Когато разбереш смисъла на живота или не точно... ( част 1)

[Spit-Fire]

http://www.youtube.com/watch?v=Be2oSgKDnj4

Задължително е да се пусне, за всеки който все още помни Боби и ще чете!




Времето минаваше, годините летяха неусетно. Боби беше зрял мъж в разцвета на силите си. Преди броени дни беше навършил тридесет години. От денят в който го оставиха най-милите му хора на света той се промени коренно и неузнаваемо. Вече не живееше в апартаментчето в което беше до преди години а се бе преместил в голяма къща извън града. Беше началник на фирмата за която преди бе работил като дизайнер. Такова е било желанието на Стеф, което той е споделил с адвоката си по повод завещанието му преди години.
Но дните на Боби бяха еднообразни. Много, адски много мъка бе изпълнила сърцето му и не искаше и за миг да го остави от онзи трагичен ден преди пет години. Бели, прошарени косми се мяркаха вече из косата му. Самия той излъчваше болнав, изстрадал вид. Действително той бе извървял пътя до Голгота през тези пет години. Почти не ходеше на работа, появяваше се единствено да види какво става в сервиза, който вече беше голям почти колкото завод за автомобили, даваше бъдещи наставления на своите сътрудници и пак се прибираше в своята къща. Черният му звяр тънеше в прах в едно помещение в сервиза и не бе виждал светлина от години. Сега Боби караше скучна 7-ца автоматик, която предимно използваше за придвижване от точка А до точка Б. Из работниците в сервиза се носеха слухове, че Боби е болен от нещо и скоро ще умре, че сервиза няма бъдещи и всякакви други спекулации. Да, действително Боби беше болен от нещо, болен от мъка. Всеки нормален човек би превъзмогнал нещо такова през годините. Но боби не беше обикновен. Преди години той винаги имаше онзи дяволит пламък в очите, винаги мислещ и пресмятащ нещо, винаги обичащ своите приятели, винаги дружелюбен. Хората го обичаха много тогава. Но сега Боби бе намусен като старец, очите му бяха изгубили своя блясък. Всеки който се вгледаше в тях потъваше в бездна. Те бяха толкова празни и пусти, дори очите на умрял човек биха излъчвали повече пламък от неговите. Социалните му контакти бяха ограничени единствено до сервиза. Бе загубил реална представа за света навън и какво го обгражда в момента...
...
Беше петък нощ, може би към 3 часа сутринта. Боби спеше в своето легло и се въртеше. Изведнъж скочи като попарен и изкрещя с всичка сила. Бе сънувал сън, но какъв ли. Боби стана, целия потен, запъти се към банята да се измие и отиде в кухнята да си направи кафе и да изпуши цигара. След това отиде до един рафт с много книги и издърпа дебел дневник, толкова разпокъсан, колкото може да бъде книга отваряна хиляди пъти. И действително бе. Кафяв дневник, дневник в който Боби пишеше всяка вечер по това време, след като се събудеше от поредния кошмар. Обикновено сънищата му бяха еднакви и бяха свързани с Асен, Стеф и Мария.
Но днес сякъш бе по-различно. С трепереща ръка Боби отвори дневника и започна да пише...
"Днес сънят ми бе много необичаен. Сънувах Стеф и Асен. Бяха облечени като ангели, с бели роби и седяха един до друг. Но това не бе кошмар. Всеки един от тях ми каза, че непрестанно бди над мен и не му харесва това което правя и преживявам. Те искаха да започна живота си от начало. Но дали ще мога се запитах аз. И сякъш изядох шамар на сън..."
Изведнъж Боби чу шум в съседната стая. Веднага хвана единственото уръжие в къщата му - голям кухненски нож и се запъти натам. Прекрачи тихомълком прага на вратата и... изтърва ножа на земята, падна на колене и прогледна с онзи поглед, когато все едно човек е видял Бог, или Дявола или пък динозавър в хола си. Пред него стоеше едно малко, русо и усмихнато момиченце което се смееше така хубаво. А зад него... стоеше много познат образ. Образ който той бе сънувал всяка нощ през последните пет години.
- М-м-м-м-м-ария...... ?!!!?!?!?!
Боби коленичеше вцепенен и не можеше да се опомни какво става. Едновременно той се опитваше да заплаче и да се усмихне, но нито едно от тях не се получаваше защото лицето му се беше гипсирало.
