"Поредният работен ден" - 7 ЧАСТ - by Runnaway
Модератори: mitaka7, Общи модератори
- Runnaway
- Е46нтусиаст
- Мнения: 1800
- Регистриран на: 2.10.2008
- Местоположение: София
- Пол: Мъж
- Кара: M3 E46
- Мечтае да кара: M3 E46
- Детайли за колата: BMW E46 M3 '03 - Carbon Black & Manual Gearbox
"Поредният работен ден" - 7 ЧАСТ - by Runnaway
Историята се казва "Поредният работен ден". В нея се преплитат художествена измислица и елементи от реалността.
Във второто ми мнение можете да откриете и самата история.
До момента са публикувани 7 части.
Моля ви, колеги, оставяйте своите коментари.
Благодаря ви и приятно четене.
От Автора
19/08/2010 - Публикувана е 4 Част.
26/08/2010 - Публикувана е 5 Част.
17/06/2011 - Публикувана е 6 Част.
17/03/2012 - Публикувана е 7 Част.
Във второто ми мнение можете да откриете и самата история.
До момента са публикувани 7 части.
Моля ви, колеги, оставяйте своите коментари.
Благодаря ви и приятно четене.
От Автора
19/08/2010 - Публикувана е 4 Част.
26/08/2010 - Публикувана е 5 Част.
17/06/2011 - Публикувана е 6 Част.
17/03/2012 - Публикувана е 7 Част.
Последна промяна Runnaway на 09 Май 2024, 8:59, променена общо 16 пъти
- Runnaway
- Е46нтусиаст
- Мнения: 1800
- Регистриран на: 2.10.2008
- Местоположение: София
- Пол: Мъж
- Кара: M3 E46
- Мечтае да кара: M3 E46
- Детайли за колата: BMW E46 M3 '03 - Carbon Black & Manual Gearbox
Re: Поредният работен ден
..:: ЧАСТ 1::..
Той се събуди от алармата на телефона си. Беше поредният работен ден, за негово щастие последен за седмицата. Пресегна се и намери телефона си някъде на рафта над леглото. Спря алармата и отново се зави. Беше му студено, не му се ставаше, а коремът за пореден ден го болеше. Той никога не закусваше толкова рано, защото нямаше апетит, но пък тези болки понякога го караха да се замисли над начина си на живот – никаква закуска, всякакви боклуци за обяд и вечеря по заведенията. Въртя се няколко минути в леглото, след което се отви и се изправи. Придърпа джапанките си, обу ги и тръгна към банята. Пусна душа и набързо нагласи водата в някаква нормална температура, която да го разсъни без да го измъчва. Това продължи няколко минути, след което той спря двата крана, излезе, подпря се на мивката и погледна в огледалото. За секунда се замисли дали трябва да се избръсне, но мързелът и часовникът надделяха. Не му се губеха още 10 минути в банята, тъй като имаше голяма вероятност да закъснее за работа, а той мразеше шефът му да го гледа накриво. Пресегна се за тубичката гел за коса и сложи малко в ръцете си, за да приведе прическата си в някакъв що-годе приличен вид. Върна се в стаята си и се запъти към гардероба. Отвори го и започна да търси нещо подходящо за последния ден от работната седмица. Спря се на черно сако с черен панталон и черен пуловер, под който облече черна риза с висока яка. Този цвят го караше да се чувства уверен, че изглежда добре. Направи няколко крачки до леглото си, пресегна се, взе очилата си и си ги сложи. Бяха малко зацапани, но не му се занимаваше да ги чисти точно в този момент. Пусна личния и служебния телефон в джоба на панталона си, портмонето пъхна в един от вътрешните джобове на сакото, сложи часовника на лявата си ръка и се напръска с първия парфюм, който му се мерна пред очите. Набързо лъсна обувките си с някакво лустро, което намери в антрето, върза някакъв шал на врата си, метна палтото и провери дали случайно в джобовете му се намират някакви ръкавици. Провери за ключовете от апартамента и колата, които също бяха в джобовете на палтото и излезе от дома си. Прескочи няколко стъпала, слизайки по стълбите, отвори вратата на входа и излезе от блока. Вятърът беше ужасно студен, което накара Дани да се забърза към паркинга зад блока. Стигна пред своето тъмно синьо БМВ и го отвори. Влезе бързо и запали. Бензиновият двигател се събуди веднага. Звукът от запалването го накара да се усмихне за първи път за деня. Шестте цилиндъра „пееха” с познатия си прекрасен, звънтящ звук. Дани включи климатика на автоматичен режим и зачака студения въздух да се отвърне, след което излезе от колата, набързо свали палтото и шала си и ги постави внимателно в багажника. Върна се в колата, сложи колана си, включи касетофона и вкара на скорост. Погледна часовника си. Беше точно 08:30.
След няколко минути бавно каране из уличките в квартала Дани се озова на първото голямо кръстовище по пътя му за работа. Спря зад малък червен автомобил, който се опитваше да направи ляв завой и да се включи в движението, което обичайно за този час беше доста натоварено. Дани се огледа и видя десетките автомобили, които в момента бяха пречка, която той трябваше да преодолее. За да прескочи блъсканицата се налагаше да излезе в насрещното и възможно най-бързо да стигне до светофара, където да заобиколи двете колони с автомобили и да направи десен завой пред тях. Той не искаше да го прави. Не винаги бе в настроение да нарушава закона и да рискува здравето си и целостта на любимия си автомобил, но след няколко минути чакане Дани започна да се изнервя. Вече на два пъти светофара пускаше автомобилите, а колегата с червената количка не успяваше да се включи. Дани хвърли един поглед на колата, която беше спряла зад него и след като прецени, че има достатъчно място натисна леко съединителя и включи на задна. Премести колата с няколко метра назад, вкара първа и бавно се изравни с червения автомобил. Изключи от скорост, след което погледна през дясното си стъкло, през което видя пушещия като комин дядо, който така и не успяваше да се включи в движението. В следващия момент Дани видя последния от автомобилите, които идваха от лявата му страна. Не чакаше покана – вкара рязко на първа скорост и форсира двигателя си. Синьото купе се разтрепери. Даде леко напред, взе бавно левия завой и излезе в насрещното платно. Когато колата вече се беше изправила на платното Дани даде газ до дупка. Колата ускори бързо до 5 000 оборота и се изстреля рязко напред оставяйки 2 следи от гума по асфалта. За секунди черната машина успя да стигне до първите коли от колоната, след което намали рязко скоростта и с десен мигач зави пред всички автомобили. На Дани му оставаха неповече от 15 минути да стигне до центъра, където се намираше офисът му. Не очакваше повече съществени „пречки” по пътя си, но беше длъжен да бърза след цялото това време, което загуби още в своя квартал. За негов късмет следващите два светофара даваха зелена светлина и нямаше да го забавят. Колата започна да се изкачва по улицата, по която минаваха голяма част от автомобилите, които отиваха към центъра. Все пак колоната се движеше макар и с ниска скорост. Дани едва изтърпя петте минути, в които се влачеше зад тази колона и още на първия светофар, където улицата се пресичаше от по-голяма улица, той пусна ляв мигач и се изстреля. По най-прекия възможен път излезе на огромния булевард, който се спускаше към центъра. Включи се в движението с около 60 км/ч, но бързо ускори и се престрои в най-бързата лента. Нямаше как да прави слалом между автомобилите в 8:50, така че просто премигаше на колите пред себе си, за да се отместят. Около 200 метра преди последното кръстовище на огромния булевард, Дани рязко смени лентата и отиде в най-дясната, където в момента имаше най-малко коли. Мина още на първия зелен сигнал и натисна силно педала на газта, за да хване и следващия. Естествено имаше късмет и успя да мине. Мина пред сградата на една от държавните институции и няколко метра след нея направи забранен ляв завой и влезе в малък подземен паркинг, намиращ се под офиса му. Паркира черната баварка между черно Ферари 433 Скудерия и сребристо М3 Е92. Набързо огледа Ферарито. Сякаш търсеше драскотина или ударено, плод на простащината и завистта, изпълващи действителността, в която живееше, а не се възхищаваше на красивите златни джанти и прозрачния заден капак, под който „спяха” всичките италиански кончета. По-силно впечатление му направи М3-ката, която за първи път виждаше, за това набързо изгаси двигателя и излезе от колата си. Заключи я и направи една бърза обиколка около сивото купе. Замисли се, че надали ще има възможност да я види след работа, тъй като много хора паркираха в този паркинг само защото имаха среща в някои от офисите на сградата. Дани за миг си представи нещо и стисна ключа за Е46-цата в юмрука си. След няколко секунди се освести и хвърли един поглед на часовника си – 8:57. Нямаше повече време за губене, макар и да можеше да оглежда М3-ката цял ден, за това се обърна и тръгна към асансьора. Точно в 09:00 Дани отвори вратата на офиса си и пристъпи вътре…
..::ЧАСТ 2::..
През всичките седем и половина работни часа, включително и през обедната си почивка, Дани не спря да мисли за красивата М3-ка, която беше паркирана в гаража точно до неговата кола. Нямаше търпение да стане 17:00 и да слезе до гаража, за да провери дали сребристото купе със скромните си 400 к.с. и огромни джанти, още е там. В 16:55 Дани не издържа, каза „Чао!” на колегите си и набързо се пусна по стълбището до паркинга. Доста нервно отвори вратата и погледна. Колите още седяха там – паркирани една до друга тъмно синя Е46 320CI и сребриста Е92 М3. Той извади телефона си и набързо спретна импровизирана фотосесия. Докато снимаше двете красавици толкова изобщо не беше усетил, че някой го наблюдава. Дани направи последна снимка с телефона си и го прибра.
„Виждам, че харесваш колата ми.” Дани изстина. Женският глас накара мислите му да замръзнат. Той не можеше да отговори. Обърна се и погледна натам, от където идваше този глас. Жена, средна на ръст, с вързана кестенява коса, облечена с черна пола под коляното, черно сако и бяла риза с отворена яка. Тя беше прехвърлила палтото си върху лявата си ръка, а в дясната държеше нещо. Това "нещо" беше ключа от М3-ката. Явно е имала достатъчно време да го извади от чантата си, докато е гледала как Дани старателно снима автомобилите. „Имате прекрасен автомобил.” – беше първото нещо, което Дани си помисли да каже, но красотата на дамата, която стоеше пред него и го гледаше в очите, го погъделичка още по-силно. „Аз, аз… съм Дани.” – беше единственото нещо, което успя да каже, след което вътрешно се подразни на това, че не можа да каже нищо по-смислено. „Дани, не отговори на въпроса ми.” – каза прекрасната госпожица. „Да, да, разбира се.” – каза Дани и след кратко мълчание добави – „Надявам се, че нямате нищо против.” „Изпрати ми ги.” – каза госпожицата приближавайки се към Дани и подаде в ръката му малко бяло картонче. Kalina Ivanova – Managing Partner, с телефон и имейл. Дани гледаше във визитката и не знаеше какво да каже. Докато му дойдат думите, сребристата М3-ка вече излизаше бавно от паркинга. Дани отвори колата си и седна на шофьорската седалка. Продължаваше да се взира във визитката и опитвайки се да разбере и да осъзнае какво му се беше случило. Дани сложи визитката в портфейла си внимателно, запали тъмно синята бима и тръгна към вкъщи…
Паркира на същото място, от което тръгна сутринта. Измъкна палтото и шала си от багажника и без да ги облича притича до входа на блока си. Отключи набързо вратата на апартамента и влезе в антрето. Закачи палтото и шала на закачалката и извади визитката от портфейла си и го метна сакото някъде по пътя към стаята си. Стискайки визитката в ръката си Дани легна за уж за малко на леглото си, както беше още облечен с ризата, пуловера и панталона и заспа. За краткото време, в което дремна, той успя да сънува М3-ката и нейния собственик цели два пъти. Дори сънува как Калина му подава ключовете от колата, вместо визитката си и двамата тръгват на обиколка из града. Този сън беше прекъснат от звъненето на телефона на Дани. Познатата мелодия на In and Out of Love на Armin van Buuren прекъсна нещо толкова приятно и вълнуващо като шофирането на М3 по една от близките до града магистрали. Макар и насън. „Ало, Дани, къде си бе, човек?” – каза познат мъжки глас. „Легнах за пет минути и съм заспал.” „Чакаме те с момчетата на бензиностанцията вече половин час. Айде обличай се и пристигай!” „Съжалявам, но няма да повярваш какво ми се случи днес.” „Айде, идвай и ще разказваш! Чакаме те.” Гласът в слушалката изчезна, а Дани стана от леглото и свали смачканите си дрехи. Влезе в банята и си взе един топъл душ, за да се освести малко след следобедния сън. След няколко минути пътуваше към познатото място за срещи.
