Началото и края на едно момче, вече ентусиаст - ПЪЛНА ВЕРСИЯ
Модератори: mitaka7, Общи модератори
14 мнения
• Страница 1 от 1
- Pitbull_Germany
- ентусиаст
-
- Мнения: 1023
- Регистриран на: 13.06.2007
- Местоположение: София
- Пол: Мъж
- Кара: само черни класики!!!
Началото и края на едно момче, вече ентусиаст - ПЪЛНА ВЕРСИЯ
от Pitbull_Germany » 17 Мар 2008, 4:53
Позволявам си да събера в тази тема всичките 5 части на тази невероятна история, която колегата t060 написа и която всички ние следяхме с интерес толкова време. Съжалявам, ако съм обидил някой, но видях, че вече доста време никой не се е сетил да събере всичките части на едно и място, а смятам, че така е редно...така добива вид на един мини роман 
Слядях историята с интерес и мисля, че доста хора могат да се видят в лицето на Иванов! Искам да поздравя колегата t060 за изключителните му качества на писател и увлекателния стил на писане...смятам, че и тук говоря от името на всички ни Който не е чел историята за Асен Иванов...да я прочете...заслужава си! Почва много безобидно и завършва много сериозно...поздрави и за финала - радвам се, че не си комерсиализирал историята, колега...някакси сватбата не ми беше много на сърцето като край на историята 
За заглавие не се сетих нищо по-добро...ако колегата t060 има по-добро предложение...веднага го променям! Аз съм само един посредник...и едно момче, вече фен
Чакаме нови произведения, колега
*** ГЛАВА I ***
*** Историята на едно момче, вече ентусиаст ***
Иванов си тръгна по-рано от работа в петък, измисли някаква история за леко заболяване и излезе малко след обедната почивка към 12 и половина 1 часа, но не преди шефа да му даде достатъчно работа за 2 месеца напред. Изобщо напоследък всеки го използваше като мокър парцал и на Иванов започваше да му писва от това, в момента копнееше само да се прибере вкъщи, живееше във Варна до Кауфланд-а.
Добре че беше дошъл с колата на работа! Имаше я от 7-8 месеца и много и са радваше, беше я взел от едно момче, което заминаваше за Испания та мина тънко. Но зеления металик на колата го привличаше неудържимо пък и БМВ си е БМВ, така казваха всички. Вярно беше малко ниска с тези брони, но му харесваше така и нямаше да ги сменя. Унесен в тези мисли Иванов не усети как е стигнал до колата и превъртя ключа, при което централното меко изщрака и прозорецът на вратата му се смъкна надолу с половин сантиметър, това винаги му беше смешно и усмивката изплува на лицето му и този път.
Имаше много проблеми: в работата, с родителите, беше на 32 и нямаше пприятелка и всякакви други подобни, но те оставаха там навън, все едно не се отнасяха до него и само работата му оставаше от значение, в този момент превъртя ключа и 320-ката запали като по учебник вече нищо нямаше значение звука на шестцилиндровия редови двигател галеше ушите му и той забрави за всичките си проблеми. Подаде малко газ на свободна и чу импровизацията на двата ауспуха, които звучаха, като импровизираши талантливи музиканти! Даде на първа и тръгна бавно от паркинга, реши да се разходи малко с колата и да се порадва на живота, погледна бензин имаше - значи решено! Изпусна отбивката за Възраждане и продължи направо към магистралата, качи се на нея и понеже нямаше никой на пътя реши да натисне малко педала. Тогава се сети че не беше тествал колата на извънградско, а предишния собственик му каза да внимава че двигателя е "пипнат леко" и 320-ката държи на километри. Е тъкмо ще я тествам каза си Иванов и оснави ускорението да залепи тялото му за седалката. След две-три минути погледна километража и видя че стрелката сочи 220-230, малко се уплаши и натисна спирачките, после отби на първото подходяшо място и се огледа разтреперан. Никога не беше се чувствал така леко уплашен, но много доволен и не знаеше какво да прави.
В този момент чу звук от спирачки и едно черно черно БМВ компакт закова пред него. От там излезе добре сложен около 23 годишен младеш, който му направи знак да излезе от колата. Незнаейки защо Иванов излезе и чу:
-Браво бе баце, направо ми скри кокъла, от варна те гоня и не мога те хвана, по едно време направо изчезна яко дим, добре че си спрял та те стигнах!
Гледайки опуления поглед на Иванов момчето се представи. Георги са казвал и отивал на среша на клуба на БМВ, посочи някакъв стикер на задното стъкло. После попита Иванов:
-И ти караш от наш'те (посочи БМВ-то) що не дойдеш да се запознаеш с колегите, като гледам как караш ще се харесате, ако искаш де?
-Ще дойда, защо не - каза Иванов и дабави - аз съм Асен Иванов, приятно ми е!
-И на мен, карай след моята, ама по-кротко че не мога ти удържа темпото и след десетина минути сме там!
Запалиха си колите и наистина след десет минути се озоваха на нещо като голям полигон, където бяха наспрели 20-30 а може и повече БМВ-та, от стари акули до най-мадерни лимозини и джипове още в гаранция. Иванов паркира и се запозна и няколко души, разбра че тук има хора от цяла България и му стана някак леко на душата. Тъкмо си приказваше с новите приятели и от някъде изникна Георги и пет-шест момчета и му каза:
-Може ли да погледнем под капака, че много бядаш за 320-ка?
-Може що да не може, аз не разбирам от тия работи, така я взех - засмя се Иванов и двигна капака.
Едно от момчетата погледна вътре, подсвирна и каза:
-Братче тъй като гледам поне 200 коня може да изкараш от тука! Аз се казвам Митко, приятно ми е!
-Асен, а как 200? Аз доколкото знам е към 180 в момента.
-Ми пича дето ги е слагал тия нещица сигурно не е имал време да ги настрои, затова. Ако искаш може да се пробваме с момчетата, да видим какво ще излезе?
-Ама как? Тука ли, сега?
-Що не имаме всичко необходимо - ухили се Митко
-Ми давайте да видим какво ще излезе - каза Иванов и се почнаха едни прегледи, затягания, разтягания, включваха се лап-топ-и към колата и всякакви други неща дето му бяха непонятни, но и много интересни. След известно време, Иванов беше загубил представа за този показател, Митко му каза:
-Е изкарахме 205-206 коня, можеше и по-добре, ама трябва в сервиз. Де я кажем 200+, а?
-200+, добре звучи! А колко ти дължа?
-Как колко? Едно бира, нали сме все наши тука! А ти си нов, е нищо що се научиш! - каза Георги и всички се разсмяха.
Почерпи ги Иванов и почувства че намери нови приятели, почувстваха го и те. По едно време го питаха:
-А дрифтове, бърнаути, няк'ви такива правил ли си?Можеш ли?
-Не съм опитвал я обяснете как се прави?
И му казаха на Иванов кое какво представлява, как се прави, показаха му, той естествено реши да опита. Бърнаут без проблем, дрифт-а от втория, третия път и той стана. И като почна едно свирене на гуми, тогава се чувстваше изтински жив, усещаше колата като част от семе си и тя му се подчиняваше безоктазно. По едно време видя че всички му махат с ръце и викат нещо, той спря и ги погледна
-Какво има? нещо е станало ли?
-НЕ бе спокойно, само се спри че изтърка гумите, нали трябва и нещо да се прибереш - се разсмя Георги
-Ти си бил роден талант - каза някой и всички го подкрепиха. После кой подъртя гуми, кой с кого се гони и така мина деня. Решиха да се прибират и оформиха колона от десетина автомобила, всичките за Варна и всичките със стикери. Иванов се почувства много горд да е част от нещо такова и забеляза че когато някой се отделяше го поздравяваха с аварийните, той също. Така и не усети как стигнаха до Варна и дойде време да се прибира и той получи поздрав с аварийните за довиждане, което неизвестно защо страшно го зарадва. Паркира си на мястото пред блока и се качи до седмия етаж където живееше, все още унесен от преживяното той видя забоденото листче на касата на вратата и си каза "сигурно хазяйката или за водата, утре ще го видя". Вечеря и си легна доволен с онова непознато чувство, което преди усещаше само като беше в колата.
А всъщност приятелите му го познаваха това чувство, познаха и огъня в очите му, това момче беше станало един от тях, беше станало истински БМВ-ентусиаст!
*** ГЛАВА II ***
*** Съботата на едно момче, вече ентусиаст ***
Иванов са стресна от пискливия, металически звук, заглушаващ всичко. Дори мотора на BMW-то му!? Не, това не беше истина и той се събуди със странното усещане, че всичко което му се случи предния ден бе сън, плод на неговото въображение.
“Жалко - каза си той - аз наистина харесвам тази кола, но чак да я карам с вратите напред? ... А всъщност, ... защо не!” и в този момент, пробуденото му съзнание започна да го залива с подробности, случки и информация от вчера, която нямаше как да е измислица. “Или не?” Реши да провери и извади сакото си, същото с което бе вчера и което бе пропито с неочаквано добрата миризма на отработен бензин, изгоряла автомобилна гума, кожен салон и адреналин. “Не вчера не беше сън, беше истина и аз станах част от нещо голямо!” все още унесен в тези мисли Иванов чу телефона и машинално го вдигна, отсреща – строгия глас на шефа изтласка, макар и за момент, колата по-назад в главата му. “Днес не е ли събота? Не съм на работа, какво иска?” мислеше си Иванов и отговорът моментално дойде в слушалката:
-Как върви проекта, с който ви гласувах доверие? Идеи!?
-Да разбира се, смятам да започнем ... – каза Иванов и изтърси първото което му дойде наум, после продължи като си измисляше в движение и гледаше да не се изхвърля много.
-Много добре! Очаквам подробен доклад рано сутринта в понеделник! Не забравяйте, че разчитам на вас! – каза шефа му и прекъсна. “А свирка не искаш ли!?” кресна Иванов в празната линия и постави спокойно слушалката на мястото и. Нямаше смисъл да я тряска, пак той щеше да я ползва после. В този момент видя и листчето, което намери на вратата си вечерта и си каза: “В средата на месеца и тия какво ли искат, ма то като се е почнало...”, вдигна го, прочете какво пишеше на него и остана като гръмнат: “Елеонора 0899/90-60-90 обади ми се!!!”
Замиси се и след малко мисълта му включи на скорост и набра обороти като любимата кола. Елеонора, това е едно момиче с “разтопяваща” усмивка от съседния вход, бяха се виждали един-два пъти и май че вчера имаха уговорка за кафе? Да определено беше за вчера! “Е нищо, ще и се обадя, пък каквото стане!” С тези думи той набра номера и и чу мекия и глас, който галеше слуха му като двигател на 4500 оборота. Оказа се, че няма проблем за вчера, а и днес била свободна, но той обеща да се реваншира, щеше да я вземе от тях (съседния вход) след два часа. Приведе се в приличен вид и осъзна че мисли за Елеонора по същия начин, както и за колата си!
