Новият наркотик /част 1/
Модератори: mitaka7, Общи модератори
18 мнения
• Страница 1 от 2 • 1, 2
- Runnaway
-
Е46нтусиаст
-
- Мнения: 1800
- Регистриран на: 2.10.2008
- Местоположение: София
- Пол: Мъж
- Кара: M3 E46
- Мечтае да кара: M3 E46
- Детайли за колата: BMW E46 M3 '03 - Carbon Black & Manual Gearbox
Новият наркотик /част 1/
от Runnaway » 03 Ное 2008, 17:05
Колеги, това ми е първия разказ и ви моля да не бъдете много критични ..
Пожелавам ви приятно четене!
От Автора
Беше страхотен, слънчев ден. Небето беше съвсем ясно. Нищо не напомняше за снежната буря от предишната вечер, освен малко сняг в сенките на сградите и по покривите на колите. Улиците бяха мокри, но чисти. Аз седях на бюрото – загледан в перфектно синьото небе. Търсех облаче, търсех някакъв знак за лошо време, но такава нямаше. Вятърът беше лек и постоянен, а слънцето даваше всичко от себе си, за да стопи и малкото останал сняг по автомобилите. Часът беше 12:00, а притеснението в мен се увеличаваше. Неудобно ми беше, че трябва да се обадя на един от шефовете си и да му поискам автомобила, но някакси бях уверен в искреността и готовоността му да ми услужи и помогне. Пулсът ми се ускоряваше, а аз нерешително поглеждах ту часовника си, ту вътрешния телефон. В 12:25 не издържах – вдигнах слушалката и набрах четирите цифри. Последва сигнал свободно, а след него втори. Човекът от другата страна вдигна слушалката и без да се представи започна разговора.
- Здравей, Георги.
- Здравей, Пол. Исках да те попитам нещо? – реших да питам направо.
- Да.
- Ще ми услужиш ли с автомобила си, за да взема приятелката си от летището.
След като буквално изстрелях последното изречение, сърцето ми се сви и зачаках нетърпеливо отговор. Бях готов да приема и отрицание, и може би точно заради това бях толкова притеснен.
- Има един проблем. – каза Пол.
Изтръпнах. За секунда през главата ми мина мисълта, че вероятно човекът има работа и има нужда от автомобила си, но той бързо продължи:
- Оставих колата пред вкъщи, заради снега. Ако искаш да я вземеш трябва да отидеш до вкъщи.
Почувствах невероятно облекчение.
- Няма да е никакъв проблем. – казах аз.
- Ами тогава ела до другия офис, за да ти дам ключовете и да ти покажа къде живея.
- Аз имам карта на града, ще я взема с мен и тръгвам.
- Но ще те помоля да побързаш, защото имам среща и очаквам човека съвсем скоро.
- Тръгвам веднага, но нямам пропуск за твоя офис.
- Звънни ми като си долу.
- Добре. Тръгвам. Чао.
- До скоро.
Още не изрекъл тези думи с дясната ръка затварях всички отворени файлове на десктопа на компютъра си и след като затворих и последния, натиснах копчето за изключване. Отворих едно от чекмеджетата и извадих картата, за която стана дума в разговора. Станах, грабнах сакото си и два бели листа с маршрута до летището и излязох от офиса.
След 2 минути бях пред входа на съседната сграда и вече набирах номер от указателя. Пол вдигна:
- Пол е на телефона.
- Здрасти. Аз съм долу.
- Дай ми само няколко минути и слизам.
- Разбира се. Няма проблем.
Почаках малко пред вратата, но съвсем скоро някои излезе и аз успях да вляза. Пол се появи в типичното за него добро настроение и ми подаде ключовете.
- Ето ключовете.
- Благодаря. – казах аз и му подадох картата.
- Живея на улица Хиит Роуд, но колата е паркирана от другата страна на улицата.
- Добре. Няма проблем. Ще я намеря.
- Нали ще успееш да я запалиш?
- Няма да е проблем.
- Гледай само да не я блъснеш.
- Няма да я блъсна. Не се притеснявай. Само, че не знам кога ще успея да се върна. Има ли бензин?
- Мисля, че има достатъчно. ½ или ¼ резервоар.
- Трябва ли да досипвам.
- Не. Мисля, че ще стигне. Зареди я само в краен случай.
- Добре.
- Аз ще съм в офиса.
- Благодаря ти. И довиждане.
- Няма за какво. Чао и приятен път.
Набързо излязох от сградата и се запътих към вкъщи. Исках да сменя черния костюм, ризата и вратовръзката с нещо по-удобно. Имах около час и половина, тъй като бях решил да тръгна към летището значително по-рано.