След десет минути вече паркираше пред бензиностанцията, в която трябваше да се срещне с най-добрите си приятели, както всеки петък. „Данка, какво стана бе, човече? Защо не звънна един телефон.” – това беше същият глас като по телефона, а именно най-добрият приятел на Дани – Никола. „Коле, чакай да си взема една минерална вода и ще ти разказвам.” През времето, в която Дани разказваше своята история приятелите му разглеждаха невероятните снимки, които той беше направил на М3-ката. Дани стигна до този момент, в който го събуди телефона. „Къде е визитката?” – попита Никола без да губи никакво време. Дани опипа джобовете си, но не я откри. Студена пот изби по тялото му. „Тръгвай към вас. Аз карам.” – каза Ники и двамата скочиха от столовете и се забързаха към тъмно синьото купе паркирано пред бензиностанцията. Стигнаха до апартамента на Дани за по-малко от пет минути като оставиха БМВ-то пред самия вход на блока без да им пука дали някой от съседите ще тръгне да излиза от паркинга. Разстоянието до четвъртия етаж беше взето за по-малко от минута. Двамата се събуха в коридора и тръгнаха към стаята, където най-вероятно беше изгубена картичката. Визитката беше намерена под една от възглавниците до леглото на Дани. За радост на Дани номерът се разчиташе, макар и тя да беше леко смачкана. Той извади телефона си и го набра, затвори очи и натисна бутона “CALL”. Сигналът беше свободен, но отсреща никой не вдигаше, а сякаш звънеше вече цяла вечност…
… Малко преди да излезе от ваната в луксозния си апартамент в Бояна, Калина чу как в съседната стая звъни телефонът й. Някой звънеше доста настоятелно, но на нея не й пукаше особено. „Надали е нещо важно. Петък вечер е.” – помисли си тя и отново притвори очи и отпусна главата си назад. Телефонът продължаваше да звъни. „Защо ли изключих гласовата си поща, по дяволите.” Ужасяващата мелодия, кънтяща от iPhone-а й, огласяше целия апартамент, но на Калина изобщо не й се ставаше от топлата вана, пълна с пяна. Тя знаеше, че няма никакви планове за вечерта и може би за това не бързаше да излиза от банята. Усещаше, че има нужда от малко бездействие – работната й седмица беше изпълнена с безброй срещи и разправии, особено последните два дни, когато заедно със съдружника си трябваше да се преместят в някаква нова офис сграда точно в центъра на града. Натовареното движение сутрин и вечер внасяха допълнителен стрес в живота й. Нещото, което я отпускаше бяха разходките с новата й кола. Беше си мечтала за сребристо БМВ още откакто взе книжка, но сега, след последната сделка на фирмата й, най-накрая можеше да си го позволи. Затвори очи и си спомни как седна в удобната кожена седалка за първи път, как четири-литровият двигател изръмжа „за първи път” и как за първи път поднесе неволно, излизайки от гаража на дома си. Всички тези спомени я караха да изтръпва и й помагаха да забрави хилядите други неща, които я натоварваха. Едно от тези неща бяха мъжете – безкрайно досадни натрапници, които никога не разбираха нейното „Не” по начина, по който тя искаше. Последното леке, както тя обичаше да го нарича, което имаше честта да я нарича „жена ми” отдавна беше изчезнал от апартамента и от живота й. Тя не търпеше други задници, освен нейния собствен и три месеца й бяха достатъчни, за да разбере, че това не е точният човек. Сега приятелят й беше сребристо БМВ М3 и си тежеше на мястото – не излизаше с приятели, за да се напие до безпаметност, след което да започне да й звъни в 4 часа сутринта, да го прибира от някое „тузарско” заведение по центъра; и не й звънеше непрекъснато в пореден пристъп на ревност или по-скоро загрижен за своята „собственост”. Той просто не я натоварваше, а напротив – през последните два уикенда двамата с Калина два пъти излизаха от пренаселения град и се отдаваха на безброй километри пътуване из страната. Цялата тази мощност, която беше изцяло в нейните ръце, я караше да забрави за всичко и всички. Макар и да не можеше да „изцеди” двигателя по начина, по който искаше, Калина знаеше, че ако е внимателна и изчака пълното му разработване, няма да има проблеми да го качи дори и на състезателната писта. Знаеше, че Мека-та на БМВ е Нюрбургринг: Нордшлайфе и вече беше проучила всеки един детайл за това бъдещо пътуване. Оставаше да добави само още някакви си 2-3 хиляди километра към километража на Е92-ката и да мине през шоурума на баварския концерн за смяна на масло. След това малка разходка през Сърбия, Унгария, Австрия и Германия до пистата. Всичко това се въртеше в главата й всеки път, когато запалваше 8 цилиндровия V-образен двигател и потегляше към офиса или просто излизаше на разходка със своето бижу.
Звукът от двигателя на М-ката, който беше обсебил съзнанието й се примеси с мелодията на телефона й. Калина отвори очи и бавно се изправи във ваната, дръпна една бяла хавлия от закачалката и се зави в нея. Излезе боса и тръгна към спалнята, от където продължаваше да се чува досадният й телефон. Номерът, който беше изписан на екрана беше непознат, но тя получаваше доста обаждания от номера, които нямаше и не се притесняваше да вдигне. „Ало!” – каза тя. Отсреща не се чуваше нищо. „Ало!” – повтори тя…
..::ЧАСТ 3::..
… Часовникът на колата показваше 20:45, а Дани току що беше паркирал пред главния вход на Президентството. Нервността му го накара да подрани с цели 15 минути и сега той трябваше да чака. Музиката, която по принцип слушаше в колата си, в момента го дразнеше и той просто я изключи. Седеше в тъмното купе и гледаше огледалото за обратно виждане. Фаровете на колите, които се приближаваха зад Е46-цата му го караха всеки път да изтръпне. Типично за петък вечер улиците бяха пълни с автомобили. Дани обичаше всичко да става веднага, но в момента нямаше никаква власт над ситуацията, а с наближаването на уговорения час той се изнервяше все повече. Искаше да убие времето по някакъв начин, но не знаеше точно как. Почувства се като хлапак и се засмя. Спомни си за всички пъти, в които е чакал жени за среща и всичките пъти, в които същите тези жени са закъснявали, но този път беше различно. Той не чакаше само жената, чакаше и прекрасното бижу, с което се очакваше тя да дойде – сребристо купе с двигател покрит с пластмасов капак, на който пише V8. Безспорно Калина беше много красива жена, но този автомобил беше чудо на техниката. Комбинацията от двете беше изключителна. Пулсът му се ускори само като си представи как М3-ката паркира до него и как Калина отваря вратата и излиза от нея. Дани все още не можеше да си даде отговор на въпроса „Кое харесва повече?” – жената или колата, но общо взето не му пукаше. Той просто искаше да остави нещата да се случват. Докато се беше унесъл в мислите си, Дани изобщо не забеляза кога Калина е паркирала до него. Към реалността го върна почукване по прозореца. Дани натисна бутона на централното и отключи. Калина отвори вратата на Е46-цата и седна на седалката до шофьора. „Здрасти, Дани.” „Здрасти, Калина.” Последва минутка мълчание, а Калина използва това време, за да огледа салона на Е46-цата. Серийният плейър беше сменен с черно Сони, чиито цветове се вписваха идеално. Воланът и топката на скоростния лост също бяха сменени. На мястото на серийния волан беше сложен волан от М3 Е46, а топката също беше с красива, шарена буквичка М и няколко наклонени черти. На Калина й направи впечатление, че колата очевидно беше добре поддържана. Това обясняваше и фотосесията, на която тя неволно стана свидетел по-рано през деня – явно в Дани гореше синьо-белият пламък и изгаряше всичко по пътя си – най-вече заплатата му. Тя се усмихна. Дани забеляза това. „Явно колата ми ти харесва.” – самоуверено каза той и усили леко музиката, така че да избяга от неудобството на тишината. „Чист салон, М волан и топка на скоростния лост, хубаво радио..” Дани не смееше да я прекъсне. Калина се пресегна с лявата ръка и усили звука, след което изчака няколко секунди, намали го отново и продължи „… много добро озвучение, колата ти изглежда страхотно за 10 годишна.” „Вече сме в трети клас и до сега сме имали само шестици.” – каза Дани и се засмя. Калина също се засмя с него. „Ще вечеряме ли или ще си говорим за моята кола ?” – попита Дани. „Къде отиваме ?” – попита Калина и сложи колана си. Дани определено не очакваше подобно развитие на нещата, но бързо се взе в ръце – „Където ни видят очите.” – каза той и запали шест цилиндровия двигател. След 15 минутно Дани паркира пред малко семейно ресторантче, което привлече погледа му докато минаваха по една тясна уличка в един от кварталите на столицата, изгаси двигателя и побърза да излезе от колата, за да отвори вратата на навигатора си. „О, кавалер!” – каза Калина и се усмихна. Дани й подаде ръка и й помогна да излезе от колата. Докато Калина се изправяше той усети парфюма й – ароматът беше сладък и страшно й отиваше. Той разбира се не можа да не й направи комплимент за това. Учтив сервитьор ги настани на една от масите в заведението. Двамата бяха ужасно гладни и набързо си поръчаха по една салата и минерална вода и започнаха да си говорят. Времето минаваше неусетно в сладки приказки и истории за БМВ-та до момента, в който сервитьорът попита за последни поръчки. Дани, погледна часовника си. Беше точно 00:00, а сякаш бяха седнали преди не повече от половин час. Калина също хвърли един поглед към телефона си, който предвидливо беше оставен на вибрация, за да не прекъсва нито нейните истории, нито историите на събеседника й. На дисплея имаше червена стрелка и писъмце, както и числото десет. Тя прегледа номерата на хората, които са я търсили, но не откри нищо съществено – седем пропуснати повиквания от най-добрата й приятелка, две от майка й, а последното беше от неизвестен номер. Съобщенията, които бяха записани в телефона й бяха само две, като и двете бяха от най-добрата й приятелка, която явно след петото и след последното позвъняване беше решила да изпрати и съобщение, за по-сигурно. Калина отговори на едното съобщение с „На среща съм. Ще ти се обадя по-късно.” и прибра телефона отново в чантата си. Дани също хвърли един поглед на телефона си, но след като Никола вече знаеше къде е, нямаше кой друг да го търси. След 15 минути двамата излязоха от заведението и влязоха отново в тъмно синьото купе, което беше спряно отпред. Дани не бързаше да запали колата. Двамата седяха в колата, но не говореха. Калина вече знаеше цялата история на тази кола, както и всички приключения, през които тя бе преминала. Дани й беше разказал за абсолютно всичко или поне абсолютно всичко, за което се беше сетил. От своя страна Калина му разказа за М-ката и му обеща другия път той да е на нейното място. Дани наистина нямаше търпение да се повози в каляската, теглена от 414 кончета и управлявана от тази изключителна жена, която се возеше при него в момента. Интересно му беше да бъде возен в толкова мощна кола и то от жена. Не, че имаше нещо против жените шофьори, а просто беше заинтригуван от факта, че жена си е купила кола със задно предаване и толкова мощен двигател. Дани реши, че е крайно време да тръгват и запали „Красавицата”, както той обичаше да я нарича. Първата му кола беше спечелила това галено име заради невероятно красивия си тъмно син цвят и заради това, че беше настоящата му приятелка. В сърцето й лежеше М52TUB20 с обем от 1991 куб. мм и скромната мощност от 110 киловата, което не можеше да се сравнява с четирите литра и 309-те киловата на S65B40 – двигателят на сребристата М3-ка, но пък Дани си го обичаше. Знаеше, че сто и петдесетте кончета го караха да се чувства достатъчно добре, за да не иска нищо повече. Той никога не се беше замислял над идеята да притежава истинска М-ка, докато не чу историята на Калина, а неговата фантазия просто не познаваше граници. След няколко минути Дани спря на същото място, от което беше тръгнал преди няколко часа. От нервността му вече нямаше и следа, а на лицето му беше изписана усмивка. Нямаше и следа от умора или отегчение – очите му светеха. Калина го беше наблюдавала докато шофираше. Забеляза как Дани внимателно се оглежда в огледалата, как не пропуска да подаде сигнал, когато завива или променя платното, в което се движи. Забеляза усмивката му, след което самата тя се усмихна. „Благодаря ти за прекрасната вечеря, Дани.” – каза тя и го погледна в очите. „Удоволствието беше изцяло мое.” – каза от своя страна кавалерът. Той откопча колана на шофьорското място, но Калина го хвана за ръката. „Ще се оправя и сама. Приятна вечер.” – каза тя и излезе от Е46-цата. „Лека нощ.” – каза Дани докато вратата се затваряше. Калина влезе в сивото М3 и го запали. Плавно изкара сивата Е92-ка и изчезна в тъмнината. Дани остана отново сам. Отново сам на същото това място, на което чакаше Калина, а сега я изпращаше. Пресегна се към касетофона и усили до положение, в което още се чуваше музика, а не просто шум. Не искаше да се обажда на никого или да ходи някъде. Искаше просто да се прибере и да си легне на дивана. Еуфорията, в която се намираше в момента, трябваше да бъде изместена от реалността и той знаеше какво точно трябва да направи. След няколко минути влезе вкъщи. Събу се, свали якето си и влезе в кухнята. Взе си чаша от сушилнята, отвори един шкаф и извади квадратна, прозрачна бутилка с черен етикет. Наля си стотина грама и тръгна към хола. Загаси лампите по пътя си, седна на дивана и отпи голяма глътка от чашата си. Задържа кехлибарената течност за няколко секунди в устата си, а след това я преглътна. Дани затвори очи ...
..::ЧАСТ 4::..
Сребристата М3-ка мина покрай табелата за село Баня със 180 км/ч. След около 200 метра имаше лек десен, последван от много остър, почти обратен, ляв завой. Дани не си спомняше пътя много добре. Не беше минавал оттук през последните няколко години и това очевидно го притесняваше. Не, че нещо се беше променило, но у него се беше появила лека несигурност. Докато наближаваше десния завой нещо просветна в паметта му. Секунда след като взе първия завой Дани натисна рязко педалът на спирачката. ABS-ът започна да „рита”, а предницата на М3-ката се опитваше да „захапе” асфалта, но острият ляв завой наближаваше прекалено бързо. Дани хвърли бърз поглед на километража, който показваше около 100 км/ч. „Няма друг начин!” – помисли си той и пусна педала на спирачката, върна две предавки и чукна лек десен с волана. Последва рязко навиване на волана на ляво и настъпване на педала на газта. „Всичко е под контрол!” – самочувствието му не го напусна и в този момент. Докато колата „рисуваше четири прекрасни дъги от гума върху асфалта, Дани леко контрира с десен волан на излизането от завоя. Само след секунди М3-ката се върна в идеална позиция върху пътя. „Добре, че нямаше коли!” – това беше единствената мисъл, която мина през глава на Дани, след което той отново възвърна концентрацията си и натисна педала на газта. Колата бързо набра 120 км/ч, а на излизане от селото скоростта беше вече 170. Сребристото М3 Е92 не се движеше бързо. То просто летеше, а Дани беше нейният пилот. Оборотите рядко падаха под 5000, а звукът беше просто убийствен. След около 5 минути сребърната стрела влизаше в Обзор. Дани не искаше да рискува и намали до 70. Имаше прекалено много хора по тротоарите и това малко или много беше опасно. След като подмина дискотека Space Дани настъпи отново педала на газта и изпревари двете коли, които беше настигнал в градчето. След като пътят пред него отново се изчисти, Дани имаше няколко секунди, за да хвърли едно око на спътника си, преди да се върне към средната скорост, с която шофираше откакто беше излязъл от многобройните завои в прохода между Баня и Слънчев бряг. Калина не изглеждаше добре. Спеше привидно спокойно, закопчана с предпазния колан, но Дани знаеше, че няма никакво време за губене. Това го караше да изстисква максимума от пътя и автомобила, но той не мислеше за това. Имаше една единствена цел – болницата, в която го изпратиха от Слънчев бряг. Това беше жизненоважно за Калина и М3-ката летеше натам.
