216) като общество от проповедници и изповедници. ↑
[2] Блудницата Вавилон — апокалиптичен образ от книга Откровение (гл. 17), донякъде напомнящ и на Рим; олицетворява антихристиянските сили. ↑
[3] „Наистина хубави са гърдите, които се повдигат малко нагоре и умерено се издуват, не увисват свободно, а са леко прибрани; пристегнати са, но не притиснати…“ ↑
[4] „История на ересиарха брат Долчино“. ↑
[5] Флагеланти — (самобичуващи се, от лат. flagellum — бич) ексцентрична религиозна секта, чиито привърженици проповядвали скорошния свършек на света, бичували се сами или се подлагали на бичуване и други изтезания за изкупване на греховете си. Зародила се в XIII в., тя прераснала в широко движение, особено по време на чумната епидемия от 1349 г., когато огромни процесии от самоизтезаващи се хора кръстосвали западноевропейските страни. През XIV в. католическата църква ги преследвала системно. ↑
[6] Белиал — библейско название на тъмната сила, олицетворяваща всяко беззаконие. Самата еврейска дума означава „княз на всяко зло“. ↑
[7] Вартоломей — апостол Вартоломей, проповядвал християнството в различни страни на Близкия изток и загинал мъченически. ↑
[8] Антоний (IV в.) — сирийски мъченик, убит заради построената от него църква. ↑
[9] Гонфалониер — началник на изпълнителната власт в средновековните италиански републики. ↑
[10] Света Хилдегард (1098–1179) — монахиня от Бенедиктинския орден; била в непрекъснато екстатично състояние. Написала (по-точно продиктувала) множество писма и мистически писания в стил откровения. ↑
[11] Последната Туле — в древността наричали така един северен остров, смятан за най-северен (последен) от познатите тогава земи; оттук и изразът „последната Туле“. Предполага се, че става дума за Норвегия или за Исландия, или за някои от Шетландските острови. Днес това име носи селище в Гренландия. ↑
[12] „Физиолога“ — Физиологичен сборник от съпоставителни изследвания върху животни и минерали, съставен на гръцки език през II-III в. в Египет от няколко автори християни. Сборникът е преведен рано на старобългарски (X в.), а през XIII в. се превежда и на националните езици в Западна Европа; известен е и с името „Бестиарий“ поради различните животни и митически зверове, описани в него. ↑
[13] „За тебе става дума.“ ↑
[14] Песен на песните — поетична книга от старозаветния дял на Библията. Сравненията и цитатите по-надолу са от тази книга. ↑
[15] Есевон — столица на аморейския цар Сихон, завладяна от евреите. Развалините и днес личат северно от Мъртво море; съхранили са се и някои от прочутите й езера. ↑
[16] Йерихон — богат и силно укрепен ханаански град, според Библията превзет от евреите с помощта на чудо; стените на града се сринали от тръбния звук на войските на еврейския пълководец Иисус Навин. ↑
[17] „О, светло съзвездие на девици, о, затворена врата, вода за градините, съсъд, съхраняващ благовония, кутийка за мазила“ (из хвалебни песни за света Богородица). ↑
[18] „О, премалявам, виждам причина за премала и не се боя!“ ↑
[19] „Прочее всеки образ толкова по-очевидно показва истината, колкото по-открито сочи чрез различно подобие, че е образ, а не самата истина.“ ↑
[20] „Всяко животно е тъжно след съвкупление.“ ↑"


86400 секунди са и твърде много, и твърде малко време. Бъдете здрави и най-вече мислещи хора. Защото най-големия бич за едно общество, са капаците на невежеството.
Изображение

Предишна

Назад към Страхотни истории

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани

Последни теми
Facebook