Цената на мечтите

[Spit-Fire]

Часът бе към 3 след полунощ. Мъждукаща светлина разбули гробната тъмнина и след миг изгасна. Из стаята се разнесоха кълбета дим. Той стоеше на канапето си и пушеше поредна цигара. Изминалият ден беше доста тежък и му остави куп размисли, куп мисли да се блъскат в главата му. Поредната такава вечер. Запали поредна цигара. Погледът му бе закован на едно единствено място - към малката масичка на която стоеше телефона му и ключовете за едно от най-любимите му неща. Стоеше и чакаше дисплея най-накрая да светне така желаното от него име. Наближи 4 а нищо не се случваше. Телефона си стоеше все така тих и мрачен. Дори и да не искаше, той осъзна, че това което е разбрал отдавна е истина. Запали поредна цигара след което грабна ключовете и затръшна вратата след себе си. Вечерта беше адски самотна. Небето бе слязло на земята, тих дъждец се ронеше от часове, а мъглата беше по-гъста и от дима от цигарата му. По нищо не личеше, че всичко това ще се оправи скоро. Той натисна един бутон на ключовете си и пред него като малък демон блесна неговата любов, носеща синьо-бяла емблема. Седна в нея и безлично затръшна вратата. Запали, но нито нейния глас, нито нейната любов към него му направиха впечатление. В този момент всичко му бе така безлично. С бавна скорост пое на някъде, без никаква идея. Отвори прозореца си за да почувства вкуса на самотната нощ. А ситния дъждец продължаваше да се сипе, досущ все едно той плачеше. Но не го правеше, защото не можеше. Така мразеше всичко. Нямаше желание да живее. Не намираше дори и удоволствието да шофира. Носеше се като самотна птица в нощта, без посока, без идея, без цел. Той бе едва на 25, съвсем малък период бе изминал от както той се сблъска лице в лице с живота и започна да се бори с всички сили. А сега, дали въобще е имало смисъл? Никога не бе живял добре, а сега го правеше. Но какъв ли бе смисъла от това. Питаше се толкова много въпроси. А на повечето знаеше до болка отговорите. Просто не искаше, или нямаше сили да ги приеме. Дали си струваше наистина да се впусне така да гони мечтите си, когато осъзнаваше че изпуска по-важните неща. Но напротив, той не съжаляваше за нищо. Защото бе направил и продължаваше да прави това, което смята за правилно.
Мъглата се спусна до земята. Не се виждаше нищо дори и на пет метра пред колата. Дъжда се усили. Искрящите капки падаха по вратата и кристални пръски мокреха лицето му. Изведнъж телефона звънна.
- Хей, здравей, къде си?
Той държеше телефона до ухото си, но не знаеше какво да каже.
- Там ли си? Защо не говориш? Кажи нещо, моля те?
Колкото и да бе ледено изражението му, той не се сдържа и започна да рони сълзи.
- Какво става? Моля те, отговори ми!
Отново мълчание.
- Ако си навън, ела до нас, моля те! Обичам те, искам да го знаеш!
Той отново не каза нищо, просто затвори телефона след което избърса сълзите си.
Рязко смени посоката и пое на някъде. След няколко километрово пътеществие паркира колата пред една къща и слезе. Някой надникна през пердето на един от прозорците, след което изчезна. След секунди при него слезе едно момиче. Тя се спря за секунди и го погледна в очите. А от тях всеки момент щяха да рукнат сълзи. Без да каже нищо тя го прегърна толкова силно и го притисна до себе си. Той също я прегърна и започна да плаче.
- Хайде да влезем вътре на топло, става ли?
Той не каза нищо а просто кимна с глава след което двамата влязоха вътре. Докато тя приготвяше топъл чай, той запали поредна цигара и заби поглед в пода.
- Заповядай, моля те изпий го, не искам да се разболееш!
Той пое чашата и отпи глътка. тя седна до него и го погледна в очите.
- До кога ще правиш така, тревожа се за теб. Кога най-после ще почнеш да живееш нормално?
С насълзени очи той я погледна, устните му се раздвижиха сякъш искаше да каже нещо, но така и не успя.
- Моля те, говори ми, моля те...
- Не зная... наистина не зная...
- Не може да продължаваш така. Аз ще бъда до теб винаги, но ако ти сам не си помогнеш дори и аз не мога.
- Опитвам се, разбираш ли... опитвам се, но е дяволски трудно.
- Не си виновен ти, до кога ще се обвиняваш?
Той заплака.
- Ако не съм виновен аз, кой тогава...
- Стига, моля те, погледни ме в очите! Просто, това е живота, това е съдбата. За нея не можем да сме виновни ние.
- Може и така да е, никога няма да разбера...
Тя стана от стола, отиде до него и отново го прегърна след което започна да го гали по косата.
- Не искам да те гледам такъв повече, разбери. Трябва да се пребориш!
- Ще се опитам, обещавам...
След като си поговориха още малко, той стана, прегърна я и я целуна и излезе от къщата. Запали колата отново и пое на някъде. След минути спря. Излезе и запали поредна цигара. Отиде до една леха с цветя и откъсна няколко. Направи още няколко крачки, след което падна на колене и заплака. А сълзите му попиваха в земята и изчезваха за миг. Той положи цветята, докосна земята, след което стана и се запъти към колата си. След час път бе отново в къщата си. Отново седна на онова самотно канапе и запали поредна цигара. Остави телефона и ключовете на шкафчето. Дори и да чакаше телефона да звънне, това нямаше да стане никога повече. Той докосна една снимка и съвсем леко се усмихна с насълзени очи.
- Сбогом, приятелю, винаги ще те обичам. Нямаш си и представа с колко болка изричам тези думи. Някога... мечтаех. Мечтаех да имам нея. След което те накарах ти да замечтаеш също. И в един момент почти имахме всичко, приятелю. Почти изпитахме радостта от това да бъдем заедно, заедно с теб, заедно с тях. А сега, какво ни остана... аз съм тук, ти си там. Но аз винаги ще съм с теб. И някой ден... някой ден отново ще бъдем заедно. обещавам ти. А до тогава, винаги ще бъдеш в сърцето ми, навсякъде с мен. Сбогом.
Той пусна снимката и изгаси цигарата си. отвори едно чекмедже и постави ключовете си до едни други, за кола , която не съществуваше, на човек, който го нямаше...