Дани минаваше със скорост около 100 през населените места, а след това ускоряваше до 160-180. Всеки завой се взимаше агресивно – с връщане на предавките и поднасяне на задницата на М3-ката на излизане. Малко преди да влезе в Приселци усети, че Калина е будна. Той намали и я погледна. Тя също го погледна и се усмихна, макар и насила. „Още мъничко остана. След 5 минути сме във Варна.” Уникалната мощност на автомобила се прояви точно в последните няколко километра от пътуването. В момента, в който Дани стъпи на магистралата колата буквално се изстреля - 160-180-200-210-220-230-240. За първи път в живота му магистралата изглеждаше толкова тясна и неприветлива, въпреки уникалната стабилност на окачването и ширината на гумите на М-ковия звяр. Дани изпревари около 5-6 коли до края на отсечката, но всяка от тях изглеждаше като спряла, когато Е92-ката минаваше покрай нея. Дани видя в далечината зелената табела, която оказваше края на магистралата. Зачуди се как да постъпи на минаването при Аспарухово – дали да намали до 100 или да влезе директно с 180 без да му пука за последствията. Прецени, че загубата на няколко секунди няма да е грешка, предвид това, че можеше да загуби прекалено време в разправии с полицията. Караше извън позволеното от закона и го осъзнаваше. Веднага след табелата с надпис 100, Дани закова на 110. М3-ката мина по Аспаруховия мост, където се размина с бял Опел Астра, на който със сини букви пишеше ПОЛИЦИЯ, а вътре се возеха двама киселяци в сини униформи и светлоотразителни жилетки. След като слезе от моста сребристата баварка се стрелна по булеварда, който водеше към Катедралата, после зави наляво по Цар Освободител и след няколко минути спря пред Спешното отделение на МБАЛ „Св. Анна – Варна”. Там вече ги очакваха двама санитари, които бързо помогнаха на Калина да излезе от колата, сложиха я върху една маса и я вкараха навътре. Дани влезе след тях, но човек от охраната го спря. „Господине, моля ви, преместете автомобила.” Човекът беше прав. Дани не можеше да остави БМВ-то току така пред входа на спешното отделение, за това той се върна тичайки към М-ката. Седна вътре, постави ключ-картата и запали. Дани стисна здраво волана и затвори очи. „Нека никога, никога повече не ми се налага да шофирам така.” – помисли си той, ясно съзнавайки всичко, което беше направил през последните 40 минути от живота си. Адреналинът му се качи само от пресните спомени за страховитите изпреварвания и невероятно острите завои, в които той караше на ръба на възможното. Дани се наведе напред и целуна синьо-бялата емблема на волана, така както го правеше в своята кола. „Прекрасна си. Благодаря.”
*Час и половина по-рано*
Дани и Калина току що бяха пристигнали в Несебър. Калина кара през целия път от София, но без да дава никакъв зор на сребристата Е92-ка. Това беше едно от най-прекрасните пътувания на Дани до морето. През целия му съзнателен живот никога не му се беше случвало да го возят по такъв начин и то с такъв автомобил. Въпреки невероятната мощност Калина изпреварваше сигурно, държеше винаги колата под контрол и за секунда не си позволи да постави себе си и Дани в опасност, макар и трафикът да беше ужасно натоварен. Той й се възхищаваше. Никой, никога не го беше карал да се чувства Бяха приятели от края на зимата и за шестте месеца, които бяха прекарали заедно много неща се бяха променили, но двамата се чувстваха невероятно щастливи. Те не бяха гаджета, макар и да бяха неразделни. Решиха да отидат на море заедно – само двамата, за да бъдат далече от всички гадости и проблеми, свързани с живота в София. Дани и Калина просто имаха нужда от почивка. Избраха Несебър за първа спирка от лятното кръгче по Черноморието. Бяха си харесали прекрасен четиризвезден хотел, в който имаше абсолютно всичко, от което те имаха нужда.
Малко след като се настаниха в хотела Дани и Калина излязоха навън, за да се разходят и да обядват. Бяха тръгнали рано сутринта и определено имаха нужда да се подкрепят. Тъкмо минаваха покрай мелницата в Стария град, когато Калина усети остра болка в областта на корема. „Дани, нещо става.” – каза тя. „Какво има?” „Боли ме корема. Много ме боли.” „Отиваме в болницата.” – каза Дани и махна на едно от такситата, което минаваше по улицата в същия момент. „Карай към болницата в Слънчев бряг.” Шофьорът явно осъзна, че положението е сериозно и даде всичко от себе си, за да стигне възможно най-бързо до болницата.
Докато Дани чакаше прегледа на лекаря звънна в хотела и помоли някой да докара М3-ката, която бяха оставили в подземния паркинг. Точно след 10 минути сребристото Е92 влезе в паркинга на болницата и спря пред главния вход. От вътре излезе младо момче на около 20 години, което веднага се запъти към Дани. „Заповядайте!” Дани взе ключ-картата и му подаде 50 лева, сгънати на две, след което отново влезе навътре.
След няколко минути от стаята, където преглеждаха Калина излезе един лекар. „Момичето трябва да бъде закарано във Коремното отделение на МБАЛ – Варна възможно най-бързо. За жалост в момента нямаме линейка.” „Сигурен ли сте, че е в състояние да пътува. Знаете, че ще карам по-бързо от позволеното?” – попита Дани. „Дали сме й успокоително за болката и вероятно ще заспи след няколко минути. Не би трябвало да има никакъв проблем.” „Докторе, искам да знам със сигурност дали по-агресивното шофиране може да предизвика нещо, което и двамата не искаме да се случи.” Докторът погледна Дани в очите и му каза: „Ако не я оперират, до един час може да е твърде късно. Това задоволява ли те като отговор?” Дани нямаше нужда да знае повече. „Качвайте я в колата!” – каза той и се затича към М-ката. „Само се обадете в болницата да ни чакат на вратата!” – добави той, отдалечавайки се по коридора.
Докато Дани нагласяше седалката, огледалата и волана на М-ката по начина, по който ще му бъдат от най-голяма полза за пътуването, санитарите настаниха Калина до него и я закопчаха с колана. „Успех, момче.” – каза единият от тях и затвори пасажерската врата. Дани внимателно изкара колата на задна, след което тръгна с пилене на гуми през паркинга, зави рязко по главната улица на Слънчев бряг и на следващия светофар сви към главния път Бургас - Варна. При всяко ускорение се опитваше да загрее максимално гумите. Дани хвърли един поглед към таблото – резервоарът беше пълен, а колата още не беше изстинала от пътуването по-рано през деня. „Екстра. Добре, че заредихме преди да се настаним.” Дани натисна бутона М на волана, изчака няколко секунди и натисна педала на газта до долу. Състезанието със смъртта започна..
..::ЧАСТ 5::..
Калина нежно беше хванала Дани за ръката и го водеше нанякъде. Той нямаше никаква идея на къде отиват, тъй като очите му бяха завързани с един черен шал, който убийствено ухаеше на парфюма на неговата приятелка – Hugo Boss Intense. Любимият му парфюм. Всеки път, когато усетеше аромата му, главата му се замайваше. Първата жена в живота му имаше същото „вълшебно” шишенце, което обаче не обичаше да използва, макар и да знаеше, че Дани направо обожаваше въпросното ухание. Калина отвори поредната врата и Дани усети миризмата на нейния гараж, в който напоследък прекарваше толкова много време. Не беше съвсем сигурен, но интуицията му не го подведе. Калина пусна ръката му и отвърза очите му. Дани имаше нужда от 2-3 секунди, за да привикнат очите му със светлината. Погледна пред себе си и видя черно Е30, което сякаш точно преди една седмица беше излязло от завода. През ума му мина едно много бързо отрицание. Погледът му се стрелна към предните бъбреци. „Не…” – Дани не вярваше на очите си. Бързо премести погледа си малко по-надолу и видя червената линия, която следваше извивката на предната броня, която сякаш докосваше земята. Две малки дупчици под мигачите и една продълговата в централната част, показваха, че предположението на Дани беше съвсем правилно. Джантите бяха стоковите черни 16-ки - кръстосани спици със сив борд. Той направи няколко крачки, отвори шофьорската врата на Е30-ката и погледна вътре. Трилъчев, кожен волан с красиво, цветно означение ///М3 в долната част и кожен спортен салон. Дани настръхна. Пресегна се и дръпна лостчето, което освобождаваше предния капак. Мина отзад, за да огледа изцяло автомобила. Черното анти-крило изглеждаше убийствено, а двуцевката на exhaust-a направо му събра очите.
Калина през цялото време наблюдаваше от страни и се усмихваше. Виждаше пред себе си как едно дете разглежда чисто новата си играчка, подарък за Коледа. Дани отвори предния капак и застина. „2.5 литров, 4 цилиндров двигател с мощност от 215 конски сили… „ „238!” – поправи го Калина. „238? Е, не, не може да е истина, просто!” – каза той. „Мхм.” – Калина само поклати глава и се доближи до Дани. „Имаш си Ево 3. Е, още не е твое по документи, но все пак е петък вечер. Понеделник ще оправим и тази част. Честит Рожден Ден.” – каза тя, след което го прегърна през кръста. Една сълза се спусна по дясната буза на Дани, но той я избърса с ръка, затвори капака на Ево-то и се обърна към Калина. Погледна я в очите. Тя беше толкова красива. Кестенява коса, която се стигаше почти до гърдите й, прекрасни, пъстри очи и уникална усмивка, която не слизаше от прекрасното й лице. Дани сложи ръцете си на ханша й и я целуна. Сякаш 220 волта преминаха през устните му в момента, в който се докоснаха до нейните. Калина леко отвори устата си, а Дани просто последва поканата. Целувката им продължи няколко минути. Сякаш и двамата бяха чакали този момент толкова дълго. Дани вдигна Калина, а тя обви краката си около кръста му. Той се обърна и я постави да седне над калника на блестящата черна М3-ка, като не спираше да я целува.
След около 30 секунди и Дани, Калина вече бяха без дрехи. Черният сутиен, случайно или не, се беше закачил на шофьорското огледало.
След около час двамата седяха отново облечени в удобното Рекаро на Е30-ката и гледаха през предния прозорец. „Обичам те.” – нямаше други две думи на този свят, които можеха да опишат начина, по който Дани се чувстваше в този момент. Калина просто се усмихна. Усмивката й казваше повече от всички думи. Тя се повдигна от седалката и го целуна. Дани я погледна в очите. „Едно кръгче?!” Калина бръкна в джоба на дънките си и извади дистанционното от гаража и ключа от E30-ката. „Тези са твои, предполагам.” Дани на свои ред се усмихна и пъхна ключа в стартера. Докато вратата се вдигаше Дани намести седалката си и огледалата, след което вкара на задна и бавно изкара черното чудовище на улицата. След като се озова на улицата леко форсира четири-цилиндровия мотор. Звукът, който последва го накара да настръхне. Дани тръгна директно към Околовръстния път, а оттам щеше да хване на където му видят очите.
На последния светофар на бул. България преди да излезе на Околовръстното до Дани спряха два автомобила. Пренебрежителните погледи на техните задкормилни устройства накараха Калина да се изсмее на глас. Тя се обърна към Дани с един доста странен въпрос „Тази 20 годишна Е30-ка дали може да върви ?” Той разбра намекът и се намести по-удобно в седалката. Подаде малко газ, колкото да даде сигнал на другите двама „състезатели”, че ги е разбрал. Таймерът на светофара не работеше така, че никой не можеше да тръгне по-рано от другите. Дани включи на първа и подаде газ. Съединителят още беше натиснат до долу и се чакаше само удобният момент, в който трябва да бъде отпуснат. Червената светлина изгасна и светна жълта. Калина хвана дръжката над вратата и погледна надясно към Хондата. Дани не откъсваше поглед от светофара. Зелено! От ляво и дясно се чу адски пилене на гуми и двете „бегачки” се стрелнаха с няколко метра пред Дани, който очевидно не бързаше за никъде – отпусна съединителя и М3-ката тръгна да догонва тръгналите няколко секунди преди нея синя Хонда Сивик и Ауди А3-ка с червени буквички TDI. 238-те баварски кончета на Ево-то сякаш го изстреляха между двата автомобила, а в момента, в който Дани ги остави на една кола разстояние, той просто отпусна газта и включи на 4-та. Двете коли изчезнаха в далечината, а Дани и Калина не спираха да се смеят. „Беше много забавно.” – каза първо тя. „Нали!?”
След няколко минути двамата подминаваха ОМВ-то на Бояна, на където явно се бяха запътили рейсърите от преди малко. Бензиностанцията преливаше от „бегачки”, а малко след нея се виждаше предницата на бяла Астра. М3-ката мина спокойно покрай полицейския автомобил, но в следващия момент от лявата страна на Е30-ката прелетя черен мотор, който се движеше с не по-малко от 200 км/ч. „Пф. Дори не го видях.” – каза Дани и хвърли поглед в огледалото. Видя светлините на втори мотор, който се приближаваше страшно бързо. Докато Дани гледаше в огледалото бялата Астра беше тръгнала да гони първия мотоциклетист. Сините лампи учудващо не светнаха, но шофьорът насочи автомобила към най-лявата лента. Дани нямаше как да реагира. Виждаше моторът, който приближаваше страшно бързо от лявата му страна, а в същото време виждаше и патрулката, която идваше от дясната му страна. „Звъни на 112!” – каза той на Калина и й хвърли телефона си, който беше оставен пред скоростния лост. След няколко секунди моторът подмина черната М3-ка и се вряза в лявата част на полицейския автомобил, който точно се престрояваше в най-лявата лента. От двете превозни средства се разлетяха стъкла и всякакви парчета метал и пластмаса. Тялото на мотоциклетиста описа дъга над Опела, падна на асфалта и продължи да се влачи. Дани включи аварийните на Е30-ката, откачи колана си и спря възможно най-близо до патрулката. Полицаите очевидно бяха замаяни, но бяха добре, за това той продължи да тича към човека с каската, който лежеше неподвижен. Дани отвори визьора и видя собственото си лице.
„Дани! Дани!” – някой го викаше. Дани се събуди като още не осъзнаваше къде се намира. Калина лежеше на болничното легло пред него и го викаше, а той явно беше сънувал. „Дани, добре ли си? Кошмар ли сънува?” „И да, и не!” – отговори той, явно осъзнавайки какво се беше случило. „Искаш ли да ми разкажеш?” – поинтересува се Калина. „Спомняш ли си като ти казах, че искам да изкарам книжка за мотор?” – попита той. „Разбира се. Нали с Ники се разбрахте да карате курсовете заедно на пролет.” – му отговори тя. „Няма да се кача на мотор…”, а след кратка пауза добави „Никога!”.