Мария обаче не беше на същото мнение, тя се разплака като малко дете и едновременно с това пристъпи към Боби и му подаде ръка да се изправи. Той стана, но вече ронеше сълзи и се усмихваше след което прегърна толкова силно Мария, колкото човек може да прегърне новороденото си бебенце и каквато радост може да изпита в този момент. Но Боби все още недоумяваше какво става. През главата му мина и мисъл дали това не е поредният сън, но когато усети доста мощно ощипване по задника разбра, че не е. А то беше от малката Джеси - детето, което Боби остави едногодишно само с майка си. Това бе неговото дете, вече порастнало и почти на седем години.
- Мамо, мамо, спи ми се. това бяха думите на Джеси докато щипеше баща си, и дърпащо майка си за роклята. Боби веднага включи на друга чистота и ги заведе да им покаже каде има стая където може да си легне Джеси. След това отиде в кухнята и веднага направи ново кафе, изпече най-бързите кифлички в живота си и с треперещи ръце изпуши 5 цигари за 10 минути, След това приготви масата и седна. След малко в стаята влезе и Мария. Тя сякъш бе по-красива от преди, вече зряла жена. боби все още плачеше от умиление преплетено с недоумяване какво става. Мария седна на стола до него и последваха няколко минути неудобно мълчание...
- Е,,, как си, Боби..
- И аз не знам все още. Сънувам ли или е реалност това. В същия момент получи шамар по бузата.
- Е, сънуваш ли ? - усмихна се Мария.
Чешейки бузата си Боби направи онази невинна физиономия която правят децата след като са извършили някоя пакост и каза..
- Ами май не. Но какво правите тук, как влязахте, изобщо какво е всичко това, което се случва.
В този момент изражението на Мария се промени и тя заплака.
- Гледах те, Боби, наблюдавах те през всички тези години. От както мина онзи ден защо и как се промениха нещата. Нямаше ли капка смелост да ми се обадиш поне. Мария заплака още повече.
- Но... онзи СМС .. ?!
Мария заплака още, още повече. Боби не издържа и я прегърна и хвана за ръката.
- Онзи СМС беше породен от огромното ми объркване в онзи ден и много време след него. Но защо, защо не се обади....
Боби си даваше сметка, че заради собствената си глупост да не се обади бе загубил 7 от най-важните години с неговата дъщеричка, с неговата жена, и бе пропилял толкова много време от живота си за да се превърне в отшелник. Той си даваше сметка колко много време е това, опита се да си даде сметка колко трудно е било и на Мария и Джеси да живеят без него толкова време. Боби отново се натъжи и пламъка в очите му загасна.
Боби събра смелост да проговори в тази конфузна ситуация и може би това което каза не беше най-уместното нещо, което можеше да каже, но...
- И все пак, какво правите тук, как влязохте и от кога сте тук?
- Боби, гледах те през всички тези години как страдаш. Аз страдах два пъти колкото теб, заради самата мен и заради малката ни дъщеричка, която израстна с въпросите "Къде е татко?". Реших, че това не може да продължава така, Боби, и ето ме тук при теб. Дойдох за да те попитам има ли шанс да започнем всичко от начало. Поне да пробваме... Мария пак заплака след това.
Боби все още беше вцепенен, в момента не можеше да измисли дори какво да каже, камоли да мисли за такова нещо точно сега. И въпреки, че си беше изградил образ на сърдит чичко всичко в него умекваше за миг като се сетеше за сладкото личице на малката Джеси.
- Добре, ще пробваме, обещавам ти. Нека сега да поспим и утре ще говорим пак, каза Боби.
Той изпрати Мария до стаята където вече спеше Джеси, пожела и лека нощ, целуна я по челото и се върна в своята стая. Съблече халата си и легна отново. Беше адски объркан, но в същото време и адски радостен, но и адски разстроен. Часове наред в главата му се блъскаха какви ли не мисли и не го оставяха да заспи. Когато това се случи, беше почти 5 сутринта, декември месец, двадесет и втори, две хиляди и тринадесета година...

[((:BuKcu:)) Профил]

Нямам думи!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

[M-TEAM]

е не бате ти не си човек , просто нямам думи

[6per40 Профил]

He's BACK Точно преди няколко дни си спомних разказа и отново го прочетох... продължавай с невероятните истории

[Spit-Fire]

Преди много искаха продължение ама май няма кой знае какъв интерес сега

[t060 Профил ICQ]

Преди много искаха продължение ама май няма кой знае какъв интерес сега

Не е точно така, колега, ама си траем още.

[6per40 Профил]

Преди много искаха продължение ама май няма кой знае какъв интерес сега

Не е точно така, колега, ама си траем още.

Колегата е прав... траем докато Е30-ката не излезе от гаража ще видиш какво ще стане после...

[Spit-Fire]

Част 1: http://bmwpower-bg.net/forums/viewtopic.php?t=157070



Слънцето нежно погали земята със своите лъчи. Това беше ясен знак, че утрото настъпва. Първото значимо съботно утро в живота на Боби за последните пет години. По принцип той спеше до обед, пиеше кафе, пушеше цигара и гледаше телевизия цял ден. Но днес, днес бе по-различно. Той стана пръв, в 6 часа сутринта, хвърли си един бърз душ и се отправи към кухнята. Набързо забърка смес за палачинки и сложи тигана да загрява. Нещо блесна в очите му и привлече неговия поглед. Пред къщата беше паркирана Е24-ката на Мария. Не се бе променила ни най-малко през годините. Черната и боя придобиваше огнен отенък под лъчите на туко що изгряващото слънце. Сякъш звяра се пробуждаше и сънено чешеше своите четири лукави очи. Перфектно хромираните му брони бляскаха като доспехи на гладиатор. А бъбреците му биваха осветени от слънцето един по един като зъби на акула. По лицето на Боби се прокара лукава усмивка, усмивка която той не бе направил нито един път за пет години. След това се върна към кухненските си задължения - постла покривка на масата, нареди 3 чинийки и 3 чаши които в последствие напълни с мляко, сложи бурканче с мед и течен шоколад на масата и се отдаде на правенето на палачинки. А те ставаха толкова вкусни... Часът бе към 8. Някой побутна вратата и влезе в стаята. Беше Мария, още сънена и търкаща очите си. Тя видя Боби и се усмихна, той и отвърна с двукратно по-голяма усмивка.
- Добро утро.
- Добро да е. Как спа.
- Ами някак си по-спокойно и добре от напоследък.
Боби се ухили лукаво точно както преди час и не отвърна нищо.
- Джеси къде е?
- Още спи, среднощните премеждия и дойдоха в повече.
- Искаш ли кафе, или вече си гладна и искаш да закусим.
- Ох, това твоите приказни палачинки ли са, оооо дори с шоколад. Мисля да пропусна кафето.
Двамата седнаха на масата и Мария започна да похапва сладко сладко палАчинките. Боби не похапваше, но на него пък му бе два пъти по-сладко да гледа нещо, за което бе мечтал през последните пет години.
- Е, как я караш, Боби.
- Ами... предполагам знаеш как...
Мария направи изражение на почуствал се неудобно човек и дояде палачинката си.
- А ти, как я караш.
- Ами и аз долу горе по твоя начин.
Последва минута неудобно мълчание, сякъш и двамата искаха да кажат нещо, но никой не събираше смелостта.
- Много ми липсваше през тези години - казаха и двамата в един глас, след което се спогледаха тъжно а след това се усмихнаха един на друг.
- Предлагам ти да не говорим за това, нали имаме споразумение да започнем от начало. Нека това да е началото ни.
- Добре, съгласен съм, нека си стиснем ръце.
Тяхната закуска приключи, след още час стана и Джеси, която също закуси.
