БМВ на пътя

[t060 Профил ICQ]

Ето го продължението на това и това

Погледнах простиращата се пред мен ивица на пътя: прав, равен и чист. Как да не натиснеш педала? Дори и в това старо камаро се усещаше духа на спортна кола. Разбира се трябваше да се потрудя малко повече от колкото съм свикнал, за да събудя заспалите близо 400 кончета под предния капак.
Отклика на М3-ката ми е доста по-добър, пък и можеше да засрами този иначе не лошо направен автомобил както на право, така и настрани. Но като се сетя как я оставих на паркинга на хотела и сега вместо да я лекуват в някой сервиз, си седи надупчена в някой тъмен полицейски гараж като „доказателство“ направо ми идваше да се разкрещя. Не че това ми беше основния проблем в момента. И трябваше да почака малко.
Все пак карах крадена от мен (може би и преди това) кола, целия покрит в кръв и мръсотия, без пари, издирван за един от най-дръзките обири в историята. Абе живота беше цветущ и добре подреден. Добре поне, че колата, не ми създаваше проблеми, а се плъзгаше плавно по асфалта. Километър след километър, минута след минута. Като поклонник на задното предаване, не можех да не оценя начина, по който мощността се прехвърляше от колелата върху платното и това ме караше да натискам педала, все повече и повече, докато в един момент видях как оборотомера не искаше да мръдне по нагоре и рева на осемте цилиндъра в комбинация с бързо преминаващите обекти край пътя ме върнаха на земята и не реших да го отпусна малко. Все пак нямах пари а стрелката на датчика се приближаваше опасно близо към червената зона, обозначаваща резервата.
В момента, в който се опитах да помръдна крака си, останах изненадан от неговото нежелание да помръдне. Вместо това в него се появиха леки иглички, които постепенно започнаха да се засилват и разпространяват из тялото ми. Досещах се какво ще последва и го ритнах с левия, за да слеза от педала, като веднага след това скочих на спирачката и липсата на ABS и хидравлика почти изтръгнаха волана от вече леко изтръпналите ми ръце. С известни усилия спрях колата и посегнах към дръжката на вратата, за да я отворя. Никога не съм предполагал, че да си мръднеш ръката може да изисква такива нечовешки усилия. Успях да докопам лостчето и натиснах вратата с тежестта на тялото си, за да се отвори, (по-скоро се свлякох върху нея) след което мобилизирах последните останали ми сили и направих бегъл опит да стана и да изляза от колата завършил безславно със силен и неприятен удар на главата ми при досега и с асфалта. (Никога не съм предполагал, че когато епинефрина напуска системата ти може да предизвика такива драстични промени, но тук въпросът бе по-скоро на дозировка или предозировка.) С такива мисли в съзнанието си, временно се разделих с него.

Събудих се от нещо студено и влажно, което беше на челото и се спускаше към врата ми. Отворих очи и с мъка фокусирах надвесилата се над мен ухилена физиономия, през стичащите се по лицето ми капки вода от кърпата сложена на челото ми.
-Няма да умираш сега, нали? - каза собственика на въпросната физиономия и ми помогна да се изправя седнал.
-Сериозно се съмнявам в това. - погледнах го въпросително – А ти кой си? - нещата можеха да се прецакат много, още в този момент, но така и така ме беше видял, (че даже и ми помогна да дойда в съзнание) трябваше да го попитам.
-Просто минавах от тук и те видях да лежиш до колата. (нещо ме съмняваше, но не беше невъзможно)
-И реши ей така да помогнеш? (малко нагло, но предвид ситуацията трябваше да питам)
-Да. - каза той и ми помогна да се изправя. Остави ме подпрян на предния калник и тогава ми просветна нещо.
-Абе къде ти е колата?
-С мотор съм, зад камарото е. - каза той и аз извърнах глава назад да го погледна. Но въпреки все още размътения ми поглед ясно виждах, че там нямаше даже и помен от него. Погледнах го и единствено можах да чуя „Съжалявам, брат!“ , преди нещо да ме тресне силно в брадата и да остави силен метален вкус зад полуизпочупените ми от удара зъби.