..:: ЧАСТ 6::..
Няколко дни по-късно лекарите прецениха, че Калина е достатъчно добре възстановена и я изписаха от болницата. Дани прецени, че не му е времето за море и ще бъде най-добре, ако заведе Калина някъде в планината. Идеята не беше лоша, но къде беше това специално място, на което да я заведе? Реши да тръгне към Велико Търново, пък по пътя щяха да го обсъдят и да изберат точното място. Дани помогна на Калина да се настани на навигаторското място, а след това затвори вратата след нея.
След няколко минути красивата сребриста М3-ка излизаше от Варна в посока Шумен. След като излезе на магистралата Дани ускори до 130 и включи темпомата. В колата цареше някакво неловко мълчание, а и музиката липсваше. „Прибираме ли се?” – промълви Калина, която изглеждаше страшно уморена след престоя си в болницата. „Не, не се прибираме. Отиваме в планината.” – отговори Дани като за миг отлепи очи от пътя и погледна спътницата си. „Имаш ли нещо предвид?” „Мислех си за Дряновския балкан и по-специално едно малко селце – Боженци. Там е супер спокойно, чисто и ще ни дойде много добре и на двамата. Имам нужда да поспя, а и ти изглеждаш доста изтощена от престоя в болницата.” „Така е. Идеята ти изобщо не е лоша.” Няколко минути след това Калина се унесе и заспа. Дани прецени, че може да увеличи леко скоростта, поне до Шумен, където свършваше магистралата и го направи. Сребристата М3-ка се носеше със 170, а Дани концентрирано следеше всяко движение в платното. „Някои хора понякога изобщо не гледат в огледалата на колите си преди да тръгнат да изпреварват.” – помисли си той. И това сякаш го накара да премести крака си върху спирачката. Няколко секунди по-късно БМВ-то намаляше интензивно, заради поредния малоумник, който изпреварва без изобщо да се огледа. Дани побесня. Реши, че няма никаква полза, ако започне да му светка с дългите за това търпеливо изчака Опелчето да извърши своята маневра, а след това се изравни с него. Дани се обърна на дясно и погледна водача на ръждясалата Вектра в очите. Човекът беше невъзмутим и сякаш искаше да му каже „Какво искаш бе, дупе? Айде, карай си по пътя!” Дани мина пред Вектрата и отвори шофьорския прозорец съвсем леко, за да може да си покаже ръката през него. Последва комбинация от три пръста с преобладаващ среден, които се задържаха над БМВ-то няколко секунди. Дани прибра ръката си, вдигна прозореца и върна на трета. 414-те коня на М3-ката я изстреляха доста бързо напред в безкрайната колона от автомобили. След двайсетина минути Дани забеляза табелите за край на магистралата и намали. Обърна се към Калина и я погледна. Тя още спеше. Хубаво, но и на Дани му се спеше. И то не малко. Реши да отбие на първата бензиностанция, за да презареди с няколко Ред Була и бутилка минерална вода. „Хайде, ще спра в Търговище. Малко остана.” – помисли си Дани и леко пришпори сребриста красавица към действие. Сякаш колата усети, че приближава ново приключение и мигновено изпълни заповедите на своя водач. М3-ката ускори и изпревари с лекота колона от 3-4 автомобила, които се тътреха по пътя. Минавайки покрай Шумен Дани намали скоростта, за да избегне ненужни разправии с органите на реда, но след като отби от главния път за Русе в посока Търговище колата отново летеше между настрещно идващите и пътуващите в същата посока автомобили. Дани чувстваше, че ако не кара по този начин, то той ще заспи неминуемо. Така след десетина минути Дани вече беше на опашката в бензиностанцията с 2 редбула и 2 минерални води в ръцете си. Плати ги и се качи отново в М3-ката. При тръгването Калина се събуди, а Дани й подаде едната водичка, за да се освежи. В същото време зад сивата баварка приближаваше нещо черно и доста бързо. Дани мразеше да бави движението за това върна през две предавки и ускори. Не след дълго обаче на 3 метра от задната броня на БМВ-то залепна черен CL63 AMG. Дани не можеше да кара така. Мразеше, когато някой кара залепен за него за това пусна десния си мигач и остави Мерцедеса да мине пред него. „Тъкмо си имам параван за куките.” – помисли си той и се усмихна. Натисна бутончето „POWER” до скоростния лост и леко изправи облегалката на седалката си. Калина забеляза усмивката на Дани и реши, че е по-добре да си замълчи и да се наслади на предстоящото преследване. Тя обожаваше високите скорости и макар, че в момента не беше в състояние да кара, адски много й се искаше да е на мястото на Дани.
Мерцедесът изръмжа и се понесе напред между трафика, а сребристата М3-ка следваше във всяко изпреварване. И двете коли се движеха доста бързо, но в никакъв случай не безразсъдно. На няколко пъти се наложи интензивно спиране, последвано от залепващо за седалката ускорение, но нищо по-опасно от това. Интензивното преследване продължи около 15-20 минути, след което двата започнаха да се спускат към Търново. Малко преди Дани да отбие за Дряново той присветна на Мерцедеса, след което изключи POWER бутона и пусна десен мигач. Очакваше водачът на черния CL да се е изкефил толкова, колкото той и Калина, но уви - Мерцедесът продължи напред без да реагира по никакъв начин. Дани се ядоса малко и реши да плъзне М3-ката по виражите на детелината и го направи. Сребристата задница премерено поднасяше във завоите докато накрая колата не се озова на правата успоредна на р. Янтра. Дани се „кротна” малко и отпи от бутилката с минерална вода. Тотално беше забравил за съня и умората, благодарение на малката гонка.
След половин час М3-ката вече си почиваше, паркирана на центъра на Боженци, а Калина и Дани се настаняваха в прекрасна къща от възраждането с огромна дневна и малка, но много комфортна спалня. Дани „паркира” двата куфара в антрето, след което влезе да се изкъпе. През това време Калина се наслаждаваше на прекрасната гледка, която се откриваше през прозорците на дневната. Тук сякаш времето беше спряло. Единственото, което напомняше за настоящето беше прекрасната сребриста М3-ка, която се виждаше в далечината, паркирана точно на центъра на малкото селце. Калина влезе в спалнята и намери Дани заспал върху леглото. Усмихна се, наведе се над него и го целуна по челото. Калина свали дрехите си и легна върху гърдите на Дани. Леко придърпа завивката и затвори очи. Планинският въздух и топлината на тялото на Дани я приспаха на мига.
..:: ЧАСТ 7::..
Вече се смрачаваше. Слънцето отдавна се беше изгубило зад гърба на Дани и неговата Красавица. Той, обаче още не беше включил късите си светлини, а караше на ейнджъл айс и леко светещи мигачи в „Американ стайл“. Смяташе, че това го прави различен на пътя и привличаше повече внимание към любимия си автомобил. Сега, обаче, на път за Варна му се налагаше да пътува точно в тази част от денонощието. Карайки и мислейки си за това, че не му е особено приятно да кара по тъмно, малко след Търговище успя да изпревари някакъв бавно движещ се камион, и да се приближи към най-малко проблемния участък по пътя – магистралата между Шумен и Варна, застигайки още един автомобил. През целия му път от София до тук никой не успя да го изпревари, така че Дани беше позабравил да поглежда в огледалата, но това, което предстоеше да се случи го накара да промени цялостното си поведение на пътя. В лявото си огледало Дани забеляза някакви доста силни фарове и автомобил, който го задминаваше и то не къде, а малко преди дълъг завой с почти никаква видимост. „Възхищавайки се“ на ум на куражлията, който извършваше маневрата, Дани успя да забележи и марката и модела на автомобила, който го подминаваше. Това беше Митсубиши Колт с варненска регистрация и доста сериозно изглеждащ кюнец. Като един истински любител на баварската марка, Дани нямаше никаква идея с какви двигатели излизат японските мъници и дали изобщо има такъв, който може да се противопостави на „най-малкия шестак“, задвижващ Красавицата. Няколко секунди по късно Дани изпревари намиращата се пред него кола и реши да се опита да настигне Колта и да го „провери“. Това не беше особено трудно. Скоростта беше увеличена до 160-170 на две последователни прави като на спирането за третия завой тъмно синята баварка „залепна“ на бронята на Митцу-то. Ясно беше какво ще последва. Колта започна да вдига темпото, като криволичеше , изнасяйки се в лентата за насрещното движение, за да вземе десния завой с по-висока скорост. Беемвето се държеше невероятно стабилно и нямаше никаква нужда да пресича в чуждото платно. Предвид тъмнината и почти непознатия пътен участък, на Дани се налагаше да не влиза в завоите чак толкова бързо, но пък „наказателната“ трета и последващата четвърта приближаваха Колта до предната броня на Красавицата. Въпреки това всяко влизане в завой със скорост над 120 км/ч и фарове светещи в очите му, го караха да изтръва. Страхът е невероятен майстор на концентрацията – просто не ти позволява да си мислиш, че си безсмъртен. Дани знаеше това, но доближавайки се все повече до магистралата той ставаше все по-спокоен, а в главата му се въртеше главната идея на това интересно „рали“ – да успее да се задържи зад миньонче-япончето до излизането на магистралата, а след това да накаже варненския калпазанин. След няколкоминутно преследване колите приближиха разклона за Русе, а малко след това и изкачването до Шумен. Дани смяташе ограничението от 60 км/ч на изкачването при Шумен за доста неуместно, но пък беше супер интересно да кара след кола, която се опитва да се отдалечи от него с около 110 на същото място. Само няколко километра по-късно двете коли настигнаха колона от три камиона и 5-6 автомобила. В този момент на музикалния сет, който Дани слушаше зазвуча познато парче W&W – Invasion. Сякаш бийта на този трак отговаряше напълно да пулса на пилота на Красавицата. В главата му желаният сценарий беше напълно ясен – Мицубишито и Беемвето изпреварват колоната и камионите, след което излизат наравно на магистралата, където Дани показва на шофьора на Колт-а, разликата между четири и шест цилиндъра. Уви! Точно в момента, в който планът на Дани минаваше през ума му, задкормилното устройство на Мицуто без дори да подаде мигач се изстреля в насрещното платно към насрещнонаближаващите автомобили с цел да изпревари колоната. Дани се изхили. „Бягай, бягай!“ Черният Колт се отдалечаваше, а Дани продължаваше да се забавлява зад волана на тъмно синята Е46-ца. Той изчака колите да излязат на подхода за магистралата и изпревари последните два. Оставаха камионите, които един друг се изпреварваха, сякаш да подразнят Дани. Не им се получи, защото Красавицата знаеше своята цел и М52-ката, която биеше в сърцето й, нямаше да позволи любимият водач да остане разочарован. Дани никога не я беше карал така, но сякаш това й харесваше. Едната стрелка „подскачаше“ между 4-5-6 хиляди оборота, а другата се изучаваше зоната между 160 и 170 все по-често. И така, Дани поддържаше доста висока скорост, за да получи възможност да настигне „бързащия“ Колт. Не след дълго Дани забеляза два червени стопа в далечината. В стерео системата на колата му вече се предаваше Orjan Nilsen – Between the rays из купето, което осигуряваше перфектна акустика. Тридесет секунди по-късно Дани беше настигнал Колта и беше достатъчно близо, за да му покаже малко i6 магия. Сега оставаше само да реши какво точно иска да направи – да продължи да кара след Мицубишито или просто да настъпи педала на газта и да го залепи за пода. Нямаше смисъл да мисли повече. „Ако Колтът можеше повече, до сега беше „избягал“, помисли си Дани и десният му крак завари педала на газта за пода. Резултатът беше повече от очевиден – бимата се понесе сякаш ускоряваше между 80 и 120. 170-180-190, а двете китайски ксенончета изоставаха все повече и повече. Около 200 Дани реши да пусне педала на газта и да се остави да бъде настигнат от Мицубишито. Красавицата намали до 140, а Колта го настигна. Незнайно защо японската машинка не пожела да изпревари Дани отново, а започна да го следва по магистралата. След около 4-5 километра черният хечбек (или както там му се вика на това автомобилче – метър на метър) отби в бензиностанцията на Шел. „Може би му е свършил бензинът.. или пък газта“ – Дани се изхили тихичко. Стрелката, отчитаща горивото на тъмно синята красавица, показваше точно 12:00. Недостатъците на малките двигателчета при висока скорост му бяха станали с една идея по-ясни, а същевремнно разбра, че не е нужно да си съсипваш гумите, съединителя, диференциала при малоумен драг в града, за да залепиш физиономия „loser” за няколко часа на лицето на някого. На фона на приятната музика, Дани приближаваше бавно Варна със скорост около 120 км/ч, с включен темпомат и усмивка. На влизане в морската столица той се наведе и целуна емблемата на волана на Красавицата. „Благодаря ти!“ – прошепна той. Просто й показваше, че я приема като приятел, като закрилник, който го пазеше и ескортираше по пътищата. Чувстваше се много сигурен в тази кола и беше убеден, че винаги ще стигне там, на където е тръгнал. Дани се замисли... „Дали някой мисли за своя автомобил така, както аз?!“
Той се събуди от алармата на телефона си. Беше поредният работен ден, за негово щастие последен за седмицата. Пресегна се и намери телефона си някъде на рафта над леглото. Спря алармата и отново се зави. Беше му студено, не му се ставаше, а коремът за пореден ден го болеше. Той никога не закусваше толкова рано, защото нямаше апетит, но пък тези болки понякога го караха да се замисли над начина си на живот – никаква закуска, всякакви боклуци за обяд и вечеря по заведенията. Въртя се няколко минути в леглото, след което се отви и се изправи. Придърпа джапанките си, обу ги и тръгна към банята. Пусна душа и набързо нагласи водата в някаква нормална температура, която да го разсъни без да го измъчва. Това продължи няколко минути, след което той спря двата крана, излезе, подпря се на мивката и погледна в огледалото. За секунда се замисли дали трябва да се избръсне, но мързелът и часовникът надделяха. Не му се губеха още 10 минути в банята, тъй като имаше голяма вероятност да закъснее за работа, а той мразеше шефът му да го гледа накриво. Пресегна се за тубичката гел за коса и сложи малко в ръцете си, за да приведе прическата си в някакъв що-годе приличен вид. Върна се в стаята си и се запъти към гардероба. Отвори го и започна да търси нещо подходящо за последния ден от работната седмица. Спря се на черно сако с черен панталон и черен пуловер, под който облече черна риза с висока яка. Този цвят го караше да се чувства уверен, че изглежда добре. Направи няколко крачки до леглото си, пресегна се, взе очилата си и си ги сложи. Бяха малко зацапани, но не му се занимаваше да ги чисти точно в този момент. Пусна личния и служебния телефон в джоба на панталона си, портмонето пъхна в един от вътрешните джобове на сакото, сложи часовника на лявата си ръка и се напръска с първия парфюм, който му се мерна пред очите. Набързо лъсна обувките си с някакво лустро, което намери в антрето, върза някакъв шал на врата си, метна палтото и провери дали случайно в джобовете му се намират някакви ръкавици. Провери за ключовете от апартамента и колата, които също бяха в джобовете на палтото и излезе от дома си. Прескочи няколко стъпала, слизайки по стълбите, отвори вратата на входа и излезе от блока. Вятърът беше ужасно студен, което накара Дани да се забърза към паркинга зад блока. Стигна пред своето тъмно синьо БМВ и го отвори. Влезе бързо и запали. Бензиновият двигател се събуди веднага. Звукът от запалването го накара да се усмихне за първи път за деня. Шестте цилиндъра „пееха” с познатия си прекрасен, звънтящ звук. Дани включи климатика на автоматичен режим и зачака студения въздух да се отвърне, след което излезе от колата, набързо свали палтото и шала си и ги постави внимателно в багажника. Върна се в колата, сложи колана си, включи касетофона и вкара на скорост. Погледна часовника си. Беше точно 08:30.