-Май съм влюбен, или поне би трябвало, защото определено обичам 320-ката! – опита се да вкара логика той, после се отказа и се разсмя, някои неща не подлежаха на логично обяснение. БМВ-то и новите му приятели от клуба бяха живо доказателство за това. След това се замисли: “А къде ще я изведа?” не беше излизал от две-три години, само работа-работа-работа, да се купи гарсониерката, да се докаже, после кола и то каква кола наистина! Трябваше да отидат на място където да е удобно, да няма много хора, но да не е изолирано и т.н.т. и т.н.т., беше започнал да изпада в паника, защото и нещо дребно трябва да и купи, цвете например би свършило работа, а цветарници наблизо нямаше. И тъкмо щеше да се предаде, когато нещо проблясна пред погледа му – ключовете за колата, небрежно захвърлени след вчерашния ден.
-Бимата и любимата! – ухили се той - хубава римичка. Е какво пък ще я изведа с колата.
Още недообмислил идеята си или по-точно детайла време, Иванов се юрна надолу по стълбите, всемайки по три стъпала наведнъж, защото не му се чакаше асансьора. След малко видя агресивния силует на 32-ката, който стопли душата му, но с ужас видя че грайфер на задните гуми почти нямаше, то гуми едвам имаше та камо ли грайфер! Виж предните бяха почти нови, само по прахоляка личеше, че са използвани.
-Що не ги смениш? Предните-отзад, а задните-отпред, нали са еднакви? – беше съседа му, тъкмо излизащ за работа (работеше на двеста метра надолу по улицата. Голяма гъзария, излизаш от вас и след малко си на работа, но това е една друга история )
-Може, ако удариш едно рамо, пък после ще почерпя!
-Готово пич. – и след петдесетина минути усилена работа, колата на Иванов имаше почти нови задни гуми, а предните? Те ще издържат, не бяха чак толкова износени както изглеждаха на пръв поглед.
-Доскоро и умната.
-Ако не русата! – добави Иванов и се качи. Знаеше че няма начин да отиде и да се върне навреме, ако кара умно. Затова му трябваше подходяща музика, освен тази на редовия шестак отпред. Цъкна радиото – чалга, пфу..., цък – мазен, бавен рап, не-не-не..., цък – ЖИЦА-А-А!, е става. Я маслото е загряло, газ – първа, втора, излезе от паркинга, газ трета. На кръстовището залено, а трябва десен завой – няма проблем, завъртя колата, без да излезе от своята лента и се размина с патрулка в насрещното, отново газ и изчезна преди шашнатите полицаи да разберат какво става.
Митко тъкмо беше станал, когато телефона му иззвъня, беше един колега от клуба:
-Ало.
-Абе Митак, тоя от вчера май е малко луд!
-Кой бе? ... Асен ли? ... Що?
-Излизам аз да видя служебната кошница да не я е откраднал някой по погрешка и виждам, или по-скоро чувам здрав форсаж на шестак. Викам си некой от наш’те бърза за некъде, сега ще се укроти в града, ама не!
-И к’во?
-Ми виждам зеленото на Асен-чо: зима на дрифт кръстовището, пили гуми на булеварда, нахълта в паркинга, ряз ръчната, 270 градуса завой и преди да се е слегнал праха, излиза той с три метров скок, спринт до цветарницата, зема един букет, скочи в клата и отлетя на некъде. И всичкото това за има няма половин минута!
-Каза че е взел букет, има повод значи.
-Да второто най-приятно нещо!
-Бе те при мене са на кантар!
-И при мене, ама да се кара така?
-Еми бърза човека, ти като бързаш к’во? Нормално ли караш?
-Е не, ама в града сме все пак.
-Кажи му го другия път, като се съберем.
-Дали ще дойде?
-Ти би ли пропуснал? ... Не нали? Той също!
Докато купуваше букет за Елеонора, Иванов видя, че имаше още само петнайсетина минути, петнайсет минути за десет-дванайсет километра в града? Нямаше да е лесно, но той си обеща че няма да закъснее, не и с любимата кола.
*** ГЛАВА III ***
*** В съботното движение с едно момче, вече ентусиаст ***
Когато влетя в 320-ката си като отвързан пес в колбасарски склад, Иванов внимателно остави букета на седалката до шофьора, сложи си колана и по навик посегна да запали. Да де ама не беше гасил колата! Ухили се “така е като слушам жици рано сутрин”, помисли си той и угаси радиото. Единствената музика в купето беше редовата симфония на шестте цигулара под предния капак, които видимо недоволстваха от ниските обороти, но не за дълго. Последва добре изпитаната комбинация от първа с газ, втора с много газ и трета с повече газ, при което редовия двигател зазвуча така както Иванов обичаше и беше свикнал да го слуша, над 5500 оборота. За съжаление светофарът отпред беше червен и след изестни усилия бимата спря. На Иванов не му се рискуваше да минава на червено, дали защото напът за цветарницата се размина с две патрулки, първата на косъм, или нещо друго, но инстинкта му го накара да спре и той го направи. В този момент забеляза че водачът на колата от дясната му страна се е показал почти целия през прозареца и му говори нещо. Иванов свали джама и погледна тази личност и неопределим пол (заради прическата тип селска пачавра и огромния брой накити по ушите), която се криеше зад големи слънчеви очила с още по-голям надпис на тях “наш’те RACING”. Очевидно индивидът, беше от мъжки пол заради тембъра на гласа и огромното количество псувни които изричаше, имаше мноние за себе си като непобедим рали състезател и завърши речта си с “... не мож ме спреш с тоя кораб, же скивиш къф тюринг съм си прайл кат ми прата каруцата за моргата!”. Посочи среден пръст на Иванов, прибра се в колата си и наду песен на поредния циганин, който пееше нещо на родния си език под фона на неописуем калъбалък от звуци, уж музика. Това се изливаше от сваления прозарец на машината с неопределима марка, разкривени брони, ужасно жълт цвят, голям стикер V16 очевидно обозначаващ двигателя и двойка тръби от печка за ауспуси, които стърчаха поне на две педи зад задната броня. Иванов спокойно си затвори десния прозорец, който нежно изсъска и поледна улицата пред тях, пуста и спокойна. След 400-500 метра имаше друго кръстовище със светофар, той в лявата лента, невероятния селски рицар в средната и най-дясната беше свободна. В нея след 150-200 метра имаше автобус чаврдар, който не си знаеше годините, но стоеше на това място поне от три и нямаше изгледи да го извлекат в някое гробише скоро. Погледна чудото на автомобилостронето до себе си или каквото беше останало от него след намесата на фирма “наш’те RACING ” чиито представител явно беше въпросното возило, което в момента форсираше някакво подобие на двигател, но защо ли се чуваше само дрънчене и то откъм тръбите за печка под или по-скоро зад задната броня? Картинката се допълваше от светофара с таймер, който отмерваше с червени цифри 8,7,6,5,4...Иванов си помисли “Боже, колко простотия има в тоя до мене, боже. Само да не му изпадне некой чарк от колата че ни утрепа и двамата!”
Още миг и симфонията изпълнявана от талантливия шестцилиндров мусикант под капака на бимата заглуши всичко останало. След три-четири секунди Иванов тъкмо минаваше покрай спрелия чавдар, когато едно движение в дясното му огледало го заинтригува. Беше патрулка, нагло скрила се зад автобуса, която с вой потегляше след него и се престрои в средната лента. Голяма грешка! Там видния представител на “наш’те RACING” и селската състезателна мисъл тъкмо се канеше да включи на трета, когато се вряза в в бялата астра, представляваща органите на реда и по-специално гл. сержант К. Маринов известен с това че три години поред печелеше боксовото първенство на МВР и мразеше уличните гонки от всякакъв тип.
Иванов имаше свои проблеми в този момент изразяващи се в една дума ВРЕМЕ или по-скоро липсата му. Премина кръстовището и продължи напред към заветната цел, когато видя че пред него имаше лека катастрофа,но блокираща всички ленти за движение. Започна трескаво да търси изход и го видя – между най-лявата кола и тротоара май имаше място, колкото да мине една кола, а после движението се разделяше. И тя мина, със 170 километра в час. Оттам нататък нещата бяха лесни, Иванов нави волана, за да не мине в насрещното и колата есествено се унесе, но той я изправи е продължи напред проправяйки си път през започналия да излиза трафик. Още два километра и беше там. Погледна чесовника, една минута, а може би само няколко секунди? Бутна пета и стъпи с два крака на педала, така че усещаше пода на колата през него. Време да погледне скоростта нямаше, имаше завой, деведесет градуса и се влизаше в лясната пресечка за блока. Иванов се молеше да няма коли там, защото газта май беше заяла от здравото натискане, или крака му беше изтръпнал, не можа да определи точно и не го интересуваше. Влетя в завоя като с левия натискаше съединителя и спирачката, а десния с мъка премести от газ-та “добре че проблема не беше в педала” мина му през ума и отново го натисна, все едно беше спукан кръвоносен съд. С периферното си зрение мерна място за паркиране точно пред входа на Елеонора и с помощта на ръчната успя да закове баварката на него. Грабна букета, излезе, заобиколи колата и тръгна към блока, по пътя забеляза че нищо не издава досегашното му занимание, освен двете следи от гума, завиващи от пътя и свършващи под задните колела на зелената 320-ка металик от която слезе, а и малките облачета дим показващи че са пресни.
Погелдна си телефона, имаше още минута-две, чесовника на БМВ-то избързваше. Сякаш нещо се счупи в него в този момент. Не беше закъснял, беше успял навреме. Почувства се леко, като че ли не колата него, а той нея бе мъкнал на гръб тези километри. В този момент едно нещо го накара да забрави кой е, какъв е и откъде е.
През входа на блока излизаше видение, което тръгна право към него. След малко я позна, беше Елеонора, изглеждаща по начин, който може да бъде описан само с една дума – неописуемо. Иванов зяпна от очудване и след малко разбра, че трябва да затвори устата си, но така и не намери сили за това.
*** ГЛАВА IV ***
*** Любовта срещна едно момче, вече ентусиаст ***
Виждайки ефекта, който външния и вид предизвика у Иванов, Елеонора са усмихна още по-широко (не напразно се беше разкрасявала два часа), приближи се до него и го извади от вцепенението му по най-добрия начин – с целувка. После го погледна право в очите и попита “Къде ще ходим?” Иванов едва на изпусна букета, който държеше и с мъка прикри треперенето на гласа си:
-Още не съм измислил – призна си той и добави – за малко да забравя, това е за теб!