Отключих апартамента и влязох. Набързо свалих официалния костюм, наложен заради смарт дрес кода на офиса и облякох широки дънки с тениска и върху нея - бял суичър. Не бях гладен, но имах план да мина през магазина на път за колата, която беше паркирана на не повече от 20 минути път пеша от вкъщи. Гледах компютъра си и не можех да се концентрирам. Сякаш сънувах, сякаш това не ми се случваше наистина. Времето минаваше бавно и в един момент аз не издържах. Грабнах якето от закачалката, проверих дали свидетелството за правоуправление е в мен, взех пропуска от офиса и излязох. Както бях предвидил, минах през магазина и взех няколко Сникърса и бутилка с газирана напитка и продължих по улицата към посочения от моя колега адрес. Крачех забързано, дъвчех Сникърс и мислех. Не мислех за летището, а за автомобила. Още от мига, в който Пол ми каза, че мога да взема автомобила му, аз не можех да спра да мисля за него. А ето, че вече наближавах. Видях табелата с улицата и завих в нея. Тръгнах директно по средата на улицата и пулсът ми се ускоряваше с всяка крачка. Преминах през последното кръстовище преди посочения адрес без дори да се огледам. Вървях по последната отсечка – малка уличка без изход, на която в типичен английски стип бяха разположени множество малки апартаменти, чиито входове бяха буквално на тротоара, а колите бяха паркирани от двете страни на улицата в идеално прави линии. Оглеждах всички автомобили, покрай които преминавах. Впечатление ми направиха само два от тях. Черно Порше Карера 4 и тъмно синьо М3 Е46 кабрио с невероятно яки джанти, които ми изглеждаха несъразмерно големи и абсолютно неизползваеми по българските пътища. Аз не отивах за нито една от тези две коли, но още не бях съзрял „моята”. Минах още двадесетина метра и я видях. Беше паркирана между някакъв Vauxhall и някакво мижаво CLK. BMW Е92 325i, в цвят Space Gray, с красиви 17 инчови 225/45 R17 джанти, покрито с малко сняг, който беше повече като външна обвивка, отколкото като някаква пречка пред моето желание да шофирам тази прекрасна машина. Извадих ключа от джоба си и натиснах копчето, върху което беше показана една голяма стрелка. Нямах никаква идея какво трябва да значи тази стрелка. Колата се отключи и аз внимателно отворих дясната врата и влязох. Огледах интериора, като не пропусках нито един детайл – скоростния лост, централната конзола, ръчната спирачка, волана, таблото, всичко изглеждаше перфектно. Салонът не беше кожен, но шофьорската седалка беше убийствено удобна. Поставих „ключът” в малката дупчица, която се намираше под бутона СТАРТ. Явно стрелката на дистанционното показваше посоката, в която трябва да бъде поставено. Проверих дали колата е на скорост, натиснах съединителя и натиснах въпросния бутон. Двигателя се събуди, а таблото светна в изящна оранжево-червена светлина, стрелките се раздвижиха. Погледнах най-важната стрелка, а тя заби на ¼ резервоар. Не знаех, колко „поглъщат” 231-те расови синьо-бели кончета, отглеждани от 6-цилиндровия двоен ВАНОС под капака, но се почувствах уверен, че ¼ ще ми стигне. Още повече, че нямах намерение да карам като Кубица или Хайдфелд. Дълга черна ръчка се опита да ми „подаде” колана, но аз не бързах да го слагам. Завъртях копчетата на климатика до 25 градуса и натиснах бутоните за размразяване на предното и задното стъкло, като междувременно пуснах и радиото. Леко хладния въздух съвсем скоро беше заместен със силна топла вълна. Набързо нагласих огледалата за обратно виждане, след което излязох и изчистих предното стъкло, на което снегът беше замръзнал на блокове. Можех лесно да го махам без да се налага да стържа стъклото или да го поливам с вода, както правех на стария си Опел при всеки паднал сняг. Разбутах снега от задния капак на сивата красавица и влязох отново. Дръпнах колана, който все още изчакваше в положението от преди малко и го закопчах. Червената индикация от таблото изчезна. Последен поглед към огледалата, след което проверих дали фаровете са включени. Беше време да тръгвам. Имах предостатъчно време, но просто имах нужда да се движа. Остана само едно последно нещо.. Погледнах елмблемата, която се намираше по средата на волана и я прокарах пръсти по нея.
Включих на първа скорост и навих волана до край. Наистина беше странно да управлявам кола с десен волан, но с няколко маневри успях да изкарам BMW-то от тясното място, където беше паркирано. Обърнах в края на задънената уличка и се върнах обратно. Нямах търпение да изляза на магистралата, а 90% от пътя до летището щеше да бъде там. По план трябваше да изляза на М25 и после да се отклоня по М11 на север, но още не бях стигнал до там.
Както и предварително си бях мислил, най-трудното беше шофирането от лявата страна. Да пазиш лявата страна на автомобила от паркираните от страни коли и от тротоарите беше доста трудно, тъй като нямах абсолютно никакъв навик за подобен тип шофиране. За това реших да не си давам зор, за да не предизвикам някаква глупава беля с чуждия автомобил. Бавно излязох от града по предварително изготвения маршрут и се насочих към магистралата.
За да изляза на магистралата трябваше да мина през едно голямо кръгово движение, където за радост нямаше много автомобили. Завих по улицата, до която стоеше табела М25 и излязох на права с дължина около 500-600 метра, която в последствие се вливаше в магистралата. За секунда погледнах в огледалата и не видях никого. Нямах нужда от покана. Движейки се на втора с около 3500 оборота натиснах педала на газта до край. И стрелката на оборотите скочи. Съединител, трета. Стрелката се върна до 4000 оборота и продължи да се движи бързичко нагоре. Снегът от покрива на сивата красавица остана някъде там, в далечината, където бях започнал ускорението си, а моят адреналин скочи в същата посока, която сочеше стрелката на оборотомера.
Включих се в интензивното движение на трилентовата магистрала на 4-та скорост и с около 55 мили в час. „Палавите” кончета ми помогнаха на бързо да се включа в най-бързата лента на 6-та скорост със 70, колкото е и самото ограничение на магистралите в Англия. Оставих значителна дистанция от автомобила пред мен и от време на време поглеждах в огледалото за обратно виждане, колкото да събера информация какво „същество” се движи след мен. Не очаквах да бъда настигнат и ударен от черни S-класи или джипове с много еднакви цифри, така че поглеждането назад бе повече от любопитство, отколкото от предпазливост. Покарах 15-20 минути слушайки някакво радио, което бях включил, за да ми прави компания и да ме успокоява, но в един момент реших, че има други звуци, които ме карат да се успокоявам и ми правят по-приятна компания. Навъртях копчето за радиото и го спрях. Стрелката на оборотомера „спеше” на 2500-3000 оборота, а нейната сестра – на 70 м/ч, но мелодията на двигателя ми вдигаше адреналина. Наближих един от моите най-големи кошмари – ремонтни работи, където лентите се стесняват допълнително. Получава се нещо, което е широко, колкото уличката зад Мола, когато и от двете страни има паркирани автомобили. И така три еднакви ленти, в които се движат дори и ТИР-ове и автобуси. Не бях притеснен за лентите или за псувните, които мога да отнеса ако карам между две ленти, а за красавицата и вероятността тя да пострада, ако направя някаква глупост. Слава Богу, благополучно минах през въпросния участък и продължих своето пътуване. Скоро след това се престроих и отбих към другата магистрала, където за мое щастие нямаше чак такъв трафик. Набързо смених най-външната – 3та лента с най-вътрешната и най-бърза такава.