След няколко минути бавно каране из уличките в квартала Дани се озова на първото голямо кръстовище по пътя му за работа. Спря зад малък червен автомобил, който се опитваше да направи ляв завой и да се включи в движението, което обичайно за този час беше доста натоварено. Дани се огледа и видя десетките автомобили, които в момента бяха пречка, която той трябваше да преодолее. За да прескочи блъсканицата се налагаше да излезе в насрещното и възможно най-бързо да стигне до светофара, където да заобиколи двете колони с автомобили и да направи десен завой пред тях. Той не искаше да го прави. Не винаги бе в настроение да нарушава закона и да рискува здравето си и целостта на любимия си автомобил, но след няколко минути чакане Дани започна да се изнервя. Вече на два пъти светофара пускаше автомобилите, а колегата с червената количка не успяваше да се включи. Дани хвърли един поглед на колата, която беше спряла зад него и след като прецени, че има достатъчно място натисна леко съединителя и включи на задна. Премести колата с няколко метра назад, вкара първа и бавно се изравни с червения автомобил. Изключи от скорост, след което погледна през дясното си стъкло, през което видя пушещия като комин дядо, който така и не успяваше да се включи в движението. В следващия момент Дани видя последния от автомобилите, които идваха от лявата му страна. Не чакаше покана – вкара рязко на първа скорост и форсира двигателя си. Синьото купе се разтрепери. Даде леко напред, взе бавно левия завой и излезе в насрещното платно. Когато колата вече се беше изправила на платното Дани даде газ до дупка. Колата ускори бързо до 5 000 оборота и се изстреля рязко напред оставяйки 2 следи от гума по асфалта. За секунди черната машина успя да стигне до първите коли от колоната, след което намали рязко скоростта и с десен мигач зави пред всички автомобили. На Дани му оставаха неповече от 15 минути да стигне до центъра, където се намираше офисът му. Не очакваше повече съществени „пречки” по пътя си, но беше длъжен да бърза след цялото това време, което загуби още в своя квартал. За негов късмет следващите два светофара даваха зелена светлина и нямаше да го забавят. Колата започна да се изкачва по улицата, по която минаваха голяма част от автомобилите, които отиваха към центъра. Все пак колоната се движеше макар и с ниска скорост. Дани едва изтърпя петте минути, в които се влачеше зад тази колона и още на първия светофар, където улицата се пресичаше от по-голяма улица, той пусна ляв мигач и се изстреля. По най-прекия възможен път излезе на огромния булевард, който се спускаше към центъра. Включи се в движението с около 60 км/ч, но бързо ускори и се престрои в най-бързата лента. Нямаше как да прави слалом между автомобилите в 8:50, така че просто премигаше на колите пред себе си, за да се отместят. Около 200 метра преди последното кръстовище на огромния булевард, Дани рязко смени лентата и отиде в най-дясната, където в момента имаше най-малко коли. Мина още на първия зелен сигнал и натисна силно педала на газта, за да хване и следващия. Естествено имаше късмет и успя да мине. Мина пред сградата на една от държавните институции и няколко метра след нея направи забранен ляв завой и влезе в малък подземен паркинг, намиращ се под офиса му. Паркира черната баварка между черно Ферари 433 Скудерия и сребристо М3 Е92. Набързо огледа Ферарито. Сякаш търсеше драскотина или ударено, плод на простащината и завистта, изпълващи действителността, в която живееше, а не се възхищаваше на красивите златни джанти и прозрачния заден капак, под който „спяха” всичките италиански кончета. По-силно впечатление му направи М3-ката, която за първи път виждаше, за това набързо изгаси двигателя и излезе от колата си. Заключи я и направи една бърза обиколка около сивото купе. Замисли се, че надали ще има възможност да я види след работа, тъй като много хора паркираха в този паркинг само защото имаха среща в някои от офисите на сградата. Дани за миг си представи нещо и стисна ключа за Е46-цата в юмрука си. След няколко секунди се освести и хвърли един поглед на часовника си – 8:57. Нямаше повече време за губене, макар и да можеше да оглежда М3-ката цял ден, за това се обърна и тръгна към асансьора. Точно в 09:00 Дани отвори вратата на офиса си и пристъпи вътре…
..::ЧАСТ 2::..
През всичките седем и половина работни часа, включително и през обедната си почивка, Дани не спря да мисли за красивата М3-ка, която беше паркирана в гаража точно до неговата кола. Нямаше търпение да стане 17:00 и да слезе до гаража, за да провери дали сребристото купе със скромните си 400 к.с. и огромни джанти, още е там. В 16:55 Дани не издържа, каза „Чао!” на колегите си и набързо се пусна по стълбището до паркинга. Доста нервно отвори вратата и погледна. Колите още седяха там – паркирани една до друга тъмно синя Е46 320CI и сребриста Е92 М3. Той извади телефона си и набързо спретна импровизирана фотосесия. Докато снимаше двете красавици толкова изобщо не беше усетил, че някой го наблюдава. Дани направи последна снимка с телефона си и го прибра.
„Виждам, че харесваш колата ми.” Дани изстина. Женският глас накара мислите му да замръзнат. Той не можеше да отговори. Обърна се и погледна натам, от където идваше този глас. Жена, средна на ръст, с вързана кестенява коса, облечена с черна пола под коляното, черно сако и бяла риза с отворена яка. Тя беше прехвърлила палтото си върху лявата си ръка, а в дясната държеше нещо. Това "нещо" беше ключа от М3-ката. Явно е имала достатъчно време да го извади от чантата си, докато е гледала как Дани старателно снима автомобилите. „Имате прекрасен автомобил.” – беше първото нещо, което Дани си помисли да каже, но красотата на дамата, която стоеше пред него и го гледаше в очите, го погъделичка още по-силно. „Аз, аз… съм Дани.” – беше единственото нещо, което успя да каже, след което вътрешно се подразни на това, че не можа да каже нищо по-смислено. „Дани, не отговори на въпроса ми.” – каза прекрасната госпожица. „Да, да, разбира се.” – каза Дани и след кратко мълчание добави – „Надявам се, че нямате нищо против.” „Изпрати ми ги.” – каза госпожицата приближавайки се към Дани и подаде в ръката му малко бяло картонче. Kalina Ivanova – Managing Partner, с телефон и имейл. Дани гледаше във визитката и не знаеше какво да каже. Докато му дойдат думите, сребристата М3-ка вече излизаше бавно от паркинга. Дани отвори колата си и седна на шофьорската седалка. Продължаваше да се взира във визитката и опитвайки се да разбере и да осъзнае какво му се беше случило. Дани сложи визитката в портфейла си внимателно, запали тъмно синята бима и тръгна към вкъщи…
Паркира на същото място, от което тръгна сутринта. Измъкна палтото и шала си от багажника и без да ги облича притича до входа на блока си. Отключи набързо вратата на апартамента и влезе в антрето. Закачи палтото и шала на закачалката и извади визитката от портфейла си и го метна сакото някъде по пътя към стаята си. Стискайки визитката в ръката си Дани легна за уж за малко на леглото си, както беше още облечен с ризата, пуловера и панталона и заспа. За краткото време, в което дремна, той успя да сънува М3-ката и нейния собственик цели два пъти. Дори сънува как Калина му подава ключовете от колата, вместо визитката си и двамата тръгват на обиколка из града. Този сън беше прекъснат от звъненето на телефона на Дани. Познатата мелодия на In and Out of Love на Armin van Buuren прекъсна нещо толкова приятно и вълнуващо като шофирането на М3 по една от близките до града магистрали. Макар и насън. „Ало, Дани, къде си бе, човек?” – каза познат мъжки глас. „Легнах за пет минути и съм заспал.” „Чакаме те с момчетата на бензиностанцията вече половин час. Айде обличай се и пристигай!” „Съжалявам, но няма да повярваш какво ми се случи днес.” „Айде, идвай и ще разказваш! Чакаме те.” Гласът в слушалката изчезна, а Дани стана от леглото и свали смачканите си дрехи. Влезе в банята и си взе един топъл душ, за да се освести малко след следобедния сън. След няколко минути пътуваше към познатото място за срещи.
След десет минути вече паркираше пред бензиностанцията, в която трябваше да се срещне с най-добрите си приятели, както всеки петък. „Данка, какво стана бе, човече? Защо не звънна един телефон.” – това беше същият глас като по телефона, а именно най-добрият приятел на Дани – Никола. „Коле, чакай да си взема една минерална вода и ще ти разказвам.” През времето, в която Дани разказваше своята история приятелите му разглеждаха невероятните снимки, които той беше направил на М3-ката. Дани стигна до този момент, в който го събуди телефона. „Къде е визитката?” – попита Никола без да губи никакво време. Дани опипа джобовете си, но не я откри. Студена пот изби по тялото му. „Тръгвай към вас. Аз карам.” – каза Ники и двамата скочиха от столовете и се забързаха към тъмно синьото купе паркирано пред бензиностанцията. Стигнаха до апартамента на Дани за по-малко от пет минути като оставиха БМВ-то пред самия вход на блока без да им пука дали някой от съседите ще тръгне да излиза от паркинга. Разстоянието до четвъртия етаж беше взето за по-малко от минута. Двамата се събуха в коридора и тръгнаха към стаята, където най-вероятно беше изгубена картичката. Визитката беше намерена под една от възглавниците до леглото на Дани. За радост на Дани номерът се разчиташе, макар и тя да беше леко смачкана. Той извади телефона си и го набра, затвори очи и натисна бутона “CALL”. Сигналът беше свободен, но отсреща никой не вдигаше, а сякаш звънеше вече цяла вечност…
… Малко преди да излезе от ваната в луксозния си апартамент в Бояна, Калина чу как в съседната стая звъни телефонът й. Някой звънеше доста настоятелно, но на нея не й пукаше особено. „Надали е нещо важно. Петък вечер е.” – помисли си тя и отново притвори очи и отпусна главата си назад. Телефонът продължаваше да звъни. „Защо ли изключих гласовата си поща, по дяволите.” Ужасяващата мелодия, кънтяща от iPhone-а й, огласяше целия апартамент, но на Калина изобщо не й се ставаше от топлата вана, пълна с пяна. Тя знаеше, че няма никакви планове за вечерта и може би за това не бързаше да излиза от банята. Усещаше, че има нужда от малко бездействие – работната й седмица беше изпълнена с безброй срещи и разправии, особено последните два дни, когато заедно със съдружника си трябваше да се преместят в някаква нова офис сграда точно в центъра на града. Натовареното движение сутрин и вечер внасяха допълнителен стрес в живота й. Нещото, което я отпускаше бяха разходките с новата й кола. Беше си мечтала за сребристо БМВ още откакто взе книжка, но сега, след последната сделка на фирмата й, най-накрая можеше да си го позволи. Затвори очи и си спомни как седна в удобната кожена седалка за първи път, как четири-литровият двигател изръмжа „за първи път” и как за първи път поднесе неволно, излизайки от гаража на дома си. Всички тези спомени я караха да изтръпва и й помагаха да забрави хилядите други неща, които я натоварваха. Едно от тези неща бяха мъжете – безкрайно досадни натрапници, които никога не разбираха нейното „Не” по начина, по който тя искаше. Последното леке, както тя обичаше да го нарича, което имаше честта да я нарича „жена ми” отдавна беше изчезнал от апартамента и от живота й. Тя не търпеше други задници, освен нейния собствен и три месеца й бяха достатъчни, за да разбере, че това не е точният човек. Сега приятелят й беше сребристо БМВ М3 и си тежеше на мястото – не излизаше с приятели, за да се напие до безпаметност, след което да започне да й звъни в 4 часа сутринта, да го прибира от някое „тузарско” заведение по центъра; и не й звънеше непрекъснато в пореден пристъп на ревност или по-скоро загрижен за своята „собственост”. Той просто не я натоварваше, а напротив – през последните два уикенда двамата с Калина два пъти излизаха от пренаселения град и се отдаваха на безброй километри пътуване из страната. Цялата тази мощност, която беше изцяло в нейните ръце, я караше да забрави за всичко и всички. Макар и да не можеше да „изцеди” двигателя по начина, по който искаше, Калина знаеше, че ако е внимателна и изчака пълното му разработване, няма да има проблеми да го качи дори и на състезателната писта. Знаеше, че Мека-та на БМВ е Нюрбургринг: Нордшлайфе и вече беше проучила всеки един детайл за това бъдещо пътуване. Оставаше да добави само още някакви си 2-3 хиляди километра към километража на Е92-ката и да мине през шоурума на баварския концерн за смяна на масло. След това малка разходка през Сърбия, Унгария, Австрия и Германия до пистата. Всичко това се въртеше в главата й всеки път, когато запалваше 8 цилиндровия V-образен двигател и потегляше към офиса или просто излизаше на разходка със своето бижу.