-Много благодаря! Може да се поразходим, докато ни дойде идея къде да идем.
-Съгласен! А с колата става ли?
-Стига да съм с теб, става – каза тя и влизайки в БМВ-то добави – това не е кола, а самолет! А и преди да изляза по радиото съобщиха за опасен шофьор, който обикаля из града.Би ли карал по-внимателно.
Поглеждайки износените гуми Иванов каза “Ще внимавам много” и на ум добави “то след тия изпълнения няма как. Сигурно ще дойдат две-три честитки от камерите, но си заслужава”. Влезе в колата и усети как парфюмът, на Елеонора подхождаше перфектно на обстановката в кожения салон. Само едно нещо липсваше! Пъхна ключа и го завъртя, чувайки шестимата цигулари под предния капак си каза “сега вече всичко е наред” и тъкмо да настъпи газта погледна към любимата до себе си и с удоволствие забеляза, че тя видимо се наслаждаваше на същия този звук. Бтуна първа и с малко газ, после втора и пак малко газ, двигателя едвам съскаше от нетърпение да заработи в обичайния си режим над 4500 оборота, но това нямаше да се случи. Иванов посегна да включи радиото и усети ръката на Елеонора върху своята, сякаш ток премина през цялото му тяло и за малко да изгуби контрол над колата, после чу гласа и “може ли да не го включваш, искам да послушам двигателя”. “Добре!” каза той и съвсем леко увеличи оборотите, с около 500, за да се чува по-ясно.
-Звучи като лъв в клетка, готов да скочи всеки миг и да се развилнее. – засмя се Елеонора и погледна Иванов – НЕ се смей, де точно така ми звучи!
-Е няма да се развилнее, обещах да карам вниматално. – засмя се и той.
В този момент смряха на светофара и за ужас на Иванов от лявата им страна се намърда отново онова същество, което явно караше резервния болид на “наш’те RACING”, не по-малко изчанчен от флагмана на фирмата. “Дано не ми прави проблеми” помисли си Иванов и чу как онзи си смъкна стъклото:
-Абе гнидо недо******а, куките щяха да ме пребият зарад тебе, ЕЙ!
-Този май иска нещо – каза Елеонора и свали стъклото – какво обичате?
-Тебе гола и оня да гледа!
-Добре бе пич – намеси се Иванов – хайде да се гоним до другия светофар, като си решил.
-Че те схрускам, той път нема патрулки!
-Мечтай си – каза Елеонора – това е БМВ. Нали така? – и каза на Иванов – има ли някакъв номер да го прекараш?
-Само гледай – каза той и подаде малко газ.
“Значи така звучала наистина тази кола” помисли си тя и след зеленото на светофара усети че не е просто кола а звяр, който я залепи за седалката и не и даваше да си поеме дъх. След малко звярът отпусна хватката си и тя погледна въпросително Иванов. Той усетил погледа и обясни “Не се гоним, само малко да съм пред него, да се амбицира”, посочи с глава светофара “тъкмо червен ще е като стигнем” и натисна спирачките, а колата послушно спря на светофара. Но рали пилотът не забеляза червеното и доволен от победата си навлезе в кръстовището с пълна газ. При което се блъсна в черния, брониран бус с надпис “охрана на съдебната власт”, който тъкмо завиваше.
Иванов отби след светофара и каза “Два пъти за един ден, този е голям талант”.
После дойде един гард, за да му поиска документите и като видя Елеонора:
-Норче какво правиш тук?
-На среща съм, а онзи идиот дето ви блъсна ме наруга!
-Ще го оправим, не се притеснявай, а ти карай внимателно, щото виж какви неща стават!
-Да разбира се – каза Иванов и я погледна изумено
-Братовчед ми, много е свестен.
-Виждам аз, ти май си пълна с изненади!
-А защо каза два пъти за един ден? – попита тя и Иванов и разказа какво е правил преди да я вземе. По време на разказа му Елеонора, на няколко пъти си смени цвета на лицето, а накрая каза:
-Не си е струвало, за един букет.
-За букета, не. Но за теб да. –каза той.
В този момент братовчед и дойде при колата, за да му върне документите и им пожела приятно прекарване. Бимата потегли леко и внимателно, а не Иванов вече не му се струваше, че двигателя е недоволен от ниските обороти, дали заради случилото се или заради ангела на седалката до него, той не знаеше и нямаше значение. Само едно имаше значение, да не изпусне жената до себе си. Предложи да отидат в новия италиански ресторант, беше невъобразимо скъпо, но какво от това? На жените им харесваше, пък и атмосферата беше много добра. Елеонора се съгласи и след два-три “бързи завоя” с 50 км/ч се озоваха на паркинга. Докато си търсеше място за да паркира Иванов са заслуша в двигателя, звучеащ като драгстер който се прибира в бокса за настройки и се засмя. Скоро чу звънкия смях на Елеонора, която му каза “имаш много заразителен смях, трябва да се смееш по-често”. Той паркира, обиколи колата и и подаде ръка за да излезе. Докато вървяха към ресторанта тя му прошепна:
-Това беше най-хубавото нещо,което съм виждала цяла седмица
Иванов проследи погледа и: -Просто кола – и добави на ум “моята кола”
-Не ме разбра – засмя се тя и го погледна в очите – това беше най-хубавото нещо, което съм виждала цяла седмица!
Той я целуна и се почувства тръпката, която премина през тялото и.
Седнаха на една свободна маса и Иванов си помисли, че може да и се любува цяла вечер, без да и се насити, а отсреща тя го гледаше с обожание, чудейки се къде е бил през целия и живот. Нямаше значение дали си говореха за нещо или просто се гледаха, той я привличаше неудържимо. Би била с него дори и в дебрите на ада.
След няколко часа той я остави до входа на блока и, след ефектно завъртане на 270 градуса, остави последна целувка върху устните и, отвори вратата и я изпрати до вратата на апартамента и. Там и пожела приятни сънища и я остави цялата разтреперена от вълнение.
Това че се раздели с Елеонора, макар и само за няколо часа, беше токлова трудно за него, но реши да не бърза и да се наслади на всеки момент, прекаран с нея. Пък и трябваше да смени гумите на бимата. Утре щяха да ходят на Свищов, тя го беше поканила, при нейни приятели, а той имаше чувството че я е познавал цял живот и след като се прибра си пусна радиото, но което сякаш по-поръчка вървеше Киора – вярвям в теб. “Колко си прав, сам не знаеш” усмихна се Иванов на радиото и легна да спи.
*** ГЛАВА V ***
*** Завършекът на историята на едно момче, вече ентусиаст ***
Иванов се събуди и погледна чесовника до леглото си 8:34, алармата щеше да иззвъни всеки момент, така че той я изключи и стана. Докато си миеше зъбите нахвърля план за събитията през деня, Облече се и потърси ключовете за най-важния елемент – колата му. Те бяха точно там където ги беше оставил, пред снимката на родителите му. Взе ги и излезе твърдо решен да се разтовари от насъбралото се напрежение. Излезе от входа и видя познатия силует на хищно БМВ, което хвърляше зелени отблясъци на утринното слънце. Приближи се го него и се пресегна да отключи, когато видя че под едната чистачка има пъхнато сгънато листче. Извади го и прочете: “12 часа, нали не си забравил, надявам се да дойдеш.” Прибра го и се усмихна на себе си. Само мисълта за нея можеше да го разсее в присъствието на 320-ката. Завъртя ключа с приятно за ухото щрак от централното заключване и след малко последва ново завъртане на ключа, този път с добре темперирания ритъм на двигтеля, който звучеше спокойно и лениво поддържаше 1000 оборота. Иванов усети че някой чука по стъклото, беше съседа му Божидар:
-Пич, може лиедна услуга?
-Ще ходя да зареждам, но кажи.
-На лукойл-а ли?...Да...Ще ме хвърлиш ли до там?
-Качвай се – засмя се Иванов и съседа му се качи намествайки някакво метално куфарче върху коленете си.
-Какво е това?
-А, един проект – каза Божидар и щракна ключалките, за да го отвори. Разрови някакви листи вътре и извади плоско шишенце около 0,5 – 0,7 литра – Това е за теб.
-Аха,...с колата съм, пък и не пия.
-Добавка за бензин – каза Божидар и посочи логото на някаква химична компания върху шишенцето. – един клиент ми го даде, ама нали нямам кола, земи го.
-Благодаря, някакви особености?...А сипваш го и после зареждаш, за пълен резервоар не става, ясно, ще го пробвам. Нали няма да гръмне?
-Спокойно няма, после карай по-леко че е концентрат и убогатява много.
-Мерси, мерси, а да те питам с какво точно се занимаваш, че не е ставало дума?
-Да кажем че решавам по-тънките проблеми на хората – усмихна се Божидар.
Иванов се замисли, имаше нещо вярно, съседа му се славеше като човек, който можеше да намери почти всичко, ледално или не. Едва ли бе случайно.
-А стигнахме – каза Божидар – мерси за возенето и сипи до горе, аз плащам.
И влезе в сградата на лукойл-а. Иванов изсипа шишенцето в резервоара и каза на момчето да напълни до горе. Когато резервоарът се напълни, Божидар излезе от магазинчето на бензиностанцията “Ако те питат, днес не си ме виждал” и влезе в междувременно пристигналата черна лимузина с тъмни стъкла. Иванов се засмя, беше си спестил стотина лева. “Тоя е голям образ, втори такъв няма” и запали двигателя, който му се стори по-нервен от когато и да било. Реши да го тества и потегли с пълна газ, когато БМВ-то тръгна, в началото по-скоро настрани отколкото напред, разбра какво означаваше “...после карай по-леко”. Замисли се какво беше в онова шишенце, може би катализатор за превръщане на бензина в керосин? “Добре, че двигателя е атмосферен”, помисли си той и внимателно побутне газта. Караше леко и плахо по целия път до гумаджийницата. Там го посрещна Митака, бяха се разбрали за четири броя пирелки, ама нали му останаха повечко пари, взема мишелин. След като ги смениха Митака се качи за едно кръгче и попита:
-Да не си сипал ракетно гориво, или турбо-мурбо, а?
-Бе съседа ми даде някаква добавка и аз я сипах.
-Каквото и да ти е дал виж да вземеш още, че взе едно си с друг двигател сега, ако може земи и за нас, ще платим.