Почна да ми писва всеки да прави каквото си иска и все аз да го отнасям. Не че нещо, ама проспивах (принудително) голяма част от времето, а то беше решаващо сега. Отворих очите си и нямаше разлика. Да не съм ослепял? Не не беше това, просто бях някъде на тясно и тъмно. Едно друсване, което удари главата ми в метална плоскост потвърди подозренията ми. Намирах се в багажник на автомобил, който пътуваше нанякъде. Не бях вързан, странна и груба грешка. (Явно наистина се намираха свестни хора сега.) Очевидно бях с лице към купето, защото дори след като очите ми свикнаха с мрака не виждах нищо. Няма значение можех да се справя и без да гледам. След известни усилия успешно разместих задната част на седалката и през отворилия се 4-5 сантиметров процеп заедно със свежия въздух нахлу и малко светлина, която ме заслепи за момент. Бутнах още малко седалката и погледнах пътя, (или колкото се виждаше от него) веднага го познах. Не можех да сбъркам пътя към имението в което оставих собствения си брат да умре, просто защото не можех да го убия. Сега ми се изясняваше още дена част от картинката. Как ми се искаше да не бях спирал тъпаците взривили полицейския бус, но вече беше късно за това. Пътувах към имението на брат си, човек който би ме убил и без причина, а той имаше такава или по-точно 10 000 000 000 малки причини, формиращи една голяма. Трябва ше да се успокоя и да се взема в ръце, ако исках да имам шанс. В крайна сметка мислех да го навестя, след като разбрах, че е жив. Очевидно той стоеше зад цялата работа и я беше подготвял с години. Е скоро щеше да разбере, че и аз не съм си седял на задника през това време. Можех да изблъскам седалката и да счупя врата на копеленцето, което караше, но защо да карам, като можех да се возя? От друга страна той ме беше фраснал с нещо и то така, че още ме болеше челюстта. Щях да му го върна, само да мине през пропусквателния пункт. Извъртях се в по-удобна поза за това, което мислех да правя. Колата спря за момент, после отново тръгна и зави остро наляво започвайки леко изкачване по хълма. Аз вече броях наум секундите, за които щяхме да се скрием от погледа на охраната. Разчитах, че копелето не искаше да привлича внимание и ще кара в ограничението от 20 км/ч. На трийстата секунда силно и рязко избутах облегалката на задната седалка. Тя изхвърча напред, спря се в предното стъкло и падна върху нищо неподозиращия шофьор. Естествено след нея изхвърчах аз (доколкото можех) и след миг врата му омекна в ръцете ми. Добре, че си беше отместил крака от газта, иначе щях да имам голям проблем. Отворих вратата и го избутах навън, после излязох, отворих багажника и го оставих вътре. Не би било хубаво да оставя труп на пътя точно в този квартал. Наместих облегалката на задната седалка на мястото и и чак сега видях официалния черен костюм, сгънат прилежно на седалката до шофьора. Явно беше моя размер, какво ли е имал в предвид брат ми? Сигурно е искал да инсценира нещо. Е нямаше да успее, защото аз нямаше да присъствам. Измих се в един фонтан наблизо и се преоблякох. Вече не приличах на кървав, раздърпан беглец от закона. Можех да мина за почтен бизнесмен, който е тръгнал към офиса. Само един елемент липсваше. Подкарах бавно камарото и започнах да оглеждам алеите на именията за някой подходящ заместител. Спрях се на една е32-ка, просто не можех да устоя да подмина задницата с лъскавия надпис 740. С три бързи маневри през моравата и камарото се озова между нея и къщата. Трябваше само да намеря ключовете, а те бяха в къщата. Добре, че тук врати не се заключват, но сигурно имаше хора вътре. Придобих възможно най-официален вид и със сериозна физиономия позвъних на входната врата. Отвори ми една приятна на вид женица на средна възраст.
-Добър ден, аз съм за бмв-то отвън. - вместо да се чудя какво да кажа, реших да не лъжа.
-За кое? - недоумяваше тя. В този момент се показа някакво келешче по плажна кърпа.
-Кой е? - попита той и получи същия отговор.- За бмв-то, нали е това отвън?
-От озвучителната компания ли си? Трябваше да дойдеш утре, но няма значение. - погледна женицата – Дай му ключовете за колата, ще и слага музика човека.
-Разбира се – каза тя и след малко се върна, като ми подаде ключ за автомобил с познатата емблема на него.
-Утре ще я върна. - казах аз и затворих вратата, преди да се усетят, че има камаро спряно прд тях.
Погледнах строгия, официален, но въпреки това агресивен силует на автомобила, чиито ключове държах в ръката си и се замислих, колко приличаше на мен. Толкова много, че чак бе плашещо. Запалих това мое механично олицетворение и бавно, плавно и спокойно се понесох към пропусквателния пункт. В мемента, в който видя колата охраната вдигна бариерата, явно не му и мина на ум да я спре, (защо ли?) нищо, по-добре за мен. Потеглих към магистралата, трябваше да измина около 50 километра до гробището, но преди да стигна до там имаше още нещо за вършене. Напипах очертанията на моторолата и позвъних на един номер, за който подозираха по-малко от 6 човека на този свят. След кратко увещеване, кой съм и дали съм аз отсреща се съгласиха да се срещнем. Дотук добре. Нещата започваха да се оправят. А на мен не ми оставаше нищо освен да си пусна музика и да се насладя на спокойствието, което може да ти достави единствено шофирането на такъв перфектно изпипан автомобил.