Звукът от двигателя на М-ката, който беше обсебил съзнанието й се примеси с мелодията на телефона й. Калина отвори очи и бавно се изправи във ваната, дръпна една бяла хавлия от закачалката и се зави в нея. Излезе боса и тръгна към спалнята, от където продължаваше да се чува досадният й телефон. Номерът, който беше изписан на екрана беше непознат, но тя получаваше доста обаждания от номера, които нямаше и не се притесняваше да вдигне. „Ало!” – каза тя. Отсреща не се чуваше нищо. „Ало!” – повтори тя…
..::ЧАСТ 3::..
… Часовникът на колата показваше 20:45, а Дани току що беше паркирал пред главния вход на Президентството. Нервността му го накара да подрани с цели 15 минути и сега той трябваше да чака. Музиката, която по принцип слушаше в колата си, в момента го дразнеше и той просто я изключи. Седеше в тъмното купе и гледаше огледалото за обратно виждане. Фаровете на колите, които се приближаваха зад Е46-цата му го караха всеки път да изтръпне. Типично за петък вечер улиците бяха пълни с автомобили. Дани обичаше всичко да става веднага, но в момента нямаше никаква власт над ситуацията, а с наближаването на уговорения час той се изнервяше все повече. Искаше да убие времето по някакъв начин, но не знаеше точно как. Почувства се като хлапак и се засмя. Спомни си за всички пъти, в които е чакал жени за среща и всичките пъти, в които същите тези жени са закъснявали, но този път беше различно. Той не чакаше само жената, чакаше и прекрасното бижу, с което се очакваше тя да дойде – сребристо купе с двигател покрит с пластмасов капак, на който пише V8. Безспорно Калина беше много красива жена, но този автомобил беше чудо на техниката. Комбинацията от двете беше изключителна. Пулсът му се ускори само като си представи как М3-ката паркира до него и как Калина отваря вратата и излиза от нея. Дани все още не можеше да си даде отговор на въпроса „Кое харесва повече?” – жената или колата, но общо взето не му пукаше. Той просто искаше да остави нещата да се случват. Докато се беше унесъл в мислите си, Дани изобщо не забеляза кога Калина е паркирала до него. Към реалността го върна почукване по прозореца. Дани натисна бутона на централното и отключи. Калина отвори вратата на Е46-цата и седна на седалката до шофьора. „Здрасти, Дани.” „Здрасти, Калина.” Последва минутка мълчание, а Калина използва това време, за да огледа салона на Е46-цата. Серийният плейър беше сменен с черно Сони, чиито цветове се вписваха идеално. Воланът и топката на скоростния лост също бяха сменени. На мястото на серийния волан беше сложен волан от М3 Е46, а топката също беше с красива, шарена буквичка М и няколко наклонени черти. На Калина й направи впечатление, че колата очевидно беше добре поддържана. Това обясняваше и фотосесията, на която тя неволно стана свидетел по-рано през деня – явно в Дани гореше синьо-белият пламък и изгаряше всичко по пътя си – най-вече заплатата му. Тя се усмихна. Дани забеляза това. „Явно колата ми ти харесва.” – самоуверено каза той и усили леко музиката, така че да избяга от неудобството на тишината. „Чист салон, М волан и топка на скоростния лост, хубаво радио..” Дани не смееше да я прекъсне. Калина се пресегна с лявата ръка и усили звука, след което изчака няколко секунди, намали го отново и продължи „… много добро озвучение, колата ти изглежда страхотно за 10 годишна.” „Вече сме в трети клас и до сега сме имали само шестици.” – каза Дани и се засмя. Калина също се засмя с него. „Ще вечеряме ли или ще си говорим за моята кола ?” – попита Дани. „Къде отиваме ?” – попита Калина и сложи колана си. Дани определено не очакваше подобно развитие на нещата, но бързо се взе в ръце – „Където ни видят очите.” – каза той и запали шест цилиндровия двигател. След 15 минутно Дани паркира пред малко семейно ресторантче, което привлече погледа му докато минаваха по една тясна уличка в един от кварталите на столицата, изгаси двигателя и побърза да излезе от колата, за да отвори вратата на навигатора си. „О, кавалер!” – каза Калина и се усмихна. Дани й подаде ръка и й помогна да излезе от колата. Докато Калина се изправяше той усети парфюма й – ароматът беше сладък и страшно й отиваше. Той разбира се не можа да не й направи комплимент за това. Учтив сервитьор ги настани на една от масите в заведението. Двамата бяха ужасно гладни и набързо си поръчаха по една салата и минерална вода и започнаха да си говорят. Времето минаваше неусетно в сладки приказки и истории за БМВ-та до момента, в който сервитьорът попита за последни поръчки. Дани, погледна часовника си. Беше точно 00:00, а сякаш бяха седнали преди не повече от половин час. Калина също хвърли един поглед към телефона си, който предвидливо беше оставен на вибрация, за да не прекъсва нито нейните истории, нито историите на събеседника й. На дисплея имаше червена стрелка и писъмце, както и числото десет. Тя прегледа номерата на хората, които са я търсили, но не откри нищо съществено – седем пропуснати повиквания от най-добрата й приятелка, две от майка й, а последното беше от неизвестен номер. Съобщенията, които бяха записани в телефона й бяха само две, като и двете бяха от най-добрата й приятелка, която явно след петото и след последното позвъняване беше решила да изпрати и съобщение, за по-сигурно. Калина отговори на едното съобщение с „На среща съм. Ще ти се обадя по-късно.” и прибра телефона отново в чантата си. Дани също хвърли един поглед на телефона си, но след като Никола вече знаеше къде е, нямаше кой друг да го търси. След 15 минути двамата излязоха от заведението и влязоха отново в тъмно синьото купе, което беше спряно отпред. Дани не бързаше да запали колата. Двамата седяха в колата, но не говореха. Калина вече знаеше цялата история на тази кола, както и всички приключения, през които тя бе преминала. Дани й беше разказал за абсолютно всичко или поне абсолютно всичко, за което се беше сетил. От своя страна Калина му разказа за М-ката и му обеща другия път той да е на нейното място. Дани наистина нямаше търпение да се повози в каляската, теглена от 414 кончета и управлявана от тази изключителна жена, която се возеше при него в момента. Интересно му беше да бъде возен в толкова мощна кола и то от жена. Не, че имаше нещо против жените шофьори, а просто беше заинтригуван от факта, че жена си е купила кола със задно предаване и толкова мощен двигател. Дани реши, че е крайно време да тръгват и запали „Красавицата”, както той обичаше да я нарича. Първата му кола беше спечелила това галено име заради невероятно красивия си тъмно син цвят и заради това, че беше настоящата му приятелка. В сърцето й лежеше М52TUB20 с обем от 1991 куб. мм и скромната мощност от 110 киловата, което не можеше да се сравнява с четирите литра и 309-те киловата на S65B40 – двигателят на сребристата М3-ка, но пък Дани си го обичаше. Знаеше, че сто и петдесетте кончета го караха да се чувства достатъчно добре, за да не иска нищо повече. Той никога не се беше замислял над идеята да притежава истинска М-ка, докато не чу историята на Калина, а неговата фантазия просто не познаваше граници. След няколко минути Дани спря на същото място, от което беше тръгнал преди няколко часа. От нервността му вече нямаше и следа, а на лицето му беше изписана усмивка. Нямаше и следа от умора или отегчение – очите му светеха. Калина го беше наблюдавала докато шофираше. Забеляза как Дани внимателно се оглежда в огледалата, как не пропуска да подаде сигнал, когато завива или променя платното, в което се движи. Забеляза усмивката му, след което самата тя се усмихна. „Благодаря ти за прекрасната вечеря, Дани.” – каза тя и го погледна в очите. „Удоволствието беше изцяло мое.” – каза от своя страна кавалерът. Той откопча колана на шофьорското място, но Калина го хвана за ръката. „Ще се оправя и сама. Приятна вечер.” – каза тя и излезе от Е46-цата. „Лека нощ.” – каза Дани докато вратата се затваряше. Калина влезе в сивото М3 и го запали. Плавно изкара сивата Е92-ка и изчезна в тъмнината. Дани остана отново сам. Отново сам на същото това място, на което чакаше Калина, а сега я изпращаше. Пресегна се към касетофона и усили до положение, в което още се чуваше музика, а не просто шум. Не искаше да се обажда на никого или да ходи някъде. Искаше просто да се прибере и да си легне на дивана. Еуфорията, в която се намираше в момента, трябваше да бъде изместена от реалността и той знаеше какво точно трябва да направи. След няколко минути влезе вкъщи. Събу се, свали якето си и влезе в кухнята. Взе си чаша от сушилнята, отвори един шкаф и извади квадратна, прозрачна бутилка с черен етикет. Наля си стотина грама и тръгна към хола. Загаси лампите по пътя си, седна на дивана и отпи голяма глътка от чашата си. Задържа кехлибарената течност за няколко секунди в устата си, а след това я преглътна. Дани затвори очи ...
..::ЧАСТ 4::..
Сребристата М3-ка мина покрай табелата за село Баня със 180 км/ч. След около 200 метра имаше лек десен, последван от много остър, почти обратен, ляв завой. Дани не си спомняше пътя много добре. Не беше минавал оттук през последните няколко години и това очевидно го притесняваше. Не, че нещо се беше променило, но у него се беше появила лека несигурност. Докато наближаваше десния завой нещо просветна в паметта му. Секунда след като взе първия завой Дани натисна рязко педалът на спирачката. ABS-ът започна да „рита”, а предницата на М3-ката се опитваше да „захапе” асфалта, но острият ляв завой наближаваше прекалено бързо. Дани хвърли бърз поглед на километража, който показваше около 100 км/ч. „Няма друг начин!” – помисли си той и пусна педала на спирачката, върна две предавки и чукна лек десен с волана. Последва рязко навиване на волана на ляво и настъпване на педала на газта. „Всичко е под контрол!” – самочувствието му не го напусна и в този момент. Докато колата „рисуваше четири прекрасни дъги от гума върху асфалта, Дани леко контрира с десен волан на излизането от завоя. Само след секунди М3-ката се върна в идеална позиция върху пътя. „Добре, че нямаше коли!” – това беше единствената мисъл, която мина през глава на Дани, след което той отново възвърна концентрацията си и натисна педала на газта. Колата бързо набра 120 км/ч, а на излизане от селото скоростта беше вече 170. Сребристото М3 Е92 не се движеше бързо. То просто летеше, а Дани беше нейният пилот. Оборотите рядко падаха под 5000, а звукът беше просто убийствен. След около 5 минути сребърната стрела влизаше в Обзор. Дани не искаше да рискува и намали до 70. Имаше прекалено много хора по тротоарите и това малко или много беше опасно. След като подмина дискотека Space Дани настъпи отново педала на газта и изпревари двете коли, които беше настигнал в градчето. След като пътят пред него отново се изчисти, Дани имаше няколко секунди, за да хвърли едно око на спътника си, преди да се върне към средната скорост, с която шофираше откакто беше излязъл от многобройните завои в прохода между Баня и Слънчев бряг. Калина не изглеждаше добре. Спеше привидно спокойно, закопчана с предпазния колан, но Дани знаеше, че няма никакво време за губене. Това го караше да изстисква максимума от пътя и автомобила, но той не мислеше за това. Имаше една единствена цел – болницата, в която го изпратиха от Слънчев бряг. Това беше жизненоважно за Калина и М3-ката летеше натам.
Дани минаваше със скорост около 100 през населените места, а след това ускоряваше до 160-180. Всеки завой се взимаше агресивно – с връщане на предавките и поднасяне на задницата на М3-ката на излизане. Малко преди да влезе в Приселци усети, че Калина е будна. Той намали и я погледна. Тя също го погледна и се усмихна, макар и насила. „Още мъничко остана. След 5 минути сме във Варна.” Уникалната мощност на автомобила се прояви точно в последните няколко километра от пътуването. В момента, в който Дани стъпи на магистралата колата буквално се изстреля - 160-180-200-210-220-230-240. За първи път в живота му магистралата изглеждаше толкова тясна и неприветлива, въпреки уникалната стабилност на окачването и ширината на гумите на М-ковия звяр. Дани изпревари около 5-6 коли до края на отсечката, но всяка от тях изглеждаше като спряла, когато Е92-ката минаваше покрай нея. Дани видя в далечината зелената табела, която оказваше края на магистралата. Зачуди се как да постъпи на минаването при Аспарухово – дали да намали до 100 или да влезе директно с 180 без да му пука за последствията. Прецени, че загубата на няколко секунди няма да е грешка, предвид това, че можеше да загуби прекалено време в разправии с полицията. Караше извън позволеното от закона и го осъзнаваше. Веднага след табелата с надпис 100, Дани закова на 110. М3-ката мина по Аспаруховия мост, където се размина с бял Опел Астра, на който със сини букви пишеше ПОЛИЦИЯ, а вътре се возеха двама киселяци в сини униформи и светлоотразителни жилетки. След като слезе от моста сребристата баварка се стрелна по булеварда, който водеше към Катедралата, после зави наляво по Цар Освободител и след няколко минути спря пред Спешното отделение на МБАЛ „Св. Анна – Варна”. Там вече ги очакваха двама санитари, които бързо помогнаха на Калина да излезе от колата, сложиха я върху една маса и я вкараха навътре. Дани влезе след тях, но човек от охраната го спря. „Господине, моля ви, преместете автомобила.” Човекът беше прав. Дани не можеше да остави БМВ-то току така пред входа на спешното отделение, за това той се върна тичайки към М-ката. Седна вътре, постави ключ-картата и запали. Дани стисна здраво волана и затвори очи. „Нека никога, никога повече не ми се налага да шофирам така.” – помисли си той, ясно съзнавайки всичко, което беше направил през последните 40 минути от живота си. Адреналинът му се качи само от пресните спомени за страховитите изпреварвания и невероятно острите завои, в които той караше на ръба на възможното. Дани се наведе напред и целуна синьо-бялата емблема на волана, така както го правеше в своята кола. „Прекрасна си. Благодаря.”