След около 30 минути видях табелата за Станстед и последвах отклонението. След бърз поглед на огромна табела успях да различа паркинг за кратък престой и се насочих към него. Наближавайки въпросния паркинг, обаче в главата ми изскочиха хиляди мисли. Като за капак на всички видях на асвалта написано с боя – „САМО ДО 15 МИНУТИ”, което ме отказа и се върнах по обратния път, за да се насоча към паркинга за средносрочен престой. Бях свикнал вече с бимата, както и с това да превключвам скоростите с лявата ръка. Вероятно след няколкото неуспешни опита да превключа с дръжката на вратата се бях усетил да спра да опитавам. Спрях на бариерите пред паркинга и си взех билетче от машината. Бариерата се вдигна и аз подкарах сивата красавица по уличките на огромния паркинг за средносрочен престой. Голяма табела с молба към шофьорите да оставят колите си в зона „Е” ме накара да започна да търся с поглед тази зона, като след няколко завоя се озовах точно пред въпросната зона. Вкарах бимата в първото празно място, което съвсем случайно се оказа точно срещу спирката за автобуса, който откарваше хората на летището или ги връщаше обратно. Дръпнах ръчната, натиснах съединителя и натиснах бутона СТОП. Свалих колана си, а таблото продължаваше да свети. Дръпнах ключа и всичко в купето изгасна. Едвам излязох от тясното място и заключих колата с ключа, тъй като не успях да разбера как се заключва. Отидох до спирката, дъвчейки поредния Сникърс и се обърнах към колата. И Господи, как се отличаваше от останалите коли на паркинга. Паркирана между Форд и Опел, сиво BMW купе с агресивния си външен вид, просто изпъкваше, а аз не спирах да я гледам. Извадих телефона си и започнах да я снимам. Направих няколко снимки, които да останат само за мен, да останат като спомен от пътуването ми до летището. След това бавно прибрах телефона си и се запътих към малка стъклена будка. Стоях на спирката, заедно с 5-6 човека, които явно отиваха на почивка, и продължавах да я гледам. Не можех да повярвам, че това ми се случва. Не можех да повярвам, че съм карал Е92. А тя стоеше там, повече от спокойна и ме чакаше да се върна при нея. От моментът на душевен делириум ме изкара приближаващия много грозен и дървен автобус с табела „Терминал”. Набързо се качих и се обърнах да погледна лъвицата, която изпъкваше сред стадото от котки. По пътя към летището забелязох само още 2 автомобила, които си заслужаваха вниманието – черно Галярдо и син Нисан Скайлайн, но сякаш щяха да заслужат по-голямо внимание, ако не бях карал BMW до преди няколко минути. Нямах търпение да се върна при моята баварка, но тя трябваше да почака около един час.
Приятелката ми излезе с усмивка на лицето си от „Пристигащи” в 16:40. Тя не подозираше нищо за моята усмивка, която не беше слизала от лицето ми в последните 3 часа. Насочихме се към автобуса, който набързо ни отведе към паркинга. Навън вече се стъмваше и то доста бързо.
- Къде отиваме?
- Да сменим превозното средство.
Слязохме от автобуса на спирка „Е3”, а Е92-ката беше спряна точно срещу нея. Пуснах ръката на приятелката си и бръкнах в джоба на дънките си, от където извадих дистанционно на BMW на кожен ключодържател. Натиснах копчето със стрелката и моята сива красавица светна. Точно както един човек отваря очи, когато го будят, така и „лъвицата” отвори 4 ангелски очи, за да ме поздрави.
- Защо не ми каза? – каза приятелката ми.
Не исках да отговарям на този въпрос, за това забавих значително отговора си. Знаех, че ако й бях казал, можеше нищо да не се получи и накрая пак аз да съм разочарован. Но ето, че не се беше случило така и аз бях невероятно щастлив.
- Исках да е изненада. Качвай се.
Хвърлих багажа й на задната седалка и се мушнах в купето. Седнах на седалката, вкарах ключа в таблото и запалих. Таблото отново светна в онази същата оранжево-червена светлина, фаровете се включиха автоматично, а дългите ръчки ни „подадоха” коланите. Сякаш колата се грижеше за нас от момента, в който аз бях натиснал копчето, с което събуждам двигателя. Бавно изкарах колата от тясното пространство между грозния Опел и още по-грозния Форд и се промъкнах по малките улички към изхода. Тези същите малки улички бяха асвалтирани със страхотен асвалт, бяха добре осветени и безлюдни. Реших да настъпя красавицата и ускорих. Всичките 231 кончета накараха усмивката ми да нарастне още малко, като се надявах да не се превърна в Жокера след края на пътуването. Това ускорение накара кръвта ми да закипи, а адреналина ми да скочи. Малко жълто триъгълниче светна на таблото. За жалост радостта ми трая кратко, тъй като трябваше да излизам от паркинга и се отправих към изхода. Спрях, платих 3 паунда и тръгнах обратно за апартамента си. Кристина почти не говореше или по-скоро аз почти не я чувах. Слушах я, но чувах нещо друго. Тя се усмихваше, защото аз бях усмихнат, а аз бях усмихнат не само защото тя беше там, но заради удоволствието, което изпитвах управлявайки чисто новата сива красавица по невероятно равните и добре поддържани пътища. Набързо излязохме от летищния комплекс и стъпихме на М11. Трафикът беше значително по-голям, тъй като 17:00 си е час пик. Още с отбиването към М25 забелязах нечовешкия трафик, в който бях попаднал. Имаше задръстване от самата отбивка за М11 почти до града, на където карах. Разстоянието, което взех за 25-30 минути, беше взето за час и половина.