Стигнах до мястото много преди уговорения час. Не ми оставаше нищо друго освен да чакам в колата. Не исках да рискувам някой да ме разпознае, въпреки че не беше много вероятно, пък и имах нужда от почивка. Нагласих алармата на телефона, разпънах седалката и се отпуснах в удобния кожен салон. Съня дойде приятно и неусетно. А когато се събудих от него нямаше и помен. Мислите ми отново потекоха в обичайната си последователност и се чувствах отпочинал. Излязох навън, да се поразтъпча малко. Имах около половин час до срещата. Прецених възможните си варианти и този остана единствения, при който имах шанс. (При това ако другите правеха това, което предполагам) Пет минути , преди уговорения час паркирах огромното (поне така ми се струваше, досега бях карал само 3-та серия) механично чудо на баварската инженерна мисъл на съседната алея, излязох от колата, щракнах алармата и бавно закрачих към мястото. Подпрях се на една колона и загледах в посоката, от която трябваше да дойде „вестителят на моята съдба“. (Ей как ми дойде на ум точно пък това, нямаше начин разсмях се, с онзи искрен смях, който видимо не е предизвикан от нищо и след него се чувстваш облекчен, като след дълга почивка.) А той не закъсня. Винаги можех да го позная по колата. Просто имаше неповторим стил. Гигантския черен плимут фюри 3 от 72-ра, който тежко се носеше десетина сантиметра над земята и гледаше високомерно през перденцата на прозорците, можеше да мине за добре поддържана ретро лимузина, (особено с тази мацка в шофьорска униформа с шапка зад волана) ако не беше стърчащия на педя-педя и нещо над предния капак лентов съперчарджър, чието меко съскане загатваше за неподозираните възможности, както на автомобила, така и на хората които бяха вътре в него. Черния мастодонт спря леко с едва доловимо поклащане, задната врата се отвори и от вътре излезе неговия собственик. С нищо не различаващ се от другите хора човек, но стигнал далеч във всеки един смисъл на думата. Мнозина биха го помислили за поредния мургав квартален гъзар и това би била последната им и фатална грешка, но не и аз. Все пак не се познавахме от вчера.
-Здравей, дочух че имаш някакви неприятности. - не изневеряваше на стила си, аз бях „public enemy number one“, той дочул.
-Да така е. - казах през смях аз. Винаги ме е разсмивал, може би затова се разбирахме толкова добре. - Я кажи какво още си дочул?
-Това, че ако си умен вече ще си на път за някоя страна с топъл климат, от която не могат да те екстрадират.
-Не мога да направя това. Особено при условие, че той е жив. Този пък няма кой да се жертва вместо него. Я по-добре ми подсигури две приятни за боравене с 400 патрона.
-Внимавай, все пак ти е брат, сигурен ли си, че ще можеш да се справиш. Доста влиятелен е станал, макар и чрез подставени лица.
-Няма да му развалям бизнеса, ще го поставя на мястото му.
-Пак те питам, сигурен ли си, че ще се справиш?
-Не е много трудно, насочваш и леко придърпваш спусъка.
-И все пак предния път не можа да го направиш.
-Е изглежда сега ще ми се наложи.
-Предположих, че така ще стане. - ухили се на свой ред и той – я ела да видиш какво съм ти приготвил в багажника.
-Винаги си бил напред с материала. - казах аз и го потупах по рамото – Сега и ако кажеш на снайпериста да си трае, че ми извади очите с този лазерен прицел, пък и може да те уцели по погрешка. Човек никога не знае. - стиснах го за рамото и след едно изпукване с ехидна усмивка добавих – Моля!
-Явно ще си останеш на първо място. - усмихна се той – Предвид ситуацията не можех да не взема предпазни мерки, разбери ме. - направи знак на някой невидим в гората и палавата червена точка, която бях забелязал върху гърдите си изчезна, от което изобщо не ми стана по-леко, но поне трябваше да мисля за едно нещо по-малко. Той отвори капака на багажника и ми показа един съмнително голям метален куфар. - В знак на извинение, а и в името на приятелството ни, каквото е вътре ще ти го дам без да искам нищо. Пък после може, ако си все още цял може да измислиш как да ми благодариш.
-Може да имам нужда от кола, после. Ще ти се обадя във всички случаи.
Стиснахме си ръцете и хванах дръжката на куфара, беше по-тежък отколкото изглеждаше. С известни трудности го измъкнах от широкия за пет трупа багажник и с две ръце го понесох към колата си. Избягвахме да си казваме довиждане, просто още една причина да останеш жив (макар и само да си довършиш разговора с някой) никога не е излишна, особено при естеството на нещата, с които се занимаваме.
След десетина минутни усилия бях отново в удобния кожен салон на е32-ката, където разглеждах съдържанието на куфара, като малко дете торба с подаръци на коледа. В крайна сметка вътре нямаше нищо излишно, е може би пластичния експлозив бе малко пресилен, но човек никога не знае. Засега се възползвах от жилетката (най-добрата жилетка е бронежилетката), както и два от четирите пистолета. (всички бяха от любимата ми модификация) Чак е странно, колко добре ме познават някои хора. Но в края на краищата в това няма нищо лошо. Екипирах се и вече с петнайсетина кила по-тежък, но подготвен подкарах това чудо на автомобилостроенето, което респектираше еднакво с размера, агресивността и динамиката си обратно към мястото от където го бях взел. Бях обещал да го върна на следващия ден, след като го взема. Пък и само като си представя какво ще ми е , ако някой ми открадне колата, не можех да причиня това на нищо неподозиращ човек, чиято единствена грешка е че не кара колата си достатъчно често.
Отново стигнах го пропусквателния пункт и отново минах без дори да ме проверят. Не вярвах кварталът да е западнал, така че изглежда приликата с брат ми беше по-голяма от очакваното. Все пак бяхме близнаци, като се замисля само че всеки път когато е поглеждал в огледалото се е чудил как да се отърве от мен и то през всичките тези дълги години, през които го мислех за мъртъв. Ми идваше да обърна колата и да изчезна, но знаех добре , че нямаше къде да се скрия на този свят. Той също затова се беше върнал. Нищо вече не бяхме деца, които спорят за глупости и щяхме да разрешим спора си веднъж за винаги. По един или друг начин.
Потънал в такива мисли неусетно стигнах до къщата от където взех колата и я паркирах отпред където и беше мястото. Като се сетя колко проблеми щеше да има някоя фирма, защото са върнали колата без да направят това ,за което са я взели, (охраната също, пък и аз, ако имаше запис от охранителните камери) ми идваше да падна на земята от смях. В този квартал нямаше случайни хора. Не можах да се отдавам на емоции точно сега. Имах работа за вършене и тя никак не беше лесна, но можех да се справя. (Все пак разчитах да се възползвам от хорската склонност да виждат това, което искат. Не веднъж това ми бе помагало. Дано да е достатъчно и сега.)
Позвъних да портата на имението, което някога оставих като горяща развалина със сегашния му собственик вътре и не след дълго охраната ми отвори. Атлетичен младеж, на не повече от моите години. Погледна ме учудено и още по учудено попита:
-Господине, кога сте излезли?
-Аз не съм шефа ти! - захилих се злобно аз и единия ми пистолет се оказа на двайсетина сантиметра от лицето му. - Сега отстъпи бавно няколко крачки назад и този мисли, да правиш глупости най-добре ги забрави.
По изпотяването и лекото му разтреперване, разбрах две неща, че ще ме послуша и че не става за тази работа, за която беше нает. Тъкмо се чудех какво ще последва, когато чух лекото му измъчено шепнене.
-Моля Ви, имам семейство, моля Ви... - звукът от гласът му постепенно премина в сподавено хлипане. За негово съжаление, имаше само един начин да разрешим ситуацията.
-Ръцете на тила, обърни се с гръб и коленичи! - изкомандвах тихо и рязко аз. Той може би не беше осъзнал все още какво го очаква, или пък се беше примирил, но се подчини машинално и малко след като го изпълни получи тежък удар с дръжката на пистолета в задната част на главата. Почти ми се откъсна ръката, но все пак нямах заглушител, а все още бях на няколко метра от имението, малко но достатъчно за да се организират останалите, ако бяха чули изстрел. Наместих го в тясната будка на охраната, изкормих телефона и залостих вратата отвън. С две думи в случай на засечка изхода бе подсигурен или дотук добре. Прибрах оръжията под дрехите си и с възможно най-небрежната си физиономия бавно и спокойно започнах да се приближавам до вратата. Ако някой ме видеше отвътре щеше да си помисли, че брат ми е излязъл да се поразходи. Стига да не ме видеше той де. Но нищо с него така и така щяхме да се видим скоро. Извървях тези няколко метра (може би най-важните няколко метра в досегашния си живот) с видимо спокойна походка и отворих вратата. Със силата с която тя се отваряше, в съзнанието ми нахлуваха и спомени за едни по-лесни дни, когато живота беше много по-лесен и подреден от сега. За едни деца, които не