*Час и половина по-рано*
Дани и Калина току що бяха пристигнали в Несебър. Калина кара през целия път от София, но без да дава никакъв зор на сребристата Е92-ка. Това беше едно от най-прекрасните пътувания на Дани до морето. През целия му съзнателен живот никога не му се беше случвало да го возят по такъв начин и то с такъв автомобил. Въпреки невероятната мощност Калина изпреварваше сигурно, държеше винаги колата под контрол и за секунда не си позволи да постави себе си и Дани в опасност, макар и трафикът да беше ужасно натоварен. Той й се възхищаваше. Никой, никога не го беше карал да се чувства Бяха приятели от края на зимата и за шестте месеца, които бяха прекарали заедно много неща се бяха променили, но двамата се чувстваха невероятно щастливи. Те не бяха гаджета, макар и да бяха неразделни. Решиха да отидат на море заедно – само двамата, за да бъдат далече от всички гадости и проблеми, свързани с живота в София. Дани и Калина просто имаха нужда от почивка. Избраха Несебър за първа спирка от лятното кръгче по Черноморието. Бяха си харесали прекрасен четиризвезден хотел, в който имаше абсолютно всичко, от което те имаха нужда.
Малко след като се настаниха в хотела Дани и Калина излязоха навън, за да се разходят и да обядват. Бяха тръгнали рано сутринта и определено имаха нужда да се подкрепят. Тъкмо минаваха покрай мелницата в Стария град, когато Калина усети остра болка в областта на корема. „Дани, нещо става.” – каза тя. „Какво има?” „Боли ме корема. Много ме боли.” „Отиваме в болницата.” – каза Дани и махна на едно от такситата, което минаваше по улицата в същия момент. „Карай към болницата в Слънчев бряг.” Шофьорът явно осъзна, че положението е сериозно и даде всичко от себе си, за да стигне възможно най-бързо до болницата.
Докато Дани чакаше прегледа на лекаря звънна в хотела и помоли някой да докара М3-ката, която бяха оставили в подземния паркинг. Точно след 10 минути сребристото Е92 влезе в паркинга на болницата и спря пред главния вход. От вътре излезе младо момче на около 20 години, което веднага се запъти към Дани. „Заповядайте!” Дани взе ключ-картата и му подаде 50 лева, сгънати на две, след което отново влезе навътре.
След няколко минути от стаята, където преглеждаха Калина излезе един лекар. „Момичето трябва да бъде закарано във Коремното отделение на МБАЛ – Варна възможно най-бързо. За жалост в момента нямаме линейка.” „Сигурен ли сте, че е в състояние да пътува. Знаете, че ще карам по-бързо от позволеното?” – попита Дани. „Дали сме й успокоително за болката и вероятно ще заспи след няколко минути. Не би трябвало да има никакъв проблем.” „Докторе, искам да знам със сигурност дали по-агресивното шофиране може да предизвика нещо, което и двамата не искаме да се случи.” Докторът погледна Дани в очите и му каза: „Ако не я оперират, до един час може да е твърде късно. Това задоволява ли те като отговор?” Дани нямаше нужда да знае повече. „Качвайте я в колата!” – каза той и се затича към М-ката. „Само се обадете в болницата да ни чакат на вратата!” – добави той, отдалечавайки се по коридора.
Докато Дани нагласяше седалката, огледалата и волана на М-ката по начина, по който ще му бъдат от най-голяма полза за пътуването, санитарите настаниха Калина до него и я закопчаха с колана. „Успех, момче.” – каза единият от тях и затвори пасажерската врата. Дани внимателно изкара колата на задна, след което тръгна с пилене на гуми през паркинга, зави рязко по главната улица на Слънчев бряг и на следващия светофар сви към главния път Бургас - Варна. При всяко ускорение се опитваше да загрее максимално гумите. Дани хвърли един поглед към таблото – резервоарът беше пълен, а колата още не беше изстинала от пътуването по-рано през деня. „Екстра. Добре, че заредихме преди да се настаним.” Дани натисна бутона М на волана, изчака няколко секунди и натисна педала на газта до долу. Състезанието със смъртта започна..
..::ЧАСТ 5::..
Калина нежно беше хванала Дани за ръката и го водеше нанякъде. Той нямаше никаква идея на къде отиват, тъй като очите му бяха завързани с един черен шал, който убийствено ухаеше на парфюма на неговата приятелка – Hugo Boss Intense. Любимият му парфюм. Всеки път, когато усетеше аромата му, главата му се замайваше. Първата жена в живота му имаше същото „вълшебно” шишенце, което обаче не обичаше да използва, макар и да знаеше, че Дани направо обожаваше въпросното ухание. Калина отвори поредната врата и Дани усети миризмата на нейния гараж, в който напоследък прекарваше толкова много време. Не беше съвсем сигурен, но интуицията му не го подведе. Калина пусна ръката му и отвърза очите му. Дани имаше нужда от 2-3 секунди, за да привикнат очите му със светлината. Погледна пред себе си и видя черно Е30, което сякаш точно преди една седмица беше излязло от завода. През ума му мина едно много бързо отрицание. Погледът му се стрелна към предните бъбреци. „Не…” – Дани не вярваше на очите си. Бързо премести погледа си малко по-надолу и видя червената линия, която следваше извивката на предната броня, която сякаш докосваше земята. Две малки дупчици под мигачите и една продълговата в централната част, показваха, че предположението на Дани беше съвсем правилно. Джантите бяха стоковите черни 16-ки - кръстосани спици със сив борд. Той направи няколко крачки, отвори шофьорската врата на Е30-ката и погледна вътре. Трилъчев, кожен волан с красиво, цветно означение ///М3 в долната част и кожен спортен салон. Дани настръхна. Пресегна се и дръпна лостчето, което освобождаваше предния капак. Мина отзад, за да огледа изцяло автомобила. Черното анти-крило изглеждаше убийствено, а двуцевката на exhaust-a направо му събра очите.
Калина през цялото време наблюдаваше от страни и се усмихваше. Виждаше пред себе си как едно дете разглежда чисто новата си играчка, подарък за Коледа. Дани отвори предния капак и застина. „2.5 литров, 4 цилиндров двигател с мощност от 215 конски сили… „ „238!” – поправи го Калина. „238? Е, не, не може да е истина, просто!” – каза той. „Мхм.” – Калина само поклати глава и се доближи до Дани. „Имаш си Ево 3. Е, още не е твое по документи, но все пак е петък вечер. Понеделник ще оправим и тази част. Честит Рожден Ден.” – каза тя, след което го прегърна през кръста. Една сълза се спусна по дясната буза на Дани, но той я избърса с ръка, затвори капака на Ево-то и се обърна към Калина. Погледна я в очите. Тя беше толкова красива. Кестенява коса, която се стигаше почти до гърдите й, прекрасни, пъстри очи и уникална усмивка, която не слизаше от прекрасното й лице. Дани сложи ръцете си на ханша й и я целуна. Сякаш 220 волта преминаха през устните му в момента, в който се докоснаха до нейните. Калина леко отвори устата си, а Дани просто последва поканата. Целувката им продължи няколко минути. Сякаш и двамата бяха чакали този момент толкова дълго. Дани вдигна Калина, а тя обви краката си около кръста му. Той се обърна и я постави да седне над калника на блестящата черна М3-ка, като не спираше да я целува.
След около 30 секунди и Дани, Калина вече бяха без дрехи. Черният сутиен, случайно или не, се беше закачил на шофьорското огледало.
След около час двамата седяха отново облечени в удобното Рекаро на Е30-ката и гледаха през предния прозорец. „Обичам те.” – нямаше други две думи на този свят, които можеха да опишат начина, по който Дани се чувстваше в този момент. Калина просто се усмихна. Усмивката й казваше повече от всички думи. Тя се повдигна от седалката и го целуна. Дани я погледна в очите. „Едно кръгче?!” Калина бръкна в джоба на дънките си и извади дистанционното от гаража и ключа от E30-ката. „Тези са твои, предполагам.” Дани на свои ред се усмихна и пъхна ключа в стартера. Докато вратата се вдигаше Дани намести седалката си и огледалата, след което вкара на задна и бавно изкара черното чудовище на улицата. След като се озова на улицата леко форсира четири-цилиндровия мотор. Звукът, който последва го накара да настръхне. Дани тръгна директно към Околовръстния път, а оттам щеше да хване на където му видят очите.
На последния светофар на бул. България преди да излезе на Околовръстното до Дани спряха два автомобила. Пренебрежителните погледи на техните задкормилни устройства накараха Калина да се изсмее на глас. Тя се обърна към Дани с един доста странен въпрос „Тази 20 годишна Е30-ка дали може да върви ?” Той разбра намекът и се намести по-удобно в седалката. Подаде малко газ, колкото да даде сигнал на другите двама „състезатели”, че ги е разбрал. Таймерът на светофара не работеше така, че никой не можеше да тръгне по-рано от другите. Дани включи на първа и подаде газ. Съединителят още беше натиснат до долу и се чакаше само удобният момент, в който трябва да бъде отпуснат. Червената светлина изгасна и светна жълта. Калина хвана дръжката над вратата и погледна надясно към Хондата. Дани не откъсваше поглед от светофара. Зелено! От ляво и дясно се чу адски пилене на гуми и двете „бегачки” се стрелнаха с няколко метра пред Дани, който очевидно не бързаше за никъде – отпусна съединителя и М3-ката тръгна да догонва тръгналите няколко секунди преди нея синя Хонда Сивик и Ауди А3-ка с червени буквички TDI. 238-те баварски кончета на Ево-то сякаш го изстреляха между двата автомобила, а в момента, в който Дани ги остави на една кола разстояние, той просто отпусна газта и включи на 4-та. Двете коли изчезнаха в далечината, а Дани и Калина не спираха да се смеят. „Беше много забавно.” – каза първо тя. „Нали!?”
След няколко минути двамата подминаваха ОМВ-то на Бояна, на където явно се бяха запътили рейсърите от преди малко. Бензиностанцията преливаше от „бегачки”, а малко след нея се виждаше предницата на бяла Астра. М3-ката мина спокойно покрай полицейския автомобил, но в следващия момент от лявата страна на Е30-ката прелетя черен мотор, който се движеше с не по-малко от 200 км/ч. „Пф. Дори не го видях.” – каза Дани и хвърли поглед в огледалото. Видя светлините на втори мотор, който се приближаваше страшно бързо. Докато Дани гледаше в огледалото бялата Астра беше тръгнала да гони първия мотоциклетист. Сините лампи учудващо не светнаха, но шофьорът насочи автомобила към най-лявата лента. Дани нямаше как да реагира. Виждаше моторът, който приближаваше страшно бързо от лявата му страна, а в същото време виждаше и патрулката, която идваше от дясната му страна. „Звъни на 112!” – каза той на Калина и й хвърли телефона си, който беше оставен пред скоростния лост. След няколко секунди моторът подмина черната М3-ка и се вряза в лявата част на полицейския автомобил, който точно се престрояваше в най-лявата лента. От двете превозни средства се разлетяха стъкла и всякакви парчета метал и пластмаса. Тялото на мотоциклетиста описа дъга над Опела, падна на асфалта и продължи да се влачи. Дани включи аварийните на Е30-ката, откачи колана си и спря възможно най-близо до патрулката. Полицаите очевидно бяха замаяни, но бяха добре, за това той продължи да тича към човека с каската, който лежеше неподвижен. Дани отвори визьора и видя собственото си лице.
„Дани! Дани!” – някой го викаше. Дани се събуди като още не осъзнаваше къде се намира. Калина лежеше на болничното легло пред него и го викаше, а той явно беше сънувал. „Дани, добре ли си? Кошмар ли сънува?” „И да, и не!” – отговори той, явно осъзнавайки какво се беше случило. „Искаш ли да ми разкажеш?” – поинтересува се Калина. „Спомняш ли си като ти казах, че искам да изкарам книжка за мотор?” – попита той. „Разбира се. Нали с Ники се разбрахте да карате курсовете заедно на пролет.” – му отговори тя. „Няма да се кача на мотор…”, а след кратка пауза добави „Никога!”.
..:: ЧАСТ 6::..
Няколко дни по-късно лекарите прецениха, че Калина е достатъчно добре възстановена и я изписаха от болницата. Дани прецени, че не му е времето за море и ще бъде най-добре, ако заведе Калина някъде в планината. Идеята не беше лоша, но къде беше това специално място, на което да я заведе? Реши да тръгне към Велико Търново, пък по пътя щяха да го обсъдят и да изберат точното място. Дани помогна на Калина да се настани на навигаторското място, а след това затвори вратата след нея.
След няколко минути красивата сребриста М3-ка излизаше от Варна в посока Шумен. След като излезе на магистралата Дани ускори до 130 и включи темпомата. В колата цареше някакво неловко мълчание, а и музиката липсваше. „Прибираме ли се?” – промълви Калина, която изглеждаше страшно уморена след престоя си в болницата. „Не, не се прибираме. Отиваме в планината.” – отговори Дани като за миг отлепи очи от пътя и погледна спътницата си. „Имаш ли нещо предвид?” „Мислех си за Дряновския балкан и по-специално едно малко селце – Боженци. Там е супер спокойно, чисто и ще ни дойде много добре и на двамата. Имам нужда да поспя, а и ти изглеждаш доста изтощена от престоя в болницата.” „Така е. Идеята ти изобщо не е лоша.” Няколко минути след това Калина се унесе и заспа. Дани прецени, че може да увеличи леко скоростта, поне до Шумен, където свършваше магистралата и го направи. Сребристата М3-ка се носеше със 170, а Дани концентрирано следеше всяко движение в платното. „Някои хора понякога изобщо не гледат в огледалата на колите си преди да тръгнат да изпреварват.” – помисли си той. И това сякаш го накара да премести крака си върху спирачката. Няколко секунди по-късно БМВ-то намаляше интензивно, заради поредния малоумник, който изпреварва без изобщо да се огледа. Дани побесня. Реши, че няма никаква полза, ако започне да му светка с дългите за това търпеливо изчака Опелчето да извърши своята маневра, а след това се изравни с него. Дани се обърна на дясно и погледна водача на ръждясалата Вектра в очите. Човекът беше невъзмутим и сякаш искаше да му каже „Какво искаш бе, дупе? Айде, карай си по пътя!” Дани мина пред Вектрата и отвори шофьорския прозорец съвсем леко, за да може да си покаже ръката през него. Последва комбинация от три пръста с преобладаващ среден, които се задържаха над БМВ-то няколко секунди. Дани прибра ръката си, вдигна прозореца и върна на трета. 414-те коня на М3-ката я изстреляха доста бързо напред в безкрайната колона от автомобили. След двайсетина минути Дани забеляза табелите за край на магистралата и намали. Обърна се към Калина и я погледна. Тя още спеше. Хубаво, но и на Дани му се спеше. И то не малко. Реши да отбие на първата бензиностанция, за да презареди с няколко Ред Була и бутилка минерална вода. „Хайде, ще спра в Търговище. Малко остана.” – помисли си Дани и леко пришпори сребриста красавица към действие. Сякаш колата усети, че приближава ново приключение и мигновено изпълни заповедите на своя водач. М3-ката ускори и изпревари с лекота колона от 3-4 автомобила, които се тътреха по пътя. Минавайки покрай Шумен Дани намали скоростта, за да избегне ненужни разправии с органите на реда, но след като отби от главния път за Русе в посока Търговище колата отново летеше между настрещно идващите и пътуващите в същата посока автомобили. Дани чувстваше, че ако не кара по този начин, то той ще заспи неминуемо. Така след десетина минути Дани вече беше на опашката в бензиностанцията с 2 редбула и 2 минерални води в ръцете си. Плати ги и се качи отново в М3-ката. При тръгването Калина се събуди, а Дани й подаде едната водичка, за да се освежи. В същото време зад сивата баварка приближаваше нещо черно и доста бързо. Дани мразеше да бави движението за това върна през две предавки и ускори. Не след дълго обаче на 3 метра от задната броня на БМВ-то залепна черен CL63 AMG. Дани не можеше да кара така. Мразеше, когато някой кара залепен за него за това пусна десния си мигач и остави Мерцедеса да мине пред него. „Тъкмо си имам параван за куките.” – помисли си той и се усмихна. Натисна бутончето „POWER” до скоростния лост и леко изправи облегалката на седалката си. Калина забеляза усмивката на Дани и реши, че е по-добре да си замълчи и да се наслади на предстоящото преследване. Тя обожаваше високите скорости и макар, че в момента не беше в състояние да кара, адски много й се искаше да е на мястото на Дани.