-Немаш грижи – ухили се Иванов и подаде здраво газ. Новото си е ново, колата не поднесе, а се изстреля. Той почувства как предницата олеква в момента на потегляне и му стана едно такова, взе едно е бил под гумите. Втора и отпусна газта, все пак в града ограничението е 50. Паркира пред блока и отиде горе да си стегне багажа. Обади се в службата и каза че ще си вземе отпуската от миналата година в понеделник и вторник. Воебще не го интересуваха протестите на шефа. Имаше само две важни неща в този момент. Едното беше паркирано пред блока с чисто нови гуми и пълен с полу-керосинов разтвор разервоар, а другото щеше да го чака на севастопол в 12:00. Той си приготви дрехи за два-три дни и козметика в един сак, излезе, намести го в багажника, зад суб буфера и потегли, да се разходи из града и да свикне на новото държание на колата.
Мина покрай една автомивка и видя че е празно. Влезе и поръча външно почистване, не че беше мръсна бимата, просто щеше да блесне с пълна сила. Потегли за севастопол, доволен от резултата и караше внимателно, имаше повече от достатъчно време. Приближавайки до севастопол видя, че Елеонора приказва с приятелки и е с гръб към него. Нямаше да го види, освен ако... ако не направеше така че да го забележат. Смъкна с една предавка, двата крака на газта и точно на ъгъла завъртя колата на 180 градуса, така че дясната и страна спря на сантиметри от бордюра. Естествено всички го гледаха, “като никога да няма сотаджии тука” помисли си той и излезе. Заобиколи колата и отиде при смеещата се Елеонора, прегърна я подавайки листчето и каза:
-Как бих могъл да забравя!
-Няма ли да ни запознаеш? – поинтересува се една от приятелките и.
-Асен си е за мен, вие се оправяйте!
-Абе и на него няма да откажа.. – продължи другата, но виждайки погледа на Елеонора, разбра че е по-добре да не се прави на интересна и замълча.
-Тръгваме ли?
-С най-голямо удоволствие – каза Иванов и и отвори вратата. После се качи, запали и потегли, като с кеф забеляза двете следи оставени от задните гуми. Скоро излязоха от града и тръгнаха към Свищов, разговорът вървеше леко, колата се държеше перфектно, а любимата беше до него и видимо сияеше. Какво повече можеше да иска човек? Абсолютно нищо!
След известно време, не го интересуваше колко, дали часове или минути, стигнаха до една отбивка, където ги чакаха още две коли. Иванов се запозна с останалата част от компанията на Елеонора и потеглиха към хижата. Той се движеше трети, не знаеше пътя, но по едно време забеляза 4-5 черни е46-тици, които се приблиаваха бързо към тях. Когато го видя, първата започна да му мига с фарове и той отби и спря. Бяха колеги от събора, които отиваха да повъртят на някакъв полигон наблизо. Пожела им приятен ден и побърза, за да настигне другите, което не беше никак тръдно, предвид ускорението, което така те залепяше за седалката, че отпечатакът ти оставаше очертан в кожения салон. След като стигнаха до хижата и паркира ги чу да се смеят:
-Какво има?
-Вие БМВ-тата сте били голяма мафия, бе!
-А просто едни познати, от събора.
-Ти това ще кажеш... Как ни подгони после, обаче не е истина. Все едно самолет караш.
-Не исках да изостана, не знам пътя.
-Добре, добре!
Влязоха в хижата, запалиха камината и седнаха да отпразнуват запознанството си.
На сътринта Иванов имаше чувството че са празнували токлова, та трябва пак да се запознават. Размърда се и усети че не е сам в леглото. Обърна си, видя Елеонора, която го гледаше. Тя пусна една очарователна усмивка и му каза:
-Изглеждаш секси, дори когато спиш.
-Ей! Ще излизате ли от там? – почука се на вратата.
-След малко – отговори тя и целуна Иванов.
-Благодаря – каза той – така мисля.
-Май не си спомняш много от снощи, а? – усмихна се тя – ще ти припомня – стана, облече някакво халатче и излезе.
Докато той събираше мислите си, отвън се чу:
-Това ли ви беше излизането!
-Ще излезем когато сметнем за добре!
-Ей Асене, ти май не само на колата натискаш газта,а? ... Атлет, чуваш ли ма, бе?
-Чувам, чувам – отвърна Иванов, а смехът им ехтеше дори през затворената врата. След малко се върна Елеонора и държеше нещо в ръце.
-Какво е това? Какво стана снощи? – попита Иванов
-Мед ти нося – усмихна се тя – нали такава е приказката, а за снощи, сега ще видиш – и се съблече.
След час, час и нещо той я остави да спи и се облече, погледна я – изглеждаше като ангел, само спомените му казваха, че е нещо много повече. Можеше да я гледа до безкрай, но беше гладен. Излезе от стаята и беше посрещнат от дюдюканията на другите, които си допиваха от вчера.
-Тихо – скастри ги – Елеонора спи!
-Умори ли я, бре! Ей това баваристите мачкате здраво, не се шегувате.
-Един джентълмен не говори за това!
-Е на теб, к’во ти пречи тогава!
Иванов се засмя, седна на масата, хапна и пийна с новите си приятели, явно го харесаха, той тях също.
Зачуди се, имаше ли нещо което да не харесва в Елеонора? Засега не откри такова. Един по един, някои по двойки, другите се оттеглиха и той остана сам. Със сигурност щяха да спят поне три-четири часа. Реши да огледа колата, все ключовете и излезе. Тъкмо стигна до бимата, когато по пътя се зададе рокер, който очевидно беше тръгнал към хижата. Рокерът спря до него, угаси мотора си и го погледна. Иванов също го огледа, беше цял подвижен гардероб, облицован в кожа, вериги и шипове:
-Не ме ли позна? Аз съм братовчедът на Елеонора, видяхме се на катастрофата.
-А да ... Разбира се, извинявай, не те познах – каза Иванов и му подаде ръка.
-Закъснях, имах работа, всички ли спят?
-Да, мислех да припаля колата, ела за едно кръгче. – каза Иванов и след малко двамата се носеха с 320-ката, а двигателя меко ръмжеше над 3000 оборота. Отидоха до първия супермаркет в града и купиха една туба минерална вода и много кисело мляко, имаха чувството, че ще им трябва. На връщане Иванов отстъпи шофьорското място и освен двигателя, в къпето се чуваше и смеха намоториста, който по навик натискаше малко повече газта, заради което трябваше да взема всеки завой с вратите напред.
Когато се върнаха до хижата, там се забелязваха признаци на живот. Другите се разстъпваха с болнави физиономии, като дори задаващото се с вой и свирене на гуми БМВ не предизвика особено оживление. Виж когато колата закова и от нея се показаха Иванов и мотористът, с промишлено количество минерална вода и кисело мляко, реакцията беше спонтанна и искренна радост. С помощта на тези две съставки, чистия въздух и доброто настроение всички изтрезняха и се почувстваха оточинали и ободрени. Най-вече Иванов. Имаше всичко необходимо до себе си. След няколко часа стана време да си тръгват. Подредиха хижата и си пожелаха приятен път. Иванов се чувстваше толкова добре, че нищо не можеше да развали настроението му. Любимата сияеше до него, а пътя беше празен и бимата се беше закрепила с 220-230. Дори опита на полицаите да се заядат с него не успя да го подразни.
На здрачаване стигнаха до Варна. Иванов вече караше с 50, условията не позволяваха повече. Спря на светофара, беше първа кола и бавно потегли, когато пресичащия на червено и с превишена скорост джип го блъсна в предния ляв калник, смъкна предната броня, откърти капака и завъртя БМВ-то на 180 градуса, след което спря.
-Добре ли си?
-Щом съм с теб винаги с.. – Елеонора не можа да довърши, защото втори джип, очевидно гонещ първия, връхлетя върху колата. Иванов загуби съзнание.
Събуди се в болница, учуди се как е попаднал там, когато го връхлетяха спомените, как ролбара на джипа нахлува в купето, размазвайки напълно дясната страна на бимата и превръщайки Елеонора в кървава каша. В един миг той бе загубил всичко. След малко в стаята влезе сестра, придружена от униформен, който го разпита. Иванов неохотно отговаряше на въпросите му и накрая попита:
-Какво точно се случи? Кой караше джипа?
-***** ****** - Змея, минал на червено и ви повлякъл. Съжелявам за случилото се. – каза полицаят и излезе. Иванов потръпна, всеки знаеше кой е Змея – беше известен с подвизите си – знайни и незнайни. Баща му Стария Горянин, беше един от местните, мастити, добре облечени бизнесмени. А разглесения му син не знаеше по коя земя ходи. На следващия ден го изписаха, без сериозни травми и опасност за живота, но този на Елеонора беше безвъзвратно изгубен! Той се прибра вкъщи и реши да проучи въпроса. Отиде до застрахователя, после осребри чека в банката. Беше решил какво ще прави. Не го интересуваше дали е честно, законно или морално, знаеше само че няма да остави нещата така. Замисли се кой можеше да му помогне? “Разбира се, той може да се справи, беше млад но не и глупав”, помисли си Иванов и посвъни на вратата на съседа си:
-Божидаре, в къщи ли си? Отвори, спешно е...
-По-тихо, влизай, вътре ще говорим! – каза той и затвори вратата след Иванов. Имаше право. Апартаментът му беше звукоизолиран отвътре. Божидар беше млад, но не и глупав. След като изслуша Иванов, го попита:
-Сигурен ли си че искаш да направиш това?
-Да, ще се опиташ да ме спреш ли?
-Не, аз съм ти приятел, а не баща.
-Добре, колко пари?
-За теб 2000, ела утре.
На другия ден Иванов се здоби и револвер Магнум 357, изключително мощно и точно оръжие, в комбинация с патрони, които се пръскаха след контакт ставаше и много опасно. Взе само шест патрона от кутията, въпреки че му трябваха само два. Знаеше как да го използва, беше относително добър стрелец. Едно полезно нещо от казармата, най-сетне. Излезе, а в ушите му ехтяха думите на Божидар:
-Без номера и отпечатъци е, “чисто оръжие”, внимавай кой го пипа. Ето и адреса. Успех!
Иванов отиде на посочения адрес и зачака. Не след дълго с рев и скърцане на спирачки там спря брониран джип. От него излезе Змея, беше се отървал с две години условно, който се огледа и видя втренчения в него Иванов.
-К’во гледаш, бе? Ш’ти обърна мутрата ей сега! – каза Змея и се засили, но нещо го спря, беше огромния, лъскав револвер, който Иванов насочи към главата му и натисна спусъка. Последва гърмеж и Змея падна на земята с дупка в челото и деформирана от пръсването на кършума глава. Иванов нямаше как да пропусне от три метра. Важно беше да не пропусне и сега, обърна револвера и натисна спусъка. Нов гърмеж, а поледното, което видя беше пламък, който приличаше на косата на Елеонора, а лъскавия вхъх, на куршума, напомняше усмивката и.