С влизането в града и познатите улички, аз се чувствах още по-добре. Красавицата мъркаше, а аз се чувствах невероятно. Ухилен до ушите направих последните няколко завоя и спрях на паркинга зад една от офис-сградите. Хванах волана здраво, а пулса ми се успокои. Изгасих двигателя и слязох от колата. Бях спрял на средата на празния паркинг, като само една лампа осветяваше автомобила, който до преди секунди работеше. Веднага си поисках снимка. Приятелката ми извади фотоапарата си и ми го подаде. Направих няколко снимки, от които нищо не се получи. Сякаш колата, не можеше да бъде хваната в обектива.. На странната светлина боята синееше, а регистрационния номер сякаш светеше.
Звъннах на Пол и зачаках да слезе и да ми отнеме това, на което до сега се наслаждавах. След няколко минути той слезе. Запознах го с приятелката си, а след това му върнах ключовете от колата, към които добавих и значителен брой хвалебствия към автомобила, както и пожелания за приятна вечер.
Минахме набързо през моя офис, където запознах Кристина с атмосферата и някои от колегите и след това се прибрахме вкъщи.
....
Лежа, лежа и си мисля...
Какъв е този наркотик, който ме накара да се чувствам добре, когато го поех и още по-добре, след това?
Нещо синьо-бяло може би ?
Героите в тази история са реални, както и самата история.
Георги Ненов
03.11.2008г.
Пожелавам ви приятно четене!
От Автора
Беше страхотен, слънчев ден. Небето беше съвсем ясно. Нищо не напомняше за снежната буря от предишната вечер, освен малко сняг в сенките на сградите и по покривите на колите. Улиците бяха мокри, но чисти. Аз седях на бюрото – загледан в перфектно синьото небе. Търсех облаче, търсех някакъв знак за лошо време, но такава нямаше. Вятърът беше лек и постоянен, а слънцето даваше всичко от себе си, за да стопи и малкото останал сняг по автомобилите. Часът беше 12:00, а притеснението в мен се увеличаваше. Неудобно ми беше, че трябва да се обадя на един от шефовете си и да му поискам автомобила, но някакси бях уверен в искреността и готовоността му да ми услужи и помогне. Пулсът ми се ускоряваше, а аз нерешително поглеждах ту часовника си, ту вътрешния телефон. В 12:25 не издържах – вдигнах слушалката и набрах четирите цифри. Последва сигнал свободно, а след него втори. Човекът от другата страна вдигна слушалката и без да се представи започна разговора.
- Здравей, Георги.
- Здравей, Пол. Исках да те попитам нещо? – реших да питам направо.
- Да.
- Ще ми услужиш ли с автомобила си, за да взема приятелката си от летището.
След като буквално изстрелях последното изречение, сърцето ми се сви и зачаках нетърпеливо отговор. Бях готов да приема и отрицание, и може би точно заради това бях толкова притеснен.
- Има един проблем. – каза Пол.
Изтръпнах. За секунда през главата ми мина мисълта, че вероятно човекът има работа и има нужда от автомобила си, но той бързо продължи:
- Оставих колата пред вкъщи, заради снега. Ако искаш да я вземеш трябва да отидеш до вкъщи.
Почувствах невероятно облекчение.
- Няма да е никакъв проблем. – казах аз.
- Ами тогава ела до другия офис, за да ти дам ключовете и да ти покажа къде живея.
- Аз имам карта на града, ще я взема с мен и тръгвам.
- Но ще те помоля да побързаш, защото имам среща и очаквам човека съвсем скоро.
- Тръгвам веднага, но нямам пропуск за твоя офис.
- Звънни ми като си долу.
- Добре. Тръгвам. Чао.
- До скоро.
Още не изрекъл тези думи с дясната ръка затварях всички отворени файлове на десктопа на компютъра си и след като затворих и последния, натиснах копчето за изключване. Отворих едно от чекмеджетата и извадих картата, за която стана дума в разговора. Станах, грабнах сакото си и два бели листа с маршрута до летището и излязох от офиса.
След 2 минути бях пред входа на съседната сграда и вече набирах номер от указателя. Пол вдигна:
- Пол е на телефона.
- Здрасти. Аз съм долу.
- Дай ми само няколко минути и слизам.
- Разбира се. Няма проблем.
Почаках малко пред вратата, но съвсем скоро някои излезе и аз успях да вляза. Пол се появи в типичното за него добро настроение и ми подаде ключовете.
- Ето ключовете.
- Благодаря. – казах аз и му подадох картата.
- Живея на улица Хиит Роуд, но колата е паркирана от другата страна на улицата.
- Добре. Няма проблем. Ще я намеря.
- Нали ще успееш да я запалиш?
- Няма да е проблем.
- Гледай само да не я блъснеш.
- Няма да я блъсна. Не се притеснявай. Само, че не знам кога ще успея да се върна. Има ли бензин?
- Мисля, че има достатъчно. ½ или ¼ резервоар.
- Трябва ли да досипвам.
- Не. Мисля, че ще стигне. Зареди я само в краен случай.
- Добре.
- Аз ще съм в офиса.