Мерцедесът изръмжа и се понесе напред между трафика, а сребристата М3-ка следваше във всяко изпреварване. И двете коли се движеха доста бързо, но в никакъв случай не безразсъдно. На няколко пъти се наложи интензивно спиране, последвано от залепващо за седалката ускорение, но нищо по-опасно от това. Интензивното преследване продължи около 15-20 минути, след което двата започнаха да се спускат към Търново. Малко преди Дани да отбие за Дряново той присветна на Мерцедеса, след което изключи POWER бутона и пусна десен мигач. Очакваше водачът на черния CL да се е изкефил толкова, колкото той и Калина, но уви - Мерцедесът продължи напред без да реагира по никакъв начин. Дани се ядоса малко и реши да плъзне М3-ката по виражите на детелината и го направи. Сребристата задница премерено поднасяше във завоите докато накрая колата не се озова на правата успоредна на р. Янтра. Дани се „кротна” малко и отпи от бутилката с минерална вода. Тотално беше забравил за съня и умората, благодарение на малката гонка.
След половин час М3-ката вече си почиваше, паркирана на центъра на Боженци, а Калина и Дани се настаняваха в прекрасна къща от възраждането с огромна дневна и малка, но много комфортна спалня. Дани „паркира” двата куфара в антрето, след което влезе да се изкъпе. През това време Калина се наслаждаваше на прекрасната гледка, която се откриваше през прозорците на дневната. Тук сякаш времето беше спряло. Единственото, което напомняше за настоящето беше прекрасната сребриста М3-ка, която се виждаше в далечината, паркирана точно на центъра на малкото селце. Калина влезе в спалнята и намери Дани заспал върху леглото. Усмихна се, наведе се над него и го целуна по челото. Калина свали дрехите си и легна върху гърдите на Дани. Леко придърпа завивката и затвори очи. Планинският въздух и топлината на тялото на Дани я приспаха на мига.
..:: ЧАСТ 7::..
Вече се смрачаваше. Слънцето отдавна се беше изгубило зад гърба на Дани и неговата Красавица. Той, обаче още не беше включил късите си светлини, а караше на ейнджъл айс и леко светещи мигачи в „Американ стайл“. Смяташе, че това го прави различен на пътя и привличаше повече внимание към любимия си автомобил. Сега, обаче, на път за Варна му се налагаше да пътува точно в тази част от денонощието. Карайки и мислейки си за това, че не му е особено приятно да кара по тъмно, малко след Търговище успя да изпревари някакъв бавно движещ се камион, и да се приближи към най-малко проблемния участък по пътя – магистралата между Шумен и Варна, застигайки още един автомобил. През целия му път от София до тук никой не успя да го изпревари, така че Дани беше позабравил да поглежда в огледалата, но това, което предстоеше да се случи го накара да промени цялостното си поведение на пътя. В лявото си огледало Дани забеляза някакви доста силни фарове и автомобил, който го задминаваше и то не къде, а малко преди дълъг завой с почти никаква видимост. „Възхищавайки се“ на ум на куражлията, който извършваше маневрата, Дани успя да забележи и марката и модела на автомобила, който го подминаваше. Това беше Митсубиши Колт с варненска регистрация и доста сериозно изглеждащ кюнец. Като един истински любител на баварската марка, Дани нямаше никаква идея с какви двигатели излизат японските мъници и дали изобщо има такъв, който може да се противопостави на „най-малкия шестак“, задвижващ Красавицата. Няколко секунди по късно Дани изпревари намиращата се пред него кола и реши да се опита да настигне Колта и да го „провери“. Това не беше особено трудно. Скоростта беше увеличена до 160-170 на две последователни прави като на спирането за третия завой тъмно синята баварка „залепна“ на бронята на Митцу-то. Ясно беше какво ще последва. Колта започна да вдига темпото, като криволичеше , изнасяйки се в лентата за насрещното движение, за да вземе десния завой с по-висока скорост. Беемвето се държеше невероятно стабилно и нямаше никаква нужда да пресича в чуждото платно. Предвид тъмнината и почти непознатия пътен участък, на Дани се налагаше да не влиза в завоите чак толкова бързо, но пък „наказателната“ трета и последващата четвърта приближаваха Колта до предната броня на Красавицата. Въпреки това всяко влизане в завой със скорост над 120 км/ч и фарове светещи в очите му, го караха да изтръва. Страхът е невероятен майстор на концентрацията – просто не ти позволява да си мислиш, че си безсмъртен. Дани знаеше това, но доближавайки се все повече до магистралата той ставаше все по-спокоен, а в главата му се въртеше главната идея на това интересно „рали“ – да успее да се задържи зад миньонче-япончето до излизането на магистралата, а след това да накаже варненския калпазанин. След няколкоминутно преследване колите приближиха разклона за Русе, а малко след това и изкачването до Шумен. Дани смяташе ограничението от 60 км/ч на изкачването при Шумен за доста неуместно, но пък беше супер интересно да кара след кола, която се опитва да се отдалечи от него с около 110 на същото място. Само няколко километра по-късно двете коли настигнаха колона от три камиона и 5-6 автомобила. В този момент на музикалния сет, който Дани слушаше зазвуча познато парче W&W – Invasion. Сякаш бийта на този трак отговаряше напълно да пулса на пилота на Красавицата. В главата му желаният сценарий беше напълно ясен – Мицубишито и Беемвето изпреварват колоната и камионите, след което излизат наравно на магистралата, където Дани показва на шофьора на Колт-а, разликата между четири и шест цилиндъра. Уви! Точно в момента, в който планът на Дани минаваше през ума му, задкормилното устройство на Мицуто без дори да подаде мигач се изстреля в насрещното платно към насрещнонаближаващите автомобили с цел да изпревари колоната. Дани се изхили. „Бягай, бягай!“ Черният Колт се отдалечаваше, а Дани продължаваше да се забавлява зад волана на тъмно синята Е46-ца. Той изчака колите да излязат на подхода за магистралата и изпревари последните два. Оставаха камионите, които един друг се изпреварваха, сякаш да подразнят Дани. Не им се получи, защото Красавицата знаеше своята цел и М52-ката, която биеше в сърцето й, нямаше да позволи любимият водач да остане разочарован. Дани никога не я беше карал така, но сякаш това й харесваше. Едната стрелка „подскачаше“ между 4-5-6 хиляди оборота, а другата се изучаваше зоната между 160 и 170 все по-често. И така, Дани поддържаше доста висока скорост, за да получи възможност да настигне „бързащия“ Колт. Не след дълго Дани забеляза два червени стопа в далечината. В стерео системата на колата му вече се предаваше Orjan Nilsen – Between the rays из купето, което осигуряваше перфектна акустика. Тридесет секунди по-късно Дани беше настигнал Колта и беше достатъчно близо, за да му покаже малко i6 магия. Сега оставаше само да реши какво точно иска да направи – да продължи да кара след Мицубишито или просто да настъпи педала на газта и да го залепи за пода. Нямаше смисъл да мисли повече. „Ако Колтът можеше повече, до сега беше „избягал“, помисли си Дани и десният му крак завари педала на газта за пода. Резултатът беше повече от очевиден – бимата се понесе сякаш ускоряваше между 80 и 120. 170-180-190, а двете китайски ксенончета изоставаха все повече и повече. Около 200 Дани реши да пусне педала на газта и да се остави да бъде настигнат от Мицубишито. Красавицата намали до 140, а Колта го настигна. Незнайно защо японската машинка не пожела да изпревари Дани отново, а започна да го следва по магистралата. След около 4-5 километра черният хечбек (или както там му се вика на това автомобилче – метър на метър) отби в бензиностанцията на Шел. „Може би му е свършил бензинът.. или пък газта“ – Дани се изхили тихичко. Стрелката, отчитаща горивото на тъмно синята красавица, показваше точно 12:00. Недостатъците на малките двигателчета при висока скорост му бяха станали с една идея по-ясни, а същевремнно разбра, че не е нужно да си съсипваш гумите, съединителя, диференциала при малоумен драг в града, за да залепиш физиономия „loser” за няколко часа на лицето на някого. На фона на приятната музика, Дани приближаваше бавно Варна със скорост около 120 км/ч, с включен темпомат и усмивка. На влизане в морската столица той се наведе и целуна емблемата на волана на Красавицата. „Благодаря ти!“ – прошепна той. Просто й показваше, че я приема като приятел, като закрилник, който го пазеше и ескортираше по пътищата. Чувстваше се много сигурен в тази кола и беше убеден, че винаги ще стигне там, на където е тръгнал. Дани се замисли... „Дали някой мисли за своя автомобил така, както аз?!“
Последна промяна Runnaway на 17 Мар 2012, 1:02, променена общо 7 пъти
- DanielzZz
- старши ентусиаст
- Мнения: 1904
- Регистриран на: 29.12.2005
- Местоположение: Велико Търново
- Пол: Мъж
- Кара: М4
Re: Поредният работен ден
Малко си разменил колите на светофара.Дани се телепортира в черна лимузина.
- Runnaway
- Е46нтусиаст
- Мнения: 1800
- Регистриран на: 2.10.2008
- Местоположение: София
- Пол: Мъж
- Кара: M3 E46
- Мечтае да кара: M3 E46
- Детайли за колата: BMW E46 M3 '03 - Carbon Black & Manual Gearbox
Re: Поредният работен ден
DanielzZz написа:Малко си разменил колите на светофара.Дани се телепортира в черна лимузина.
Няма да ти казвам колко пъти съм я преправял.
Веднага ще я оправя.
- Sesko
- ентусиаст
- Мнения: 937
- Регистриран на: 21.05.2008
- Местоположение: Разград
- Пол: Мъж
- Кара: е60 525 x-drive
- Мечтае да кара: M6
- Runnaway
- Е46нтусиаст
- Мнения: 1800
- Регистриран на: 2.10.2008
- Местоположение: София
- Пол: Мъж
- Кара: M3 E46
- Мечтае да кара: M3 E46
- Детайли за колата: BMW E46 M3 '03 - Carbon Black & Manual Gearbox
Re: Поредният работен ден
Sesko написа:Айде чакаме 3-та част
Бива ли я историйката или ?!
- Нено Б.
- кандидат ентусиаст
- Мнения: 130
- Регистриран на: 7.01.2010
- Местоположение: Пловдив
- Пол: Мъж
- Кара: Омега А '86; E53 3.0d '06
Re: Поредният работен ден
Интересно е, пускай трета част да видим Калина гола
Live it like you Love it
- niki0007
- кандидат ентусиаст
- Мнения: 205
- Регистриран на: 1.02.2009
- Местоположение: Coфия
- Пол: Мъж
- Кара: 320i m52
- BorisBMW
- кандидат ентусиаст
- Мнения: 242
- Регистриран на: 20.08.2009
- Местоположение: Асеновград
- Пол: Мъж
- Кара: на изпарения
Re: Поредният работен ден
В един момент даже си помислих, че е реална. Браво, много добре написано ! Чакаме продължение
- Пинтев
- младши ентусиаст
- Мнения: 419
- Регистриран на: 30.04.2007
- Местоположение: Габрово
- Пол: Мъж
- Кара: СамУет
- Nitro^
- кандидат ентусиаст
- Мнения: 194
- Регистриран на: 23.03.2005
- Местоположение: Пловдив
- Пол: Мъж
Re: Поредният работен ден
Runnaway написа:DanielzZz написа:Малко си разменил колите на светофара.Дани се телепортира в черна лимузина.
Няма да ти казвам колко пъти съм я преправял.
Веднага ще я оправя.
На две места в първата част колата е черна вместо тъмно синя. Във втората няма такива проблеми :Д
- nedkoo
- кандидат ентусиаст
- Мнения: 193
- Регистриран на: 12.07.2009
- Местоположение: Paris
- Пол: Мъж
- Кара: 730d G11 2018
Re: Поредният работен ден
Супер е Историята давай 3-та 4аст
- Kiril_k
- Потребител
- Мнения: 10
- Регистриран на: 4.01.2010
- Местоположение: Sofia
- Пол: Мъж
- Кара: Е90 325D M sport
- Мечтае да кара: M
Re: Поредният работен ден
Браво ! Много е добро ! Продължавай все така !
- Kroki
- Дон Кроки
- Мнения: 4065
- Регистриран на: 14.01.2009
- Местоположение: София
- Пол: Мъж
- Кара: и се усмихва :)
- Мечтае да кара: със сина ми :)
- Детайли за колата: С всички възможни екстри.
Re: Поредният работен ден
Евалата, много е добра
You're safer in the race car than you are in cars going to and from the track. - Mario Andretti
`91 E30 318i `93 Е36 325td `06 E46 320d `12 F800ST `07 E61 LCI 525d
`91 E30 318i `93 Е36 325td `06 E46 320d `12 F800ST `07 E61 LCI 525d
drago_pavlov написа:Аз светкам само ако има някаква опасност. За патруки не Както аз си плащам актовете, така ще си ги плащат и другите
Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани