Колегиалност на пътя!

[t060 Профил ICQ]

С огромно удоволствие слязох от самолета и се запътих към изхода на летището. Багаж нямах, само една сума в кеш, декларирана разбира се. Излязох и се качих в първото, чакащо такси. Някаква измишльотина на деу, с един голям плюс отпред и надпис шеворлет нещо си отзад. Не ме разбирайте погрешно, аз съм луд по колите, (ако наредите десет голи мацки пред мен, ще видя само лимузината, с която сте ги докарали ) особено по американските, онези дето като потеглят и им се изпъват предните пружини, но това “чудо” на автомобилната техника някак си успя да ме подразни.
Няма значение, бързам, ще го преживея някак си. Като стигнахме до адреса, подадох на шофьора двайсетачка и той ми върна само дребни стотинки, (от онези жълтите, дето само да замериш някой стават) определено цените на услугите не бяха поевтинели, а качеството им си оставаше под всякаква критика. В главата ми започна да звучи онова култово (беше култово някога си) парче на The Biscuits & DJ Dancemachine, в което се пееше: „Wellcome to Bulgaria, well-wellcome to Bulgaria!“. Е какво пък, биеше немския затвор по всички категории! Явно нещата не се подобрили кой знае колко по време на отсъствието ми. „Дотук с теорията, че ако извадим криминалния елемент от обществото, то ще се подобри!“ мислих си и неусетно влязох в платения паркинг. Момчето на смяна ме погледна малко очудено, все пак вратата беше „малко заключена“ преди да вляза. В този момент разбрах, че съм се променил (кога, как и колко точно не знаех и това ме уплаши повече от ядосан съкилийник хомосексуалист, добре че не ми личи). На въпроса му: „Какво правите тук!?“, навремето щях да кажа: „Вземам си колата, дай ключовете бе тъпанар“ или просто да го фрасна и да си ги взема сам, но не аз трябваше да му кажа:
-Място номер 47 ако обичате. - и му подадох талончето. Това, след като влязох с взлом през вратата, явно му се стори малко странно, защото пребледня,почервеня и накрая докато ми подаваше ключовете позеленя.
-Няма да можете да запалите, има някакъв проблем с ел. Инсталацията.
-Да, няма ток в акумулатора. - ухилих се аз – за толкова време е паднал.
-Ние го зареждахме всяка седмица, както ни бяха казали, ама пак не ще да запали.
-Значи има ток викаш?
-Аха!
-Ще запали като стой та гледай! - приключих разговора аз и чух сподавеното му кикотене.

Нямаше значение, какво си мисли. Погледнах към това, което имаше значение: потънала в прах 335-ца, която ме бе возила по-добре от всяка жена и то не един или два пъти. С много, ама много добри 18-ки по-черни от душата на сериен убиец, тъкмо ги бях сложил и трябваше да замина. И черни като нощта стъкла, които пазеха безброй тайни. Чудно как няколко месеца прах, бяха превърнали перфектното огледално покритие на лака в смешно подобие на повърхност. „Господине, само ще я гледате или ще се опитате да я изкарате?“ чух зад себе си. Погледнах го и то видимо се сви, после отстъпи няколко крачки назад. Факта, че бе още жив говореше, колко голяма беше промяната в мен. Бавно заобиколих едничкото нещо, на което знаех, че винаги мога да разчитам и едвам сдържах желанието си да прокарам ръка, по нежните извивки на калника. Не ме спря това, че беше мръсна, ако го бях направил,после щях да изцапам волана. Пъхнах ключа и нежно го завъртях, после бавно се наместих в кожения салон и леко затворих вратата. След малко ме обгърна познатия и приятен аромат на амбипур-кар, сложих си колана, цъкнах имобилайзера и с надежда дадох на контакт. Стартерът завъртя малко повече от необходимото един път, втори, трети ... тъкмо да се откажа и добре организираната мюнхенска група под капака ме зарадва с любимото музикално желание. Само да вметна, че звука на двигателя ме радва само когато последния е под две и над пет хиляди оборота, а не го бях чувал твърде отдавна, та за малко да се насера от кеф. Погледнах към момчето, малко трудно се виждаше през стъклата, ама нищо. Видях че ме гледа като елен автомобилни фарове, отворих вратата, защото ако смъкна стъклото ще стане мазало и му викам:
-Айде дигни бариерата, че мисля да си ходя!
-Сега, сега, един момент.
И не след дълго се понесох по пътя (с 20-25 км/ч на трета, че нищо не се вижда). Свих в първата автомивка, която видях, бутнах петдесетачка за външно, че то цвета не се виждаше, оставих ключовете и седнах на една маса в близкото кафе да почакам.
След малко гледам някаква разправия откъм автомивката. Вкарали колата ми да я мият и някакъв се нерви, че бил той на ред. Дърпа на момчето маркучите, псува яко (много ме дразни това, мога да те напсувам на шестнайсет езика, но няма да го направя, просто ще те гримирам) и гледам нещата отиват към бой много бързо и много сигурно. Станах аз от масата и влизам в автомивката, гледам онзи тъкмо извадил някакво желязо от багажника и „Сега шъ видиш!“ се приближава със зверска физиономия към колата ми. Е момчето видя, как направих десетина светкавични крачки, взех маркуча от ръцете му, блокирах с него желязото (май телескопичен ключ за джанти беше) осуках маркуча колко врата на оня, мина и под едната му ръка и ометох с него площадката на автомивката. Перфектно стана, от маркуча се процеждаше по малко вода. (мокриш и забърсваш в едно) Някъде на десетата минута усещам, че нещо не е наред. Спирам се аз и гледам три патрулки спрели, към десет ченгета се събрали и седят и гледат сеир, (някои май снимаха даже) никой не смее да влезе да отърве оня от мене. Пуснах го оня и викам:
-Искаше да ми почупи колата!
Един то тях, сигурно най-старшия вика:
-Знам, знам. От персонала ни разказаха всичко. Само дето трудно ще мине за самоотбрана като гледам как си го подредил.
-Беше ме страх, че ако го пусна ще ме почне и затова ви чаках да дойдете, че да го пусна.
Ей, все едно бях разказал някой виц-убиец. Сигурно десет минути така се смяха, че половината град ги чуваше. Двама от тях, все още смеещи се отмъкнаха оня нанякъде с едната патрулка. Старшия ми вика:
-Я ела до управлението за справка.
-Не мога, чакам да ми измият колата!
-Е ще те докараме после, не се притеснявай. - погледна към персонала на автомивката и каза – след половин час да е изсъхнала!
Помъкнаха ме към бялата астра, нямаше смисъл да се правя на герой, та си траех. По пътя ме питаха кой съм, от къде съм, с какво се занимавам, викам „Като отидем в управлението ще разберете, там всичко си пише за мене, че и някои неща дето не знам да съм ги правил пише.“ Стигнахме и ме замъкнаха към някакъв вход. Останах с добри впечатления от колата. (задната седалка беше по-удобна от на ладите) Като ми вкараха името от личната карта в компютъра и веднага станаха едни такива сериозни. Имал съм три километра досие, не съм бил излязъл от затвора и пак съм правел простотии, абе на важни се правеха. (само старшия се държеше, то от годинките сигурно) Ма аз да не съм новак, не се спекох. Като видяха, че няма да почерпя ме пуснаха.
-К'во стана, нали щяхте да ме закарате обратно? - викам аз вече отвънка и се хиля та прозорците треперят.
-Ела,ела. Забравих. - каза старшия и се качихме в колата. За пръв път се возих в патрулка, в смисъл без белезници и на предната седалка. Като стигнахме то той вика:
-Трябва да има по-вече такива като тебе.
-Престъпници ли?
-Не твърди момчета, не като ония мърлячи дето мислят само за пари. Това, че си настъпил закона не е болка за умиране, нали си платил своето.
-И скъпо ми излезе, ще се замисля вече.
-Искаше ми се да се бяхме видели преди дестина години, при други обстоятелства.
-И на мен, ама живот, затвори, влизаш, излизаш, какво да правиш.
Разделихме се и останах да си мисля как този човек беше запазил доброто в себе си през всичките тези години, а аз само след осем месеца в германски затвор (и няколко пъти по няколко месеца у нас преди това) се бях превърнал в това, което съм. Е поне още не ме беше обзело непреодолимото желание да убия някой. Да му блъскам главата в стената, докато не ми остане само кръв по ръката. (поезия, поезия се лее от мен, а ми викат престъпник) Погледнах към площадката и веднага или по-скоро отново се влюбих в колата си. Е този сребрист цвят направо ми идваше да го разцелувам. Ако имаше жена с такава кожа, веднага щях да се оженя за нея! Отидох да си взема ключовете и ме изгледаха малко странно, сигурно не са очаквали да се върна, но не казаха нищо, защо ли? Дори дежурното заповядайте отново ми го спестиха. Е нищо де, аз може и да не се върна, въпреки че човек никога не знае. Влязох в колата, седнах и пъхнах ключа на мястото му. Като погледнах напред, направо се разтопих от блясъка на предния капак, можех цял живот да го гледам без да мръдна. Усетих се, че съм на контакт и завъртях. Двигателя допълни душевната ми идилия, само стрелката на резервоара се опитваше да ми развали настроението, като омърлушено ме гледаше от червената зона. Е не за дълго, отидох на първата бензиностанция, където видях стооктанов и нахраних звяра, ама така, че да понатежи и то баш на задните колела, как са го измислили немците ей, гениални хора. Сипеш бензинец и получаваш още малко сцепление на задвижващите колела, чиста работа. Поех извън града, да се разсея малко, без ясна идея къде отивам и какво ще правя оттук нататък. Карах под ограничението, на висока предавка. Не бързах за никъде, то нямаше и закъде, който иска да минава, ей му лявата лента. Пък на мене нека ми е зле в кожения салон, който ме прегръщаше като стар приятел. Бях си дошъл в страната, без работа, без дом и приятели, само с малко пари, но те щяха да свършат скоро.

По едно време видях някакво момиче на около пет-шестнайсет години да чака на стоп край пътя. Спрях и го взех.
-Накъде си?
-Без посока, просто искам да се махна.
-И аз така.
-Ма ти верно ли - каза и ме изгледа сериозно, после добави – аз съм по работа тука!
Набих спирачките и те не ме предадоха, колата закова почти веднага.
-Не си ли малка? - погледнах я, не и пукаше особено, само ме зяпаше с игриво пламъче в очите, сигурно ме оценяваше в левове. - Слизай, помислих те за стопаджийка.
-Кой качва в днешно време на стоп, бе? Пък и кой чака?
-Аз качвам, а чака който го е закъсал, СЛИЗАЙ!
-Ела ме изкарай!
-Добре тогава.
Взех ключовете, заобиколих, отворих вратата и с една ръка я извадих от колата,не беше много трудно. Затворих и тъкмо да се прибера и да потегля, с ряз до нас спря една калибра. Прахоляка още не се беше разсеял, когато чух „Ей гадино!“ и отвътре изскочи някакъв тип с физиономия на изнервен питбул. Сводникът и, кога го беше извикала, така и не разбрах, пък и нямаше значение. Нещата започваха да стават интересни. Винаги са ми били смешни тия от „организираната престъпност“, но знае ли човек, може и някаква работа да се отвори. Типът се беше приближил и вече посягаше към мен със скорост превишаваща добрия тон. Не казвам замахваше, защото за замах си беше бавен. Блокирах го, малко по-твърдо от очакваното и той го усети. Спря се и ме погледна в безизразното лице, след малко каза: „Добре, де добре, тръгваме си“, грабна момичето под ръка и изчезнаха в разклона за някакво село. Качих се в лю-бимата и бавно, почти без да подавам газ потеглих отново. 335-цата тъкмо беше възстановила душевното ми спокойствие, когато видях нещо да се приближава бързо в огледалото за обратно виждане, на дълги (това през все-оше светлото на деня) и да бибитка. Гледам оня с калибрата, май се изнервил нещо и ме настига, като очевидно не смята да намаля или да ме изпреварва. Ми да видим тогава. Спирачка плюс съединител, бутам втора и ги държа натиснати. Знаех, че адреналина ускорява реакциите ми и си обещах да го взема в предвид. Когато фаровете му се скриха от огледалото ми дадох малко газ, но беше леко късно. Звукът от счупено стъкло го потвърждаваше. Онзи, обаче беше решил да се гоним. Казах си: „Пич, три причини да не успееш:
1) два литра срещу три, в моя полза
2) като дърпаш тежестта отива отзад, ти си с предно а пътя един такъв чист и прав, не е истина просто
3) гологлав съм, а почва да ме стяга шапката“
Натиснах газ-та, но не додолу, а колкото може да поеме колата, все пак се познаваме отдавна и така докато се напълни оборотомера. Бутнах трета и онзи започна да се стопява в далечината. Четвърта, пак в същото темпо, него го нямаше вече, пета в същия стил, нашия ме вижда само на картата (ако приемем, че е екстрасенс) в противен слъчай няма този късмет. Гледам табела за разклон и преди да разбера какво правя се бях изправил на спирачката. Безкомпромисните апарати на BREMBO почти ме обесиха на колана. 335-цата спря на метър-два след разклона. Излязох, сложих си ръкавиците, отворих багажника и отметнах покривалото на резервната гума.Тя естествено не беше там. (нали карам с рънфлат и ми е безсмислена) Куфарчето обаче беше точно където го оставих. Отворих го и извадих приклада от мястото му, после цевта, пълнителя и т.н.т. сглобих го (малко по-бавно от обикновенно, не бях пипал оръжие от близо година) и застанах по средата на платното, преди да дойде оня идиот с опелчето. В момента, в който го видях открих огън по колата и спрях да стрелям едва когато ушите ми се оправиха от звука на изстрелите и чух как автомата щрака на празно. Усетих, че нещо не е наред и се огледах. На около пет метра от мен, точно на изхода от разклона беше спрял черен опел вектра с много достоверно изглеждащ червен надпис gsi на предната решетка, младо гъзе на шофьорската седалка, което беше с разчекната уста и още по-ококорени очи. За да не реши да направи някоя глупост реших да му направя едно “посещение”. Отидох с бавни крачки до вратата му и културно почуках по стъклото. Чак отвън го чух, как пое въздух. След известно време се сети да го отвори, като се движеше с видимо усилие, все едно беше под въздействието на 10g. “Бъди колегиален на пътя!” креснах му аз и усетих въздействието на думите си по леката миризма на лайна процеждаща се през открехнатия му прозорец. Отидох до колата си, поставих автомата на мястото му, хвърлих ръкавиците в багажника, затворих го и започнах поредната сесия с единствения психолог, който ме разбираше – онзи под предния капак. Нещата щяха да се размиришат много силно, много скоро. Така би казал психоаналитика на затвора. Пълен задник, но беше прав за едно, че няма да мога да издържа и седмица, без да се поддам на желанието да се разправя с някого. Е сигурно сега се сеща за мен редовно. (като ми изтърси тая глупост и му откачих долната челюст с един ъперкът)

Не исках да мисля за това сега. Единственото хубаво нещо, беше леката песен на двигателя в ниските обороти и удобния кожен салон, който ме беше прегърнал като стар приятел. Напред се очертаваше завой, какво ме чакаше след него? Къде стигнах в крайна сметка?
Това ще ви го разкажа някой друг път, че ме заболяха пръстите да щракам по клавиатурата на ш*бания компютър, а пушката на масата ме зове.


RESPECT

by t060

[pLaM3N Профил Уеб-сайт]

Страхотна история
Пиша си е прав, но престъпник

[bobi_maxo Профил]

Ставаш все по-добър!

[alter Профил]

Много добра история. Ще има ли продължение?

[КУНИ Профил]

1) два литра срещу три и половина, в моя полза

335 е три литра!

[Чанев Профил Уеб-сайт]

Много добра история браво браво

[Acceleration Профил]

страшен си бе човек защо не напишеш книга със заглавие Удоволствието от карането на БМВ
то само като го чета и аз вече се насирам в гащите от кеф

[Pavlinius Профил ICQ]

Добра историйка , само дето можеше сводника да го обзаведеш с нещо по-конкурентно , че тва калибра срещу 335и (предполагам Е92) е смешно.

[///M3-E36 Профил]

Почти повярвах, че ти си главния герой Може да се ползва като сценарий на филм

[alter Профил]

1) два литра срещу три и половина, в моя полза

335 е три литра!

ама си има духалка

[t060 Профил ICQ]

1) два литра срещу три и половина, в моя полза

335 е три литра!

Прав си, моя грешка

RESPECT

by t060

[BMWPetar Профил]

Нямам какво повече от това да кажа. Продължавай в същия дух, моля те!

[КУНИ Профил]

ама си има духалка

духалки