- Благодаря ти. И довиждане.
- Няма за какво. Чао и приятен път.
Набързо излязох от сградата и се запътих към вкъщи. Исках да сменя черния костюм, ризата и вратовръзката с нещо по-удобно. Имах около час и половина, тъй като бях решил да тръгна към летището значително по-рано.
Отключих апартамента и влязох. Набързо свалих официалния костюм, наложен заради смарт дрес кода на офиса и облякох широки дънки с тениска и върху нея - бял суичър. Не бях гладен, но имах план да мина през магазина на път за колата, която беше паркирана на не повече от 20 минути път пеша от вкъщи. Гледах компютъра си и не можех да се концентрирам. Сякаш сънувах, сякаш това не ми се случваше наистина. Времето минаваше бавно и в един момент аз не издържах. Грабнах якето от закачалката, проверих дали свидетелството за правоуправление е в мен, взех пропуска от офиса и излязох. Както бях предвидил, минах през магазина и взех няколко Сникърса и бутилка с газирана напитка и продължих по улицата към посочения от моя колега адрес. Крачех забързано, дъвчех Сникърс и мислех. Не мислех за летището, а за автомобила. Още от мига, в който Пол ми каза, че мога да взема автомобила му, аз не можех да спра да мисля за него. А ето, че вече наближавах. Видях табелата с улицата и завих в нея. Тръгнах директно по средата на улицата и пулсът ми се ускоряваше с всяка крачка. Преминах през последното кръстовище преди посочения адрес без дори да се огледам. Вървях по последната отсечка – малка уличка без изход, на която в типичен английски стип бяха разположени множество малки апартаменти, чиито входове бяха буквално на тротоара, а колите бяха паркирани от двете страни на улицата в идеално прави линии. Оглеждах всички автомобили, покрай които преминавах. Впечатление ми направиха само два от тях. Черно Порше Карера 4 и тъмно синьо М3 Е46 кабрио с невероятно яки джанти, които ми изглеждаха несъразмерно големи и абсолютно неизползваеми по българските пътища. Аз не отивах за нито една от тези две коли, но още не бях съзрял „моята”. Минах още двадесетина метра и я видях. Беше паркирана между някакъв Vauxhall и някакво мижаво CLK. BMW Е92 325i, в цвят Space Gray, с красиви 17 инчови 225/45 R17 джанти, покрито с малко сняг, който беше повече като външна обвивка, отколкото като някаква пречка пред моето желание да шофирам тази прекрасна машина. Извадих ключа от джоба си и натиснах копчето, върху което беше показана една голяма стрелка. Нямах никаква идея какво трябва да значи тази стрелка. Колата се отключи и аз внимателно отворих дясната врата и влязох. Огледах интериора, като не пропусках нито един детайл – скоростния лост, централната конзола, ръчната спирачка, волана, таблото, всичко изглеждаше перфектно. Салонът не беше кожен, но шофьорската седалка беше убийствено удобна. Поставих „ключът” в малката дупчица, която се намираше под бутона СТАРТ. Явно стрелката на дистанционното показваше посоката, в която трябва да бъде поставено. Проверих дали колата е на скорост, натиснах съединителя и натиснах въпросния бутон. Двигателя се събуди, а таблото светна в изящна оранжево-червена светлина, стрелките се раздвижиха. Погледнах най-важната стрелка, а тя заби на ¼ резервоар. Не знаех, колко „поглъщат” 231-те расови синьо-бели кончета, отглеждани от 6-цилиндровия двоен ВАНОС под капака, но се почувствах уверен, че ¼ ще ми стигне. Още повече, че нямах намерение да карам като Кубица или Хайдфелд. Дълга черна ръчка се опита да ми „подаде” колана, но аз не бързах да го слагам. Завъртях копчетата на климатика до 25 градуса и натиснах бутоните за размразяване на предното и задното стъкло, като междувременно пуснах и радиото. Леко хладния въздух съвсем скоро беше заместен със силна топла вълна. Набързо нагласих огледалата за обратно виждане, след което излязох и изчистих предното стъкло, на което снегът беше замръзнал на блокове. Можех лесно да го махам без да се налага да стържа стъклото или да го поливам с вода, както правех на стария си Опел при всеки паднал сняг. Разбутах снега от задния капак на сивата красавица и влязох отново. Дръпнах колана, който все още изчакваше в положението от преди малко и го закопчах. Червената индикация от таблото изчезна. Последен поглед към огледалата, след което проверих дали фаровете са включени. Беше време да тръгвам. Имах предостатъчно време, но просто имах нужда да се движа. Остана само едно последно нещо.. Погледнах елмблемата, която се намираше по средата на волана и я прокарах пръсти по нея.
Включих на първа скорост и навих волана до край. Наистина беше странно да управлявам кола с десен волан, но с няколко маневри успях да изкарам BMW-то от тясното място, където беше паркирано. Обърнах в края на задънената уличка и се върнах обратно. Нямах търпение да изляза на магистралата, а 90% от пътя до летището щеше да бъде там. По план трябваше да изляза на М25 и после да се отклоня по М11 на север, но още не бях стигнал до там.
Както и предварително си бях мислил, най-трудното беше шофирането от лявата страна. Да пазиш лявата страна на автомобила от паркираните от страни коли и от тротоарите беше доста трудно, тъй като нямах абсолютно никакъв навик за подобен тип шофиране. За това реших да не си давам зор, за да не предизвикам някаква глупава беля с чуждия автомобил. Бавно излязох от града по предварително изготвения маршрут и се насочих към магистралата.
За да изляза на магистралата трябваше да мина през едно голямо кръгово движение, където за радост нямаше много автомобили. Завих по улицата, до която стоеше табела М25 и излязох на права с дължина около 500-600 метра, която в последствие се вливаше в магистралата. За секунда погледнах в огледалата и не видях никого. Нямах нужда от покана. Движейки се на втора с около 3500 оборота натиснах педала на газта до край. И стрелката на оборотите скочи. Съединител, трета. Стрелката се върна до 4000 оборота и продължи да се движи бързичко нагоре. Снегът от покрива на сивата красавица остана някъде там, в далечината, където бях започнал ускорението си, а моят адреналин скочи в същата посока, която сочеше стрелката на оборотомера.
Включих се в интензивното движение на трилентовата магистрала на 4-та скорост и с около 55 мили в час. „Палавите” кончета ми помогнаха на бързо да се включа в най-бързата лента на 6-та скорост със 70, колкото е и самото ограничение на магистралите в Англия. Оставих значителна дистанция от автомобила пред мен и от време на време поглеждах в огледалото за обратно виждане, колкото да събера информация какво „същество” се движи след мен. Не очаквах да бъда настигнат и ударен от черни S-класи или джипове с много еднакви цифри, така че поглеждането назад бе повече от любопитство, отколкото от предпазливост. Покарах 15-20 минути слушайки някакво радио, което бях включил, за да ми прави компания и да ме успокоява, но в един момент реших, че има други звуци, които ме карат да се успокоявам и ми правят по-приятна компания. Навъртях копчето за радиото и го спрях. Стрелката на оборотомера „спеше” на 2500-3000 оборота, а нейната сестра – на 70 м/ч, но мелодията на двигателя ми вдигаше адреналина. Наближих един от моите най-големи кошмари – ремонтни работи, където лентите се стесняват допълнително. Получава се нещо, което е широко, колкото уличката зад Мола, когато и от двете страни има паркирани автомобили. И така три еднакви ленти, в които се движат дори и ТИР-ове и автобуси. Не бях притеснен за лентите или за псувните, които мога да отнеса ако карам между две ленти, а за красавицата и вероятността тя да пострада, ако направя някаква глупост. Слава Богу, благополучно минах през въпросния участък и продължих своето пътуване. Скоро след това се престроих и отбих към другата магистрала, където за мое щастие нямаше чак такъв трафик. Набързо смених най-външната – 3та лента с най-вътрешната и най-бърза такава.
След около 30 минути видях табелата за Станстед и последвах отклонението. След бърз поглед на огромна табела успях да различа паркинг за кратък престой и се насочих към него. Наближавайки въпросния паркинг, обаче в главата ми изскочиха хиляди мисли. Като за капак на всички видях на асвалта написано с боя – „САМО ДО 15 МИНУТИ”, което ме отказа и се върнах по обратния път, за да се насоча към паркинга за средносрочен престой. Бях свикнал вече с бимата, както и с това да превключвам скоростите с лявата ръка. Вероятно след няколкото неуспешни опита да превключа с дръжката на вратата се бях усетил да спра да опитавам. Спрях на бариерите пред паркинга и си взех билетче от машината. Бариерата се вдигна и аз подкарах сивата красавица по уличките на огромния паркинг за средносрочен престой. Голяма табела с молба към шофьорите да оставят колите си в зона „Е” ме накара да започна да търся с поглед тази зона, като след няколко завоя се озовах точно пред въпросната зона. Вкарах бимата в първото празно място, което съвсем случайно се оказа точно срещу спирката за автобуса, който откарваше хората на летището или ги връщаше обратно. Дръпнах ръчната, натиснах съединителя и натиснах бутона СТОП. Свалих колана си, а таблото продължаваше да свети. Дръпнах ключа и всичко в купето изгасна. Едвам излязох от тясното място и заключих колата с ключа, тъй като не успях да разбера как се заключва. Отидох до спирката, дъвчейки поредния Сникърс и се обърнах към колата. И Господи, как се отличаваше от останалите коли на паркинга. Паркирана между Форд и Опел, сиво BMW купе с агресивния си външен вид, просто изпъкваше, а аз не спирах да я гледам. Извадих телефона си и започнах да я снимам. Направих няколко снимки, които да останат само за мен, да останат като спомен от пътуването ми до летището. След това бавно прибрах телефона си и се запътих към малка стъклена будка. Стоях на спирката, заедно с 5-6 човека, които явно отиваха на почивка, и продължавах да я гледам. Не можех да повярвам, че това ми се случва. Не можех да повярвам, че съм карал Е92. А тя стоеше там, повече от спокойна и ме чакаше да се върна при нея. От моментът на душевен делириум ме изкара приближаващия много грозен и дървен автобус с табела „Терминал”. Набързо се качих и се обърнах да погледна лъвицата, която изпъкваше сред стадото от котки. По пътя към летището забелязох само още 2 автомобила, които си заслужаваха вниманието – черно Галярдо и син Нисан Скайлайн, но сякаш щяха да заслужат по-голямо внимание, ако не бях карал BMW до преди няколко минути. Нямах търпение да се върна при моята баварка, но тя трябваше да почака около един час.
Приятелката ми излезе с усмивка на лицето си от „Пристигащи” в 16:40. Тя не подозираше нищо за моята усмивка, която не беше слизала от лицето ми в последните 3 часа. Насочихме се към автобуса, който набързо ни отведе към паркинга. Навън вече се стъмваше и то доста бързо.
- Къде отиваме?
- Да сменим превозното средство.
Слязохме от автобуса на спирка „Е3”, а Е92-ката беше спряна точно срещу нея. Пуснах ръката на приятелката си и бръкнах в джоба на дънките си, от където извадих дистанционно на BMW на кожен ключодържател. Натиснах копчето със стрелката и моята сива красавица светна. Точно както един човек отваря очи, когато го будят, така и „лъвицата” отвори 4 ангелски очи, за да ме поздрави.