*** THE END ***
Слядях историята с интерес и мисля, че доста хора могат да се видят в лицето на Иванов! Искам да поздравя колегата t060 за изключителните му качества на писател и увлекателния стил на писане...смятам, че и тук говоря от името на всички ни
Който не е чел историята за Асен Иванов...да я прочете...заслужава си! Почва много безобидно и завършва много сериозно...поздрави и за финала - радвам се, че не си комерсиализирал историята, колега...някакси сватбата не ми беше много на сърцето като край на историята
За заглавие не се сетих нищо по-добро...ако колегата t060 има по-добро предложение...веднага го променям! Аз съм само един посредник...и едно момче, вече фен
Чакаме нови произведения, колега
*** ГЛАВА I ***
*** Историята на едно момче, вече ентусиаст ***
Иванов си тръгна по-рано от работа в петък, измисли някаква история за леко заболяване и излезе малко след обедната почивка към 12 и половина 1 часа, но не преди шефа да му даде достатъчно работа за 2 месеца напред. Изобщо напоследък всеки го използваше като мокър парцал и на Иванов започваше да му писва от това, в момента копнееше само да се прибере вкъщи, живееше във Варна до Кауфланд-а.
Добре че беше дошъл с колата на работа! Имаше я от 7-8 месеца и много и са радваше, беше я взел от едно момче, което заминаваше за Испания та мина тънко. Но зеления металик на колата го привличаше неудържимо пък и БМВ си е БМВ, така казваха всички. Вярно беше малко ниска с тези брони, но му харесваше така и нямаше да ги сменя. Унесен в тези мисли Иванов не усети как е стигнал до колата и превъртя ключа, при което централното меко изщрака и прозорецът на вратата му се смъкна надолу с половин сантиметър, това винаги му беше смешно и усмивката изплува на лицето му и този път.
Имаше много проблеми: в работата, с родителите, беше на 32 и нямаше пприятелка и всякакви други подобни, но те оставаха там навън, все едно не се отнасяха до него и само работата му оставаше от значение, в този момент превъртя ключа и 320-ката запали като по учебник вече нищо нямаше значение звука на шестцилиндровия редови двигател галеше ушите му и той забрави за всичките си проблеми. Подаде малко газ на свободна и чу импровизацията на двата ауспуха, които звучаха, като импровизираши талантливи музиканти! Даде на първа и тръгна бавно от паркинга, реши да се разходи малко с колата и да се порадва на живота, погледна бензин имаше - значи решено! Изпусна отбивката за Възраждане и продължи направо към магистралата, качи се на нея и понеже нямаше никой на пътя реши да натисне малко педала. Тогава се сети че не беше тествал колата на извънградско, а предишния собственик му каза да внимава че двигателя е "пипнат леко" и 320-ката държи на километри. Е тъкмо ще я тествам каза си Иванов и оснави ускорението да залепи тялото му за седалката. След две-три минути погледна километража и видя че стрелката сочи 220-230, малко се уплаши и натисна спирачките, после отби на първото подходяшо място и се огледа разтреперан. Никога не беше се чувствал така леко уплашен, но много доволен и не знаеше какво да прави.
В този момент чу звук от спирачки и едно черно черно БМВ компакт закова пред него. От там излезе добре сложен около 23 годишен младеш, който му направи знак да излезе от колата. Незнаейки защо Иванов излезе и чу:
-Браво бе баце, направо ми скри кокъла, от варна те гоня и не мога те хвана, по едно време направо изчезна яко дим, добре че си спрял та те стигнах!
Гледайки опуления поглед на Иванов момчето се представи. Георги са казвал и отивал на среша на клуба на БМВ, посочи някакъв стикер на задното стъкло. После попита Иванов:
-И ти караш от наш'те (посочи БМВ-то) що не дойдеш да се запознаеш с колегите, като гледам как караш ще се харесате, ако искаш де?
-Ще дойда, защо не - каза Иванов и дабави - аз съм Асен Иванов, приятно ми е!
-И на мен, карай след моята, ама по-кротко че не мога ти удържа темпото и след десетина минути сме там!
Запалиха си колите и наистина след десет минути се озоваха на нещо като голям полигон, където бяха наспрели 20-30 а може и повече БМВ-та, от стари акули до най-мадерни лимозини и джипове още в гаранция. Иванов паркира и се запозна и няколко души, разбра че тук има хора от цяла България и му стана някак леко на душата. Тъкмо си приказваше с новите приятели и от някъде изникна Георги и пет-шест момчета и му каза:
-Може ли да погледнем под капака, че много бядаш за 320-ка?
-Може що да не може, аз не разбирам от тия работи, така я взех - засмя се Иванов и двигна капака.
Едно от момчетата погледна вътре, подсвирна и каза:
-Братче тъй като гледам поне 200 коня може да изкараш от тука! Аз се казвам Митко, приятно ми е!
-Асен, а как 200? Аз доколкото знам е към 180 в момента.
-Ми пича дето ги е слагал тия нещица сигурно не е имал време да ги настрои, затова. Ако искаш може да се пробваме с момчетата, да видим какво ще излезе?
-Ама как? Тука ли, сега?
-Що не имаме всичко необходимо - ухили се Митко
-Ми давайте да видим какво ще излезе - каза Иванов и се почнаха едни прегледи, затягания, разтягания, включваха се лап-топ-и към колата и всякакви други неща дето му бяха непонятни, но и много интересни. След известно време, Иванов беше загубил представа за този показател, Митко му каза:
-Е изкарахме 205-206 коня, можеше и по-добре, ама трябва в сервиз. Де я кажем 200+, а?
-200+, добре звучи! А колко ти дължа?
-Как колко? Едно бира, нали сме все наши тука! А ти си нов, е нищо що се научиш! - каза Георги и всички се разсмяха.
Почерпи ги Иванов и почувства че намери нови приятели, почувстваха го и те. По едно време го питаха:
-А дрифтове, бърнаути, няк'ви такива правил ли си?Можеш ли?
-Не съм опитвал я обяснете как се прави?
И му казаха на Иванов кое какво представлява, как се прави, показаха му, той естествено реши да опита. Бърнаут без проблем, дрифт-а от втория, третия път и той стана. И като почна едно свирене на гуми, тогава се чувстваше изтински жив, усещаше колата като част от семе си и тя му се подчиняваше безоктазно. По едно време видя че всички му махат с ръце и викат нещо, той спря и ги погледна
-Какво има? нещо е станало ли?
-НЕ бе спокойно, само се спри че изтърка гумите, нали трябва и нещо да се прибереш - се разсмя Георги
-Ти си бил роден талант - каза някой и всички го подкрепиха. После кой подъртя гуми, кой с кого се гони и така мина деня. Решиха да се прибират и оформиха колона от десетина автомобила, всичките за Варна и всичките със стикери. Иванов се почувства много горд да е част от нещо такова и забеляза че когато някой се отделяше го поздравяваха с аварийните, той също. Така и не усети как стигнаха до Варна и дойде време да се прибира и той получи поздрав с аварийните за довиждане, което неизвестно защо страшно го зарадва. Паркира си на мястото пред блока и се качи до седмия етаж където живееше, все още унесен от преживяното той видя забоденото листче на касата на вратата и си каза "сигурно хазяйката или за водата, утре ще го видя". Вечеря и си легна доволен с онова непознато чувство, което преди усещаше само като беше в колата.
А всъщност приятелите му го познаваха това чувство, познаха и огъня в очите му, това момче беше станало един от тях, беше станало истински БМВ-ентусиаст!
*** ГЛАВА II ***
*** Съботата на едно момче, вече ентусиаст ***
Иванов са стресна от пискливия, металически звук, заглушаващ всичко. Дори мотора на BMW-то му!? Не, това не беше истина и той се събуди със странното усещане, че всичко което му се случи предния ден бе сън, плод на неговото въображение.
“Жалко - каза си той - аз наистина харесвам тази кола, но чак да я карам с вратите напред? ... А всъщност, ... защо не!” и в този момент, пробуденото му съзнание започна да го залива с подробности, случки и информация от вчера, която нямаше как да е измислица. “Или не?” Реши да провери и извади сакото си, същото с което бе вчера и което бе пропито с неочаквано добрата миризма на отработен бензин, изгоряла автомобилна гума, кожен салон и адреналин. “Не вчера не беше сън, беше истина и аз станах част от нещо голямо!” все още унесен в тези мисли Иванов чу телефона и машинално го вдигна, отсреща – строгия глас на шефа изтласка, макар и за момент, колата по-назад в главата му. “Днес не е ли събота? Не съм на работа, какво иска?” мислеше си Иванов и отговорът моментално дойде в слушалката:
-Как върви проекта, с който ви гласувах доверие? Идеи!?
-Да разбира се, смятам да започнем ... – каза Иванов и изтърси първото което му дойде наум, после продължи като си измисляше в движение и гледаше да не се изхвърля много.
-Много добре! Очаквам подробен доклад рано сутринта в понеделник! Не забравяйте, че разчитам на вас! – каза шефа му и прекъсна. “А свирка не искаш ли!?” кресна Иванов в празната линия и постави спокойно слушалката на мястото и. Нямаше смисъл да я тряска, пак той щеше да я ползва после. В този момент видя и листчето, което намери на вратата си вечерта и си каза: “В средата на месеца и тия какво ли искат, ма то като се е почнало...”, вдигна го, прочете какво пишеше на него и остана като гръмнат: “Елеонора 0899/90-60-90 обади ми се!!!”
Замиси се и след малко мисълта му включи на скорост и набра обороти като любимата кола. Елеонора, това е едно момиче с “разтопяваща” усмивка от съседния вход, бяха се виждали един-два пъти и май че вчера имаха уговорка за кафе? Да определено беше за вчера! “Е нищо, ще и се обадя, пък каквото стане!” С тези думи той набра номера и и чу мекия и глас, който галеше слуха му като двигател на 4500 оборота. Оказа се, че няма проблем за вчера, а и днес била свободна, но той обеща да се реваншира, щеше да я вземе от тях (съседния вход) след два часа. Приведе се в приличен вид и осъзна че мисли за Елеонора по същия начин, както и за колата си!
-Май съм влюбен, или поне би трябвало, защото определено обичам 320-ката! – опита се да вкара логика той, после се отказа и се разсмя, някои неща не подлежаха на логично обяснение. БМВ-то и новите му приятели от клуба бяха живо доказателство за това. След това се замисли: “А къде ще я изведа?” не беше излизал от две-три години, само работа-работа-работа, да се купи гарсониерката, да се докаже, после кола и то каква кола наистина! Трябваше да отидат на място където да е удобно, да няма много хора, но да не е изолирано и т.н.т. и т.н.т., беше започнал да изпада в паника, защото и нещо дребно трябва да и купи, цвете например би свършило работа, а цветарници наблизо нямаше. И тъкмо щеше да се предаде, когато нещо проблясна пред погледа му – ключовете за колата, небрежно захвърлени след вчерашния ден.
-Бимата и любимата! – ухили се той - хубава римичка. Е какво пък ще я изведа с колата.
Още недообмислил идеята си или по-точно детайла време, Иванов се юрна надолу по стълбите, всемайки по три стъпала наведнъж, защото не му се чакаше асансьора. След малко видя агресивния силует на 32-ката, който стопли душата му, но с ужас видя че грайфер на задните гуми почти нямаше, то гуми едвам имаше та камо ли грайфер! Виж предните бяха почти нови, само по прахоляка личеше, че са използвани.
-Що не ги смениш? Предните-отзад, а задните-отпред, нали са еднакви? – беше съседа му, тъкмо излизащ за работа (работеше на двеста метра надолу по улицата. Голяма гъзария, излизаш от вас и след малко си на работа, но това е една друга история )
-Може, ако удариш едно рамо, пък после ще почерпя!
-Готово пич. – и след петдесетина минути усилена работа, колата на Иванов имаше почти нови задни гуми, а предните? Те ще издържат, не бяха чак толкова износени както изглеждаха на пръв поглед.
-Доскоро и умната.
-Ако не русата! – добави Иванов и се качи. Знаеше че няма начин да отиде и да се върне навреме, ако кара умно. Затова му трябваше подходяща музика, освен тази на редовия шестак отпред. Цъкна радиото – чалга, пфу..., цък – мазен, бавен рап, не-не-не..., цък – ЖИЦА-А-А!, е става. Я маслото е загряло, газ – първа, втора, излезе от паркинга, газ трета. На кръстовището залено, а трябва десен завой – няма проблем, завъртя колата, без да излезе от своята лента и се размина с патрулка в насрещното, отново газ и изчезна преди шашнатите полицаи да разберат какво става.
Митко тъкмо беше станал, когато телефона му иззвъня, беше един колега от клуба:
-Ало.
-Абе Митак, тоя от вчера май е малко луд!
-Кой бе? ... Асен ли? ... Що?
-Излизам аз да видя служебната кошница да не я е откраднал някой по погрешка и виждам, или по-скоро чувам здрав форсаж на шестак. Викам си некой от наш’те бърза за некъде, сега ще се укроти в града, ама не!
-И к’во?
-Ми виждам зеленото на Асен-чо: зима на дрифт кръстовището, пили гуми на булеварда, нахълта в паркинга, ряз ръчната, 270 градуса завой и преди да се е слегнал праха, излиза той с три метров скок, спринт до цветарницата, зема един букет, скочи в клата и отлетя на некъде. И всичкото това за има няма половин минута!
-Каза че е взел букет, има повод значи.
-Да второто най-приятно нещо!
-Бе те при мене са на кантар!
-И при мене, ама да се кара така?
-Еми бърза човека, ти като бързаш к’во? Нормално ли караш?
-Е не, ама в града сме все пак.
-Кажи му го другия път, като се съберем.
-Дали ще дойде?
-Ти би ли пропуснал? ... Не нали? Той също!
Докато купуваше букет за Елеонора, Иванов видя, че имаше още само петнайсетина минути, петнайсет минути за десет-дванайсет километра в града? Нямаше да е лесно, но той си обеща че няма да закъснее, не и с любимата кола.
*** ГЛАВА III ***
*** В съботното движение с едно момче, вече ентусиаст ***
Когато влетя в 320-ката си като отвързан пес в колбасарски склад, Иванов внимателно остави букета на седалката до шофьора, сложи си колана и по навик посегна да запали. Да де ама не беше гасил колата! Ухили се “така е като слушам жици рано сутрин”, помисли си той и угаси радиото. Единствената музика в купето беше редовата симфония на шестте цигулара под предния капак, които видимо недоволстваха от ниските обороти, но не за дълго. Последва добре изпитаната комбинация от първа с газ, втора с много газ и трета с повече газ, при което редовия двигател зазвуча така както Иванов обичаше и беше свикнал да го слуша, над 5500 оборота. За съжаление светофарът отпред беше червен и след изестни усилия бимата спря. На Иванов не му се рискуваше да минава на червено, дали защото напът за цветарницата се размина с две патрулки, първата на косъм, или нещо друго, но инстинкта му го накара да спре и той го направи. В този момент забеляза че водачът на колата от дясната му страна се е показал почти целия през прозареца и му говори нещо. Иванов свали джама и погледна тази личност и неопределим пол (заради прическата тип селска пачавра и огромния брой накити по ушите), която се криеше зад големи слънчеви очила с още по-голям надпис на тях “наш’те RACING”. Очевидно индивидът, беше от мъжки пол заради тембъра на гласа и огромното количество псувни които изричаше, имаше мноние за себе си като непобедим рали състезател и завърши речта си с “... не мож ме спреш с тоя кораб, же скивиш къф тюринг съм си прайл кат ми прата каруцата за моргата!”. Посочи среден пръст на Иванов, прибра се в колата си и наду песен на поредния циганин, който пееше нещо на родния си език под фона на неописуем калъбалък от звуци, уж музика. Това се изливаше от сваления прозарец на машината с неопределима марка, разкривени брони, ужасно жълт цвят, голям стикер V16 очевидно обозначаващ двигателя и двойка тръби от печка за ауспуси, които стърчаха поне на две педи зад задната броня. Иванов спокойно си затвори десния прозорец, който нежно изсъска и поледна улицата пред тях, пуста и спокойна. След 400-500 метра имаше друго кръстовище със светофар, той в лявата лента, невероятния селски рицар в средната и най-дясната беше свободна. В нея след 150-200 метра имаше автобус чаврдар, който не си знаеше годините, но стоеше на това място поне от три и нямаше изгледи да го извлекат в някое гробише скоро. Погледна чудото на автомобилостронето до себе си или каквото беше останало от него след намесата на фирма “наш’те RACING ” чиито представител явно беше въпросното возило, което в момента форсираше някакво подобие на двигател, но защо ли се чуваше само дрънчене и то откъм тръбите за печка под или по-скоро зад задната броня? Картинката се допълваше от светофара с таймер, който отмерваше с червени цифри 8,7,6,5,4...Иванов си помисли “Боже, колко простотия има в тоя до мене, боже. Само да не му изпадне некой чарк от колата че ни утрепа и двамата!”
Още миг и симфонията изпълнявана от талантливия шестцилиндров мусикант под капака на бимата заглуши всичко останало. След три-четири секунди Иванов тъкмо минаваше покрай спрелия чавдар, когато едно движение в дясното му огледало го заинтригува. Беше патрулка, нагло скрила се зад автобуса, която с вой потегляше след него и се престрои в средната лента. Голяма грешка! Там видния представител на “наш’те RACING” и селската състезателна мисъл тъкмо се канеше да включи на трета, когато се вряза в в бялата астра, представляваща органите на реда и по-специално гл. сержант К. Маринов известен с това че три години поред печелеше боксовото първенство на МВР и мразеше уличните гонки от всякакъв тип.
Иванов имаше свои проблеми в този момент изразяващи се в една дума ВРЕМЕ или по-скоро липсата му. Премина кръстовището и продължи напред към заветната цел, когато видя че пред него имаше лека катастрофа,но блокираща всички ленти за движение. Започна трескаво да търси изход и го видя – между най-лявата кола и тротоара май имаше място, колкото да мине една кола, а после движението се разделяше. И тя мина, със 170 километра в час. Оттам нататък нещата бяха лесни, Иванов нави волана, за да не мине в насрещното и колата есествено се унесе, но той я изправи е продължи напред проправяйки си път през започналия да излиза трафик. Още два километра и беше там. Погледна чесовника, една минута, а може би само няколко секунди? Бутна пета и стъпи с два крака на педала, така че усещаше пода на колата през него. Време да погледне скоростта нямаше, имаше завой, деведесет градуса и се влизаше в лясната пресечка за блока. Иванов се молеше да няма коли там, защото газта май беше заяла от здравото натискане, или крака му беше изтръпнал, не можа да определи точно и не го интересуваше. Влетя в завоя като с левия натискаше съединителя и спирачката, а десния с мъка премести от газ-та “добре че проблема не беше в педала” мина му през ума и отново го натисна, все едно беше спукан кръвоносен съд. С периферното си зрение мерна място за паркиране точно пред входа на Елеонора и с помощта на ръчната успя да закове баварката на него. Грабна букета, излезе, заобиколи колата и тръгна към блока, по пътя забеляза че нищо не издава досегашното му занимание, освен двете следи от гума, завиващи от пътя и свършващи под задните колела на зелената 320-ка металик от която слезе, а и малките облачета дим показващи че са пресни.
Погелдна си телефона, имаше още минута-две, чесовника на БМВ-то избързваше. Сякаш нещо се счупи в него в този момент. Не беше закъснял, беше успял навреме. Почувства се леко, като че ли не колата него, а той нея бе мъкнал на гръб тези километри. В този момент едно нещо го накара да забрави кой е, какъв е и откъде е.
През входа на блока излизаше видение, което тръгна право към него. След малко я позна, беше Елеонора, изглеждаща по начин, който може да бъде описан само с една дума – неописуемо. Иванов зяпна от очудване и след малко разбра, че трябва да затвори устата си, но така и не намери сили за това.
*** ГЛАВА IV ***
*** Любовта срещна едно момче, вече ентусиаст ***
Виждайки ефекта, който външния и вид предизвика у Иванов, Елеонора са усмихна още по-широко (не напразно се беше разкрасявала два часа), приближи се до него и го извади от вцепенението му по най-добрия начин – с целувка. После го погледна право в очите и попита “Къде ще ходим?” Иванов едва на изпусна букета, който държеше и с мъка прикри треперенето на гласа си:
-Още не съм измислил – призна си той и добави – за малко да забравя, това е за теб!
-Много благодаря! Може да се поразходим, докато ни дойде идея къде да идем.
-Съгласен! А с колата става ли?
-Стига да съм с теб, става – каза тя и влизайки в БМВ-то добави – това не е кола, а самолет! А и преди да изляза по радиото съобщиха за опасен шофьор, който обикаля из града.Би ли карал по-внимателно.
Поглеждайки износените гуми Иванов каза “Ще внимавам много” и на ум добави “то след тия изпълнения няма как. Сигурно ще дойдат две-три честитки от камерите, но си заслужава”. Влезе в колата и усети как парфюмът, на Елеонора подхождаше перфектно на обстановката в кожения салон. Само едно нещо липсваше! Пъхна ключа и го завъртя, чувайки шестимата цигулари под предния капак си каза “сега вече всичко е наред” и тъкмо да настъпи газта погледна към любимата до себе си и с удоволствие забеляза, че тя видимо се наслаждаваше на същия този звук. Бтуна първа и с малко газ, после втора и пак малко газ, двигателя едвам съскаше от нетърпение да заработи в обичайния си режим над 4500 оборота, но това нямаше да се случи. Иванов посегна да включи радиото и усети ръката на Елеонора върху своята, сякаш ток премина през цялото му тяло и за малко да изгуби контрол над колата, после чу гласа и “може ли да не го включваш, искам да послушам двигателя”. “Добре!” каза той и съвсем леко увеличи оборотите, с около 500, за да се чува по-ясно.
-Звучи като лъв в клетка, готов да скочи всеки миг и да се развилнее. – засмя се Елеонора и погледна Иванов – НЕ се смей, де точно така ми звучи!
-Е няма да се развилнее, обещах да карам вниматално. – засмя се и той.
В този момент смряха на светофара и за ужас на Иванов от лявата им страна се намърда отново онова същество, което явно караше резервния болид на “наш’те RACING”, не по-малко изчанчен от флагмана на фирмата. “Дано не ми прави проблеми” помисли си Иванов и чу как онзи си смъкна стъклото:
-Абе гнидо недо******а, куките щяха да ме пребият зарад тебе, ЕЙ!
-Този май иска нещо – каза Елеонора и свали стъклото – какво обичате?
-Тебе гола и оня да гледа!
-Добре бе пич – намеси се Иванов – хайде да се гоним до другия светофар, като си решил.
-Че те схрускам, той път нема патрулки!
-Мечтай си – каза Елеонора – това е БМВ. Нали така? – и каза на Иванов – има ли някакъв номер да го прекараш?
-Само гледай – каза той и подаде малко газ.
“Значи така звучала наистина тази кола” помисли си тя и след зеленото на светофара усети че не е просто кола а звяр, който я залепи за седалката и не и даваше да си поеме дъх. След малко звярът отпусна хватката си и тя погледна въпросително Иванов. Той усетил погледа и обясни “Не се гоним, само малко да съм пред него, да се амбицира”, посочи с глава светофара “тъкмо червен ще е като стигнем” и натисна спирачките, а колата послушно спря на светофара. Но рали пилотът не забеляза червеното и доволен от победата си навлезе в кръстовището с пълна газ. При което се блъсна в черния, брониран бус с надпис “охрана на съдебната власт”, който тъкмо завиваше.
Иванов отби след светофара и каза “Два пъти за един ден, този е голям талант”.
После дойде един гард, за да му поиска документите и като видя Елеонора:
-Норче какво правиш тук?
-На среща съм, а онзи идиот дето ви блъсна ме наруга!
-Ще го оправим, не се притеснявай, а ти карай внимателно, щото виж какви неща стават!
-Да разбира се – каза Иванов и я погледна изумено
-Братовчед ми, много е свестен.
-Виждам аз, ти май си пълна с изненади!
-А защо каза два пъти за един ден? – попита тя и Иванов и разказа какво е правил преди да я вземе. По време на разказа му Елеонора, на няколко пъти си смени цвета на лицето, а накрая каза:
-Не си е струвало, за един букет.
-За букета, не. Но за теб да. –каза той.
В този момент братовчед и дойде при колата, за да му върне документите и им пожела приятно прекарване. Бимата потегли леко и внимателно, а не Иванов вече не му се струваше, че двигателя е недоволен от ниските обороти, дали заради случилото се или заради ангела на седалката до него, той не знаеше и нямаше значение. Само едно имаше значение, да не изпусне жената до себе си. Предложи да отидат в новия италиански ресторант, беше невъобразимо скъпо, но какво от това? На жените им харесваше, пък и атмосферата беше много добра. Елеонора се съгласи и след два-три “бързи завоя” с 50 км/ч се озоваха на паркинга. Докато си търсеше място за да паркира Иванов са заслуша в двигателя, звучеащ като драгстер който се прибира в бокса за настройки и се засмя. Скоро чу звънкия смях на Елеонора, която му каза “имаш много заразителен смях, трябва да се смееш по-често”. Той паркира, обиколи колата и и подаде ръка за да излезе. Докато вървяха към ресторанта тя му прошепна:
-Това беше най-хубавото нещо,което съм виждала цяла седмица
Иванов проследи погледа и: -Просто кола – и добави на ум “моята кола”
-Не ме разбра – засмя се тя и го погледна в очите – това беше най-хубавото нещо, което съм виждала цяла седмица!
Той я целуна и се почувства тръпката, която премина през тялото и.
Седнаха на една свободна маса и Иванов си помисли, че може да и се любува цяла вечер, без да и се насити, а отсреща тя го гледаше с обожание, чудейки се къде е бил през целия и живот. Нямаше значение дали си говореха за нещо или просто се гледаха, той я привличаше неудържимо. Би била с него дори и в дебрите на ада.
След няколко часа той я остави до входа на блока и, след ефектно завъртане на 270 градуса, остави последна целувка върху устните и, отвори вратата и я изпрати до вратата на апартамента и. Там и пожела приятни сънища и я остави цялата разтреперена от вълнение.
Това че се раздели с Елеонора, макар и само за няколо часа, беше токлова трудно за него, но реши да не бърза и да се наслади на всеки момент, прекаран с нея. Пък и трябваше да смени гумите на бимата. Утре щяха да ходят на Свищов, тя го беше поканила, при нейни приятели, а той имаше чувството че я е познавал цял живот и след като се прибра си пусна радиото, но което сякаш по-поръчка вървеше Киора – вярвям в теб. “Колко си прав, сам не знаеш” усмихна се Иванов на радиото и легна да спи.
*** ГЛАВА V ***
*** Завършекът на историята на едно момче, вече ентусиаст ***
Иванов се събуди и погледна чесовника до леглото си 8:34, алармата щеше да иззвъни всеки момент, така че той я изключи и стана. Докато си миеше зъбите нахвърля план за събитията през деня, Облече се и потърси ключовете за най-важния елемент – колата му. Те бяха точно там където ги беше оставил, пред снимката на родителите му. Взе ги и излезе твърдо решен да се разтовари от насъбралото се напрежение. Излезе от входа и видя познатия силует на хищно БМВ, което хвърляше зелени отблясъци на утринното слънце. Приближи се го него и се пресегна да отключи, когато видя че под едната чистачка има пъхнато сгънато листче. Извади го и прочете: “12 часа, нали не си забравил, надявам се да дойдеш.” Прибра го и се усмихна на себе си. Само мисълта за нея можеше да го разсее в присъствието на 320-ката. Завъртя ключа с приятно за ухото щрак от централното заключване и след малко последва ново завъртане на ключа, този път с добре темперирания ритъм на двигтеля, който звучеше спокойно и лениво поддържаше 1000 оборота. Иванов усети че някой чука по стъклото, беше съседа му Божидар:
-Пич, може лиедна услуга?
-Ще ходя да зареждам, но кажи.
-На лукойл-а ли?...Да...Ще ме хвърлиш ли до там?
-Качвай се – засмя се Иванов и съседа му се качи намествайки някакво метално куфарче върху коленете си.
-Какво е това?
-А, един проект – каза Божидар и щракна ключалките, за да го отвори. Разрови някакви листи вътре и извади плоско шишенце около 0,5 – 0,7 литра – Това е за теб.
-Аха,...с колата съм, пък и не пия.
-Добавка за бензин – каза Божидар и посочи логото на някаква химична компания върху шишенцето. – един клиент ми го даде, ама нали нямам кола, земи го.
-Благодаря, някакви особености?...А сипваш го и после зареждаш, за пълен резервоар не става, ясно, ще го пробвам. Нали няма да гръмне?
-Спокойно няма, после карай по-леко че е концентрат и убогатява много.
-Мерси, мерси, а да те питам с какво точно се занимаваш, че не е ставало дума?
-Да кажем че решавам по-тънките проблеми на хората – усмихна се Божидар.
Иванов се замисли, имаше нещо вярно, съседа му се славеше като човек, който можеше да намери почти всичко, ледално или не. Едва ли бе случайно.
-А стигнахме – каза Божидар – мерси за возенето и сипи до горе, аз плащам.
И влезе в сградата на лукойл-а. Иванов изсипа шишенцето в резервоара и каза на момчето да напълни до горе. Когато резервоарът се напълни, Божидар излезе от магазинчето на бензиностанцията “Ако те питат, днес не си ме виждал” и влезе в междувременно пристигналата черна лимузина с тъмни стъкла. Иванов се засмя, беше си спестил стотина лева. “Тоя е голям образ, втори такъв няма” и запали двигателя, който му се стори по-нервен от когато и да било. Реши да го тества и потегли с пълна газ, когато БМВ-то тръгна, в началото по-скоро настрани отколкото напред, разбра какво означаваше “...после карай по-леко”. Замисли се какво беше в онова шишенце, може би катализатор за превръщане на бензина в керосин? “Добре, че двигателя е атмосферен”, помисли си той и внимателно побутне газта. Караше леко и плахо по целия път до гумаджийницата. Там го посрещна Митака, бяха се разбрали за четири броя пирелки, ама нали му останаха повечко пари, взема мишелин. След като ги смениха Митака се качи за едно кръгче и попита:
-Да не си сипал ракетно гориво, или турбо-мурбо, а?
-Бе съседа ми даде някаква добавка и аз я сипах.
-Каквото и да ти е дал виж да вземеш още, че взе едно си с друг двигател сега, ако може земи и за нас, ще платим.
-Немаш грижи – ухили се Иванов и подаде здраво газ. Новото си е ново, колата не поднесе, а се изстреля. Той почувства как предницата олеква в момента на потегляне и му стана едно такова, взе едно е бил под гумите. Втора и отпусна газта, все пак в града ограничението е 50. Паркира пред блока и отиде горе да си стегне багажа. Обади се в службата и каза че ще си вземе отпуската от миналата година в понеделник и вторник. Воебще не го интересуваха протестите на шефа. Имаше само две важни неща в този момент. Едното беше паркирано пред блока с чисто нови гуми и пълен с полу-керосинов разтвор разервоар, а другото щеше да го чака на севастопол в 12:00. Той си приготви дрехи за два-три дни и козметика в един сак, излезе, намести го в багажника, зад суб буфера и потегли, да се разходи из града и да свикне на новото държание на колата.