биха навредили никому. А в какво се превърнаха? Само аз не можеш да си спомня лицата на всички хора, които ми се е наложило да изпратя в болница, а бях по-добрият от двамата. (в моралния смисъл на думата) Огледах антрето, беше празно. Продължих навътре, като се оглеждах на всека крачка, но нямаше никого. Изглежда той не обичаше много хора да се мотаят из къщата. По-добре за мен. Първия етаж ми се стори празен. Възможно най-безшумно се запътих към втория за да намеря човека, с който навремето играехме на криеница из тези помещения. Е и сега играехме на криеница, но с малко по-други правила и той не подозираше, че аз съм толкова близо. (или поне така си мислех) Огледах просторната дневна, всичко беше така, както си го спомнях. Нищо не беше променил, освен плъзгащата врата към трапезарията. От прозрачна я беше заменил с огледална и в момента от там ме гледаше моето отражение. Само дето дръжката на вратата стоеше някак неестествено и беше на обратната страна, на която трябваше да бъде. А и отражението ми не беше с изваден пистолет, който може да пробие дупка в стената на немски бункер от втората световна. Това не беше отражение, просто вратата беше отворена и оттам ме гледаше брат ми в строг черен костюм, а аз първоначално просто пропуснах да го забележа. Той очевидно бе не по-малко шокиран и от мен, (И двамата знаехме, че този ден ще дойде, само не се знаеше кой ще носи оръжие, но изглежда и двамата не сме го очаквали да се случи точно така, ако въобще се случи) но по изражението му познавах, че след миг ще извика, а тогава ми беше спукана работата. (Сигурно имаше 7-8 горили с автомати, които спяха само на този етаж. Да ги събуди не беше добра перспектива, поне са мен) Нямах избор, завъртях се на пета и с все сила хвърлих близо килограм и половина тежкото средство за сеене на смърт по главата му. За всеобщо учудване успях да го засегна леко в горната част на главата и от там започна да се стича малка струйка кръв. Гласът изглежда застина в гърлото му, като видя че насочвам другия към гърдите му. Изведнъж погледът му се размъти и той се олюля, а после като на забавен кадър го видях как започва да пада назад (изглежда не бях го засегнал чак толкова леко, колкото си мислех) точно върху една стъклена масичка. (вдигайки твърде много шум, което беше твърде лошо за мен) Направих една-две крачки и плонжирах към него. Подсякох го, така че да падне напред. (върху мен, не върху масичката) И той се стовари тежко върху гърба ми, но изглежда нямаше да припадне, защото го усещах как мърда. Моментната паника, че ей сега ще извика отново забушува в мен. Извърнах се рязко и запуших устата му. След което с няколко мощни ритника си върнах контрола върху положението. И се подсигурих, че ще изпадне в безсъзнание. Набързо грабнах една възглавница от близкото канапе и я сгънах на две. После пухнах пистолета вътре, допрях я го гърдите му и се замислих, дали съм готов всеки път щом се погледна да виждам лицето на човек, който бях убил. След което изпразних пълнителя в тялото му издавайки съвсем не леко пукване след всеки изстрел, последвано от тънко изсвирване и леко туп, когато куршумите излизаха от тялото му и се забиваха в пода. Изтрих пистолета с остатъците от възглавницата (която беше станала на дреп в ръката ми) и го оставих там за спомен. Поне това заслужаваше. Набързо преминах в трапезарията, оттам в кабинета и се огледах за сейфа. Не беше го променил, специално направено, вградено издание, което практически не можеше да бъде разбито. Опитах със старата му комбинация (Единствената, която знаех. Рождения ни ден.) Наглото копеле, не я беше сменил и той послушно се отвори. За секунди напълних празното кошче за смет от бюрото му с диамантите, за които единствено аз можех да му попреча да продаде, (или той на мен) както и няколко видеокасети със съмнително познат надпис върху тях. (предполагам изчезналите оригинали от охранителните камери в хотела) В момента едно обикновено кошче за смет струваше 10 милиарда и свободата ми. Каква ирония само. Оставих го на замята и извадих от джобовете на сакото си пластичния експлозив и детонатора. Пуснах газовия радиатор в стаята, за да се напълни инсталацията на къщата и ги поставих отгоре на металната му решетка като предвидливо си дадох 150 секунди аванс. Скочих грабнах кошчето и заспринтирах към стълбите, за малко не се спънах в още кървящия труп, който оставих по пътя си насам, но успях да го