[BavarianMotorWorks Профил Уеб-сайт]

Невероятна история..
Надявам се да не е по реален случай

[pLaM3N Профил Уеб-сайт]

Нямам какво да кажа ...

[БаЯн]

Много добра история

[georgymk Профил]

еееее,както винаги на ниво просто имаш невероятни умения да пишеш,браво продължавай

[bivola Профил]

Пешо батее , успя да ме просълзиш , велик си човек , велик

[vectra Профил Уеб-сайтICQ]

ебати историята... реално ли е тва? Случило ли се е наистина?

[ferdy Профил]

Браво, тази беше наистина добра, поздравявам те.

[Nesho Профил]

@Spit-Fire заради твоите истории почнах да чета форума редовно . Просто великолепно , нямам думи

[dichodichev3 Профил]

Жалко, че не завършва с хепи енд!

[Chefo77 Профил]

Просто страхотно!

[zigo Профил]

[sean-john Профил]

Ти си извънземен човек !!!! ЕВАЛА продължавай да пишеш нямам думи....

[SASquach Профил]

От няколко години чета форума редовно и съм заклет BMW фен , но поради големият брой тийн-тъпанари, не сe изказвам често. След този разказ обаче не мога да се сдържа - невероятен е... Евалата брато... Браво!!! Мен ме разплака лично...

[yuliancho Профил]

Мисля че знам защо ни докосва тази история толкова, всички...
Всички ние обичаме това - колата със "синьо-бяла емблема", звука й, вида й...
кой от нас не е страдал по нещо и не го е убивал в каране по самотните улици по нощите?
това е част от нашата душевност и наистина се надявам никога да не го загубим!

Историята е чудесна! Автора е определено талантлив!