- Защо не ми каза? – каза приятелката ми.
Не исках да отговарям на този въпрос, за това забавих значително отговора си. Знаех, че ако й бях казал, можеше нищо да не се получи и накрая пак аз да съм разочарован. Но ето, че не се беше случило така и аз бях невероятно щастлив.
- Исках да е изненада. Качвай се.
Хвърлих багажа й на задната седалка и се мушнах в купето. Седнах на седалката, вкарах ключа в таблото и запалих. Таблото отново светна в онази същата оранжево-червена светлина, фаровете се включиха автоматично, а дългите ръчки ни „подадоха” коланите. Сякаш колата се грижеше за нас от момента, в който аз бях натиснал копчето, с което събуждам двигателя. Бавно изкарах колата от тясното пространство между грозния Опел и още по-грозния Форд и се промъкнах по малките улички към изхода. Тези същите малки улички бяха асвалтирани със страхотен асвалт, бяха добре осветени и безлюдни. Реших да настъпя красавицата и ускорих. Всичките 231 кончета накараха усмивката ми да нарастне още малко, като се надявах да не се превърна в Жокера след края на пътуването. Това ускорение накара кръвта ми да закипи, а адреналина ми да скочи. Малко жълто триъгълниче светна на таблото. За жалост радостта ми трая кратко, тъй като трябваше да излизам от паркинга и се отправих към изхода. Спрях, платих 3 паунда и тръгнах обратно за апартамента си. Кристина почти не говореше или по-скоро аз почти не я чувах. Слушах я, но чувах нещо друго. Тя се усмихваше, защото аз бях усмихнат, а аз бях усмихнат не само защото тя беше там, но заради удоволствието, което изпитвах управлявайки чисто новата сива красавица по невероятно равните и добре поддържани пътища. Набързо излязохме от летищния комплекс и стъпихме на М11. Трафикът беше значително по-голям, тъй като 17:00 си е час пик. Още с отбиването към М25 забелязах нечовешкия трафик, в който бях попаднал. Имаше задръстване от самата отбивка за М11 почти до града, на където карах. Разстоянието, което взех за 25-30 минути, беше взето за час и половина.
С влизането в града и познатите улички, аз се чувствах още по-добре. Красавицата мъркаше, а аз се чувствах невероятно. Ухилен до ушите направих последните няколко завоя и спрях на паркинга зад една от офис-сградите. Хванах волана здраво, а пулса ми се успокои. Изгасих двигателя и слязох от колата. Бях спрял на средата на празния паркинг, като само една лампа осветяваше автомобила, който до преди секунди работеше. Веднага си поисках снимка. Приятелката ми извади фотоапарата си и ми го подаде. Направих няколко снимки, от които нищо не се получи. Сякаш колата, не можеше да бъде хваната в обектива.. На странната светлина боята синееше, а регистрационния номер сякаш светеше.
Звъннах на Пол и зачаках да слезе и да ми отнеме това, на което до сега се наслаждавах. След няколко минути той слезе. Запознах го с приятелката си, а след това му върнах ключовете от колата, към които добавих и значителен брой хвалебствия към автомобила, както и пожелания за приятна вечер.
Минахме набързо през моя офис, където запознах Кристина с атмосферата и някои от колегите и след това се прибрахме вкъщи.
....
Лежа, лежа и си мисля...
Какъв е този наркотик, който ме накара да се чувствам добре, когато го поех и още по-добре, след това?
Нещо синьо-бяло може би ?
Героите в тази история са реални, както и самата история.
Георги Ненов
03.11.2008г.
- uricatoli
- Зайо-Байо
-
- Мнения: 3048
- Регистриран на: 23.03.2008
- Местоположение: Руси
- Пол: Мъж
- Кара: Пръскан кенеф
- Мечтае да кара: Мка комби
- Детайли за колата: Некво шарено и некво хамелеоново..
от uricatoli » 03 Ное 2008, 17:51
Минахме набързо през моя офис, където запознах Кристина с атмосферата и някои от колегите и след това се прибрахме вкъщи.
Добре разказано
Добре разказано
- Runnaway
-
Е46нтусиаст
-
- Мнения: 1800
- Регистриран на: 2.10.2008
- Местоположение: София
- Пол: Мъж
- Кара: M3 E46
- Мечтае да кара: M3 E46
- Детайли за колата: BMW E46 M3 '03 - Carbon Black & Manual Gearbox
от Runnaway » 03 Ное 2008, 17:52
uricatoli написа:Минахме набързо през моя офис, където запознах Кристина с атмосферата и някои от колегите и след това се прибрахме вкъщи.
Добре разказано
Абе интересната част свършва там, където оставям бимата на паркинга
Не ми се разказваха глупости ..
- uricatoli
- Зайо-Байо
-
- Мнения: 3048
- Регистриран на: 23.03.2008
- Местоположение: Руси
- Пол: Мъж
- Кара: Пръскан кенеф
- Мечтае да кара: Мка комби
- Детайли за колата: Некво шарено и некво хамелеоново..
от uricatoli » 03 Ное 2008, 17:55
Runnaway написа:uricatoli написа:Минахме набързо през моя офис, където запознах Кристина с атмосферата и някои от колегите и след това се прибрахме вкъщи.
Добре разказано
Абе интересната част свършва там, където оставям бимата на паркинга
Не ми се разказваха глупости ..
не бе аз за името
Иначе евала историйката добре..
- Runnaway
-
Е46нтусиаст
-
- Мнения: 1800
- Регистриран на: 2.10.2008
- Местоположение: София
- Пол: Мъж
- Кара: M3 E46
- Мечтае да кара: M3 E46
- Детайли за колата: BMW E46 M3 '03 - Carbon Black & Manual Gearbox
от Runnaway » 03 Ное 2008, 18:05
uricatoli написа:Runnaway написа:uricatoli написа:Минахме набързо през моя офис, където запознах Кристина с атмосферата и някои от колегите и след това се прибрахме вкъщи.