прескоча и продължих напред. Тъкмо бях по средата на стълбите, когато адът със мощна звукова вълна обхвана горния етаж в пламъците си. Последните десетина стъпала ги прелетях (буквално изтласкан от взривната вълна) и се приземих по средата на антрето, притискайки върха на отвореното кошче към гърдите си, за да не разсипя съдържанието му. Претърколих се един път, скочих отново на крака и изхвърчах през вратата. Преминавайки покрай по съвзелия се, залостен вътре новак в охранителния бизнес, вече можех да чуя писъците на хората, които бяха останали вътре в имението. Съмнявах се някой да оцелее и след малко ужасяващ грохот потвърди думите ми. Изглежда огъня беше достигнал до резервоара на старите дизелови генератори. За втори път напусках това място и за втори път го оставях в руини. Поне този път го видях да умира с очите си. Слязох надолу по хълма и се изгубих в гората. На другата сутрин се прокраднах покрай охраната и вече бях по широкия и необятен свят. Седмица след „необяснимата експлозия, причинена от пожар в имението на един от видните местни филантропи“ (Мръсен нарко-барон, търговец на оръжие и жени, ама това не го казаха по новините.) се обадих на един стар приятел за да му благодаря за помощта и да му поискам последна услуга, преди да променя живота си завинаги. (Бях го решил твърдо и се надявах моето ново аз да не се нуждае от услугите, а само от приятелството му.)
-Жив ли си бе, мръсник такъв! - гласът явно изразяваше задоволството му при чуването на моя
-М-да, и нали помниш, че ти казах, че ще ми трябва кола. - изхилих се аз.
-Готово! Кой модел?
-За марка няма ли да питаш?
-Не някои неща не се променят! - Тук беше прав, но следващата ми реплика щеше да го изненада. Защото много добре си спомнях онова чувство на спокойствие и блаженство, което изпитвах докато карах е32-ката бавно, без да бързам за никъде. Сякаш тогава за пръв път бях отново цял. Та си бях намислил отговора: 735 от 1999-та година. (Велика кола е това ей!) И в следващия момент се чух как му казвам в слушалката. (Сякаш не аз, а някой друг говореше вместо мен.)
-///М3 GТR, може и да я пипнеш малко в гаража. Знаеш какво търся в една кола. Ще бъда в хотел „Сънрайз“, нали вече съм невинен човек.
-До 2 дни я имаш, някои неща наистина не се променят. А само от любопитство, как смяташ да ми платиш?
-Някои неща наистина не се променят – засмях се аз в слушалката – приготвил съм ти един камък, който беше оценен на два или пет милиона, не помня точно. Чувстваш ли се късметлия? - Гръмкия му смях, който разтърсваше слушалката, заглуши мисълта, която изпуснах на глас, за да мога да повярвам, че е истина. (Някои неща не се променят и за съжаление аз съм от тях.) Затворих слушалката и върнах телефона на рецепционистката, заедно с тлъст бакшиш, който тя прие с усмивка предполагаща, че е готова да ми даде много повече от мобилния си, ако пожелаех. Но аз просто исках да си почина. Да продължа почивката си, която беше прекъсната по толкова брутален начин от последвалите събития. (А всичко започна толкова невинно, с едно красиво, скромно и добро момиче, което ме помоли за помощ.) Наех един шезлонг и се отпуснах под приятните лъчи на слънцето, които играеха по кожата ми. Далеч от глъчката и проблемите, дрямката дойде неусетно, когато един много настойчив глас не я прогони.
-Извинете! Вие ли сте Борис Владиславов? - Погледнах нагоре към жената надвесила се над мен и не знаех дали съм се събудил или продължавам да сънувам. Същите черти като на Мариела, но само някак по-меки, същите дълбоки очи, които отразяваха вселената, но въпреки това се бяха спрели на теб, само косата бе различна, някак по-рижа.
-Мариела? - промълвих, не вярвайки на нито едно от сетивата си аз едва чуто.
-Виждам, че наистина сте познавали сестра ми. Съдейки по реакцията ви, си мисля, че не ме е излъгала когато ми се обади в деня преди убийството си. Може би ще се съгласите да поговорим, на вечеря?
-Може. - все още не знаех какво се случва аз.
-Чудесно, ето визитката ми, може да се обадите по всяко време. - и тя пусна едно картонче в скута ми с докосване, което накара всяка фибра на тялото ми да настръхне. След което си тръгна. Някои неща наистина не се променяха, явно сред тях бе и вкусът ми за жени. Прибрах картончето и продължих дрямката си. Все пак се очертаваше интересна вечер, а нещо ми подсказваше, че почивката щеше да ми бъде нужна после. (бел. авт. - Все пак човек никога не знае )