...
- Боби, къде е черната ти перла?
- Коя, консервата ли ?
- Стига де, не искам да те слушам да говориш така за нея, толкова много спомени...
- Съжалявам, не съм я виждал от години, седи в един хангар на сервиза.
- Ами тогава обличай се и да отидем до там.
- Какво? Сега? Ама защо?
- Без въпроси, обличай се, чакам те навън до колата.
Боби се преструваше, че не иска да види своето скъпоценно бижу, но истината е, че всеки божи ден през последните пет години той проронваше по няколко сълзички за нея. Колата която беше спътница в целия му предишен живот. Звярът, който запълни голяма част от сърцето му с толкова много спомени. Той се облече набързо и грабна ключовете за скучната седмИца. Но не по-късно разбра, че не са му нужни. Пред къщата го посрещнаха форсирания на 3.5 литровия гладен двигател на искрящата шестица. Ах, колко много зарадва Боби този звук, звук който не бе чувал от толкова дълго време. По лицето му се опъна усмивка като на същински БМВ ентусиаст при звука на симфония на Шестовен. Той бързо скочи на дясната седалка и двамата се понесоха по инъче скучния път към сервиза му. Боби никога не бе гледал на този път като на нещо повече от асфалтов килим. Но сега беше по-различно. На всеки един завой той тайничко се надяваше колата да изгуби сцепление и да изпита онова треперещо чувство в стомаха, като тийнеджър влюбил се за първи път. Уви това не стана.
След час път те се намираха пред стоманените решетки на портала на сервиза. Пазача поздрави Боби и отвори вратите. Те влязоха и Боби слезе да отвори вратите. Мария паркира колата на широкия плац в сърцето на сервиза. Боби я поведе към хангара където от години стоеше неговата кола.
Колкото повече се приближаваха към мястото, една лукава усмивчица плъзваше по лицето на Боби. Той я погледна на два пъти, но недоумяваше какво става. И ето, че бяха пред стоманената, прашасала врата на малката стаичка, където беше прибано неговото бижу. Боби стоеше, сърцето му биеше все по-бързо и силно. Ръцете му трепереха. Той се наведе и плахо отключи катинара. Но не отваряше вратата.
- Е хайде де! Какво чакаш?
- Ами, не знам.
- Хайде, хайде, бързо дигай щората!
Боби започна да вдига вратата, но толкова плахо все едно от другата страна стоеше едно еднопосочен път към пещера, пълна с потни манафи, чакащи го от векове.
И малко по малко дневната светлина започна да осветява черната металическа боя на колата. Потънала в сантиметри прах, тя беше все толкова красива и чаровна. Черните и ококорени очи погледнаха право в Боби, пробиха кожата и костите му и погледнаха право в сърцето му. А там , половината от него все още бе отдадено на нея...
Но нещо беше различно в нея и Боби се опитваше да разбере какво точно. Дали два пъти по-големите раздувки в стил М на калниците, дали 10 инчовите 17 цолови BBS Challenge джанти, дали състезателната клетка монтирана с колата или пък черните седалки с огромен надпис SPARCO на тях. Но не, той чувстваше, че има още нещо. Започна да обикаля около нея и да се наслаждава. Под задната броня имаше 4 ауспуха и това го хвърли в дълбоки размисли. Както и огромните ребра на карбоновия капак с нехарактерния хълбук посредата му.
- Е хайде, влизай вътре и съживи този мъртвец!
Боби само това и чакаше. Веднага отвори вратата и седна в прегръдката на копринено меката седалка. А ключът беше на таблото, чакащ Боби от години. Боби плахо го завъртя на първа позиция. Многобройни светлини осветиха цялото табло и купето. Глас на любезна лелка избоботи нещо от огромния борд компютър на централната конзола, но той не му обърна внимание. Натисна съденителя, изключи от скорост и нежно запали колата. НО какво по дяволите беше това ? Боби се ококори. Не, това определено не бе звука на шестте гладни S50-тови гърла. Сега броят им бе овеличен с още четири. Да, точно така. В коша на неговата прелест лежеше култовия 10 цилиндров V-образен двигател от последната серия на М5 - именно Е60. 10 гладни гърла боботеха спокойно, сякъш се наговаряха нещо тайно. Боби не издържа на изкушението и леко натисна педала на газта. Стрелката на оборотите сочеше 3000. Усмивката му нарастна и стана средно голяма. Но това не бе достатъчно. След секунди педала на газта се удари в ламарината на пода. В малкото помещение се разнесе ужасен тътен. Все едно група хищници показват своята мощ. Но това не бе обикновен двигател. Бе обурудван с два спортни филтъра, Изцяло нова изпускателна система, изцяло нова електроника и не на последно място - изкюлючително добра електроника, подпомагаща по-добрата работа на двигателя. Мощността на колелата бе около 650 конски сили.
Боби нямаше представа, но Мария беше идвала в сервиза няколко пъти и с помощта на някои механици бе подготвила тази изненада за Боби. Е, наистина успя да го изненада. Боби седеше в своята перла и усмивката му приличаше на полумесец.
- Е хайде, искаш ли да разтъпчем... консервата? - каза Мария.
- Иска ли питане ! Хайде бързо скачай!
Мария само това и чакаше и бързо се метна до него, като се "зави" с 6 точковите спортни колани. Същото направи и Боби. Той плахо изкара колата от сервиза. Все пак още не я познаваше. Излезе от портала и спря по средата на улицата, огромна права продължаваща два километра напред, а на нея нямаше и жива душа в това съботно утро. Боби погледна Мария, както и тя него. Тя познаваше този поглед на Боби, тръпнещ в очакване да получи нейното кимване, което щеше да освободи неговия ангел пазител да лети напред колкото се може по-бързо.
Боби не чака много повече. Нежно натисна съединителя и вкара първа скорост, след което започна да гали газта. Оборотите играеха - 2000-5000-6000-3000-2000-6000 докато стигнаха заветната цифра от 9500 и започна да се чува нервния прекъсвач. Сякъш господаря на 10-те звяра им съкараше за тяхното неподчинение. Боби отпусна газта след което пак я натисна. Но този път пусна съединителя рязко. Стрелката на километража стигаше цифрата от 120 километра, оборотомера беше пълен. Широките задни гуми едвам захапваха асфалта и се въртяха нервно на едно място. А жестокия рев от двигателя се разнасяше на километри от тях, из спокойните съботни улици, където нямаше и жив човек. Целият град беше техен и то точно в този заветен момент. Зимното слънце грееше слабо и си прокарваше път между облаците към центъра на небето. Всичко бе толкова тихо. Сякъш господ искаше да покаже на целия свят, че Боби е отново жив, дори по-жив от всякога......

[P1tbuL Профил]

ееее най- големия !!!! страхотен стил имаш колега .. всичките ти разкази съм ги чел по няколко пъти защо не ги събереш в книга едно романче да речем

[Spit-Fire]

Ако може някой модератор да изтрие това и предното ми мнение, объркал съм и вместо да пусна нова тема съм написал мнение... Ей сега ше пусна нова..

[pLaM3N Профил Уеб-сайт]

УНИКАЛЕН СИ ! За пореден път го казвам !!!