Добре разказано
Абе интересната част свършва там, където оставям бимата на паркинга
Не ми се разказваха глупости ..
не бе аз за името
Иначе евала историйката добре..
Ами тя жената верно така се казва .. Не обичам да си измислям имена и разказвам историята от моята гледна точка
Благодаря. Ти имаш няколко историйки, които са мн силни
Скоро мисля да премина в художественото писане, за да ви покажа какво въображение имам
- uricatoli
- Зайо-Байо
-
- Мнения: 3048
- Регистриран на: 23.03.2008
- Местоположение: Руси
- Пол: Мъж
- Кара: Пръскан кенеф
- Мечтае да кара: Мка комби
- Детайли за колата: Некво шарено и некво хамелеоново..
от uricatoli » 03 Ное 2008, 18:16
slatanic написа:Вие го обърнахте на литературна вечеринка това тук бе колеги!
лошо няма..
Към автора: Ще чакаме резултат
- RSxRacer
- вълкодав
-
- Мнения: 1903
- Регистриран на: 16.01.2007
- Местоположение: Русйе
- Пол: Мъж
- Кара: go na 3ki :)
от RSxRacer » 03 Ное 2008, 19:10
uricatoli написа:slatanic написа:Вие го обърнахте на литературна вечеринка това тук бе колеги!
лошо няма..
Към автора: Ще чакаме резултат
Зайо викаш тия Кристини дет не ги сейш там никнат да е.а
Иначе колега историйката ти е доста добра.Браво за което
20 кинта Рушвет,50 кинта Бензин, 100 кинта Задни Гуми - Да си в www.BMWPower-bg.net БЕЗЦЕННО
www.bizzart.info
www.bizzart.info
Re: Новият наркотик /част 1/
от mangini » 03 Ное 2008, 19:49
Историята е хубава, правилно написана, няма пунктуационни грешки, отличава се с ясен израз и добре структурирани изречения. Само тук имаме двусмислица:
Но, въпреки това, оценката е отличен 6!
Runnaway написа:Красавицата мъркаше, а аз се чувствах невероятно
Но, въпреки това, оценката е отличен 6!- t060
- ентусиаст
-
- Мнения: 1390
- Регистриран на: 13.02.2008
- Местоположение: Кауфланд Варна
- Пол: Мъж
- Кара: Без книжка.
- Мечтае да кара: Тунинг Голф 2-ка с PK номер.
- Детайли за колата: Ускорител на елементарни частици.
от t060 » 03 Ное 2008, 20:32
Много яка историйка колега, продължавай, да видим какво ще излезе.
П.С.
Чш, my firend, имам авторски права върху тоя израз ей
RESPECT
by t060
П.С.
RSxRacer написа:Зайо...
Чш, my firend, имам авторски права върху тоя израз ей
RESPECT
by t060
От тогава русото не е на мода.
- n3v3rsayn3v3r
- кандидат ентусиаст
-
- Мнения: 79
- Регистриран на: 21.10.2008
- Местоположение: Студент
- Пол: Мъж
- Кара: Тротинетка :(
- Мечтае да кара: BMW
от n3v3rsayn3v3r » 03 Ное 2008, 20:32
RSxRacer написа:uricatoli написа:slatanic написа:Вие го обърнахте на литературна вечеринка това тук бе колеги!
лошо няма..
Към автора: Ще чакаме резултат
Зайо викаш тия Кристини дет не ги сейш там никнат да е.а
Иначе колега историйката ти е доста добра.Браво за което
Не не не паднах от стола от смях...
Към Автора - Историята е много добра евала
Ще чакам продължението
Към uricatoli : Твоите истории също съм фен ..
ама тая твоита Крисина мн гадна излезе накрая - uricatoli
- Зайо-Байо
-
- Мнения: 3048
- Регистриран на: 23.03.2008
- Местоположение: Руси
- Пол: Мъж
- Кара: Пръскан кенеф
- Мечтае да кара: Мка комби
- Детайли за колата: Некво шарено и некво хамелеоново..
от uricatoli » 03 Ное 2008, 21:08
n3v3rsayn3v3r написа:RSxRacer написа:uricatoli написа:slatanic написа:Вие го обърнахте на литературна вечеринка това тук бе колеги!
лошо няма..
Към автора: Ще чакаме резултат
Зайо викаш тия Кристини дет не ги сейш там никнат да е.а
Иначе колега историйката ти е доста добра.Браво за което
Не не не паднах от стола от смях...
Към Автора - Историята е много добра евала
Към uricatoli : Твоите истории също съм фен ..
Тъпа п*тка баце
то60.. нема се изумя ако утре ми пише вместо старши ентусиаст има зайо-байо
- n3v3rsayn3v3r
- кандидат ентусиаст
-
- Мнения: 79
- Регистриран на: 21.10.2008
- Местоположение: Студент
- Пол: Мъж
- Кара: Тротинетка :(
- Мечтае да кара: BMW
- Runnaway
-
Е46нтусиаст
-
- Мнения: 1800
- Регистриран на: 2.10.2008
- Местоположение: София
- Пол: Мъж
- Кара: M3 E46
- Мечтае да кара: M3 E46
- Детайли за колата: BMW E46 M3 '03 - Carbon Black & Manual Gearbox
от Runnaway » 04 Ное 2008, 2:05
h4ckED написа:Много добра историйка ! БравоАма като гледам не ти дремеше повече за приятелката отколкото за колата
Обичам приятелката си. Просто това е история за БМВ, а не за нея..
18 мнения
• Страница 1 от 2 • 1, 2
Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани
Последни теми
Facebook