RESPECT

by t060

[hemicharger Профил]

[chocho Профил]

трябва време за да се прочетът тези прекрасни истории но пък са много добри дори направо страшно добри

[Acceleration Профил]

страшен си батка

[shengi Профил ICQ]

страшна история.

[///M3-E36 Профил]

Звучи толкова нереално, а в същото време истинско.. Прочетох го на един дъх. Благодаря на автора и на преводача за прекрасната история, която ме избави от скуката на работното място в очакване на срещата с колегите, върнали се от DriftDay 2

[bob1ty Профил]

трябва време за да се прочетът тези прекрасни истории но пък са много добри дори направо страшно добри

[BMWPetar Профил]

Евала батка! Супер поредица. Ще има още, нали?

[t060 Профил ICQ]

Ще има още, нали?

Не мога да ти обещая. За BMW едва ли, трудна работа. Виж днеска видях една бяла като шведска гръд алфа. Намръщена по невероятно атрактивен начин с фарове като на мръсница, подобавашо голям преден капак, изчистени линии на издълженото купе, които рязко но плавно свършваха в задницата с нежна женствена извивка. Абе доста красива беше, но не знам какво ще излезе, че в един момент ще дойде дарт с летящата чиния и целия мозък + 'сичкотУ кръв ще ми иде в гъзо от ускорението и динамиката.

RESPECT

by t060

[go6o82 Профил Уеб-сайт]

много яка история

[Acceleration Профил]

въх мамка му тамън си помислих че вече има продължение и със устрем отварям темата и ...............