Мина покрай една автомивка и видя че е празно. Влезе и поръча външно почистване, не че беше мръсна бимата, просто щеше да блесне с пълна сила. Потегли за севастопол, доволен от резултата и караше внимателно, имаше повече от достатъчно време. Приближавайки до севастопол видя, че Елеонора приказва с приятелки и е с гръб към него. Нямаше да го види, освен ако... ако не направеше така че да го забележат. Смъкна с една предавка, двата крака на газта и точно на ъгъла завъртя колата на 180 градуса, така че дясната и страна спря на сантиметри от бордюра. Естествено всички го гледаха, “като никога да няма сотаджии тука” помисли си той и излезе. Заобиколи колата и отиде при смеещата се Елеонора, прегърна я подавайки листчето и каза:
-Как бих могъл да забравя!
-Няма ли да ни запознаеш? – поинтересува се една от приятелките и.
-Асен си е за мен, вие се оправяйте!
-Абе и на него няма да откажа.. – продължи другата, но виждайки погледа на Елеонора, разбра че е по-добре да не се прави на интересна и замълча.
-Тръгваме ли?
-С най-голямо удоволствие – каза Иванов и и отвори вратата. После се качи, запали и потегли, като с кеф забеляза двете следи оставени от задните гуми. Скоро излязоха от града и тръгнаха към Свищов, разговорът вървеше леко, колата се държеше перфектно, а любимата беше до него и видимо сияеше. Какво повече можеше да иска човек? Абсолютно нищо!
След известно време, не го интересуваше колко, дали часове или минути, стигнаха до една отбивка, където ги чакаха още две коли. Иванов се запозна с останалата част от компанията на Елеонора и потеглиха към хижата. Той се движеше трети, не знаеше пътя, но по едно време забеляза 4-5 черни е46-тици, които се приблиаваха бързо към тях. Когато го видя, първата започна да му мига с фарове и той отби и спря. Бяха колеги от събора, които отиваха да повъртят на някакъв полигон наблизо. Пожела им приятен ден и побърза, за да настигне другите, което не беше никак тръдно, предвид ускорението, което така те залепяше за седалката, че отпечатакът ти оставаше очертан в кожения салон. След като стигнаха до хижата и паркира ги чу да се смеят:
-Какво има?
-Вие БМВ-тата сте били голяма мафия, бе!
-А просто едни познати, от събора.
-Ти това ще кажеш... Как ни подгони после, обаче не е истина. Все едно самолет караш.
-Не исках да изостана, не знам пътя.
-Добре, добре!
Влязоха в хижата, запалиха камината и седнаха да отпразнуват запознанството си.
На сътринта Иванов имаше чувството че са празнували токлова, та трябва пак да се запознават. Размърда се и усети че не е сам в леглото. Обърна си, видя Елеонора, която го гледаше. Тя пусна една очарователна усмивка и му каза:
-Изглеждаш секси, дори когато спиш.
-Ей! Ще излизате ли от там? – почука се на вратата.
-След малко – отговори тя и целуна Иванов.
-Благодаря – каза той – така мисля.
-Май не си спомняш много от снощи, а? – усмихна се тя – ще ти припомня – стана, облече някакво халатче и излезе.
Докато той събираше мислите си, отвън се чу:
-Това ли ви беше излизането!
-Ще излезем когато сметнем за добре!
-Ей Асене, ти май не само на колата натискаш газта,а? ... Атлет, чуваш ли ма, бе?
-Чувам, чувам – отвърна Иванов, а смехът им ехтеше дори през затворената врата. След малко се върна Елеонора и държеше нещо в ръце.
-Какво е това? Какво стана снощи? – попита Иванов
-Мед ти нося – усмихна се тя – нали такава е приказката, а за снощи, сега ще видиш – и се съблече.
След час, час и нещо той я остави да спи и се облече, погледна я – изглеждаше като ангел, само спомените му казваха, че е нещо много повече. Можеше да я гледа до безкрай, но беше гладен. Излезе от стаята и беше посрещнат от дюдюканията на другите, които си допиваха от вчера.
-Тихо – скастри ги – Елеонора спи!
-Умори ли я, бре! Ей това баваристите мачкате здраво, не се шегувате.
-Един джентълмен не говори за това!
-Е на теб, к’во ти пречи тогава!
Иванов се засмя, седна на масата, хапна и пийна с новите си приятели, явно го харесаха, той тях също.
Зачуди се, имаше ли нещо което да не харесва в Елеонора? Засега не откри такова. Един по един, някои по двойки, другите се оттеглиха и той остана сам. Със сигурност щяха да спят поне три-четири часа. Реши да огледа колата, все ключовете и излезе. Тъкмо стигна до бимата, когато по пътя се зададе рокер, който очевидно беше тръгнал към хижата. Рокерът спря до него, угаси мотора си и го погледна. Иванов също го огледа, беше цял подвижен гардероб, облицован в кожа, вериги и шипове:
-Не ме ли позна? Аз съм братовчедът на Елеонора, видяхме се на катастрофата.
-А да ... Разбира се, извинявай, не те познах – каза Иванов и му подаде ръка.
-Закъснях, имах работа, всички ли спят?
-Да, мислех да припаля колата, ела за едно кръгче. – каза Иванов и след малко двамата се носеха с 320-ката, а двигателя меко ръмжеше над 3000 оборота. Отидоха до първия супермаркет в града и купиха една туба минерална вода и много кисело мляко, имаха чувството, че ще им трябва. На връщане Иванов отстъпи шофьорското място и освен двигателя, в къпето се чуваше и смеха намоториста, който по навик натискаше малко повече газта, заради което трябваше да взема всеки завой с вратите напред.
Когато се върнаха до хижата, там се забелязваха признаци на живот. Другите се разстъпваха с болнави физиономии, като дори задаващото се с вой и свирене на гуми БМВ не предизвика особено оживление. Виж когато колата закова и от нея се показаха Иванов и мотористът, с промишлено количество минерална вода и кисело мляко, реакцията беше спонтанна и искренна радост. С помощта на тези две съставки, чистия въздух и доброто настроение всички изтрезняха и се почувстваха оточинали и ободрени. Най-вече Иванов. Имаше всичко необходимо до себе си. След няколко часа стана време да си тръгват. Подредиха хижата и си пожелаха приятен път. Иванов се чувстваше толкова добре, че нищо не можеше да развали настроението му. Любимата сияеше до него, а пътя беше празен и бимата се беше закрепила с 220-230. Дори опита на полицаите да се заядат с него не успя да го подразни.
На здрачаване стигнаха до Варна. Иванов вече караше с 50, условията не позволяваха повече. Спря на светофара, беше първа кола и бавно потегли, когато пресичащия на червено и с превишена скорост джип го блъсна в предния ляв калник, смъкна предната броня, откърти капака и завъртя БМВ-то на 180 градуса, след което спря.
-Добре ли си?
-Щом съм с теб винаги с.. – Елеонора не можа да довърши, защото втори джип, очевидно гонещ първия, връхлетя върху колата. Иванов загуби съзнание.
Събуди се в болница, учуди се как е попаднал там, когато го връхлетяха спомените, как ролбара на джипа нахлува в купето, размазвайки напълно дясната страна на бимата и превръщайки Елеонора в кървава каша. В един миг той бе загубил всичко. След малко в стаята влезе сестра, придружена от униформен, който го разпита. Иванов неохотно отговаряше на въпросите му и накрая попита:
-Какво точно се случи? Кой караше джипа?
-***** ****** - Змея, минал на червено и ви повлякъл. Съжелявам за случилото се. – каза полицаят и излезе. Иванов потръпна, всеки знаеше кой е Змея – беше известен с подвизите си – знайни и незнайни. Баща му Стария Горянин, беше един от местните, мастити, добре облечени бизнесмени. А разглесения му син не знаеше по коя земя ходи. На следващия ден го изписаха, без сериозни травми и опасност за живота, но този на Елеонора беше безвъзвратно изгубен! Той се прибра вкъщи и реши да проучи въпроса. Отиде до застрахователя, после осребри чека в банката. Беше решил какво ще прави. Не го интересуваше дали е честно, законно или морално, знаеше само че няма да остави нещата така. Замисли се кой можеше да му помогне? “Разбира се, той може да се справи, беше млад но не и глупав”, помисли си Иванов и посвъни на вратата на съседа си:
-Божидаре, в къщи ли си? Отвори, спешно е...
-По-тихо, влизай, вътре ще говорим! – каза той и затвори вратата след Иванов. Имаше право. Апартаментът му беше звукоизолиран отвътре. Божидар беше млад, но не и глупав. След като изслуша Иванов, го попита:
-Сигурен ли си че искаш да направиш това?
-Да, ще се опиташ да ме спреш ли?
-Не, аз съм ти приятел, а не баща.
-Добре, колко пари?
-За теб 2000, ела утре.
На другия ден Иванов се здоби и револвер Магнум 357, изключително мощно и точно оръжие, в комбинация с патрони, които се пръскаха след контакт ставаше и много опасно. Взе само шест патрона от кутията, въпреки че му трябваха само два. Знаеше как да го използва, беше относително добър стрелец. Едно полезно нещо от казармата, най-сетне. Излезе, а в ушите му ехтяха думите на Божидар:
-Без номера и отпечатъци е, “чисто оръжие”, внимавай кой го пипа. Ето и адреса. Успех!
Иванов отиде на посочения адрес и зачака. Не след дълго с рев и скърцане на спирачки там спря брониран джип. От него излезе Змея, беше се отървал с две години условно, който се огледа и видя втренчения в него Иванов.
-К’во гледаш, бе? Ш’ти обърна мутрата ей сега! – каза Змея и се засили, но нещо го спря, беше огромния, лъскав револвер, който Иванов насочи към главата му и натисна спусъка. Последва гърмеж и Змея падна на земята с дупка в челото и деформирана от пръсването на кършума глава. Иванов нямаше как да пропусне от три метра. Важно беше да не пропусне и сега, обърна револвера и натисна спусъка. Нов гърмеж, а поледното, което видя беше пламък, който приличаше на косата на Елеонора, а лъскавия вхъх, на куршума, напомняше усмивката и.
*** THE END ***
--------------------------------------------------------
Fuck the Cola, fuck the pizza...all you need is 6 v redica!!!
--------------------------------------------------------
Хубава кола, която не върви, е като хубава жена, която не прави секс!!!
--------------------------------------------------------
http://www.metacafe.com/watch/181257/bmw_from_hell_2/
Fuck the Cola, fuck the pizza...all you need is 6 v redica!!!
--------------------------------------------------------
Хубава кола, която не върви, е като хубава жена, която не прави секс!!!
--------------------------------------------------------
http://www.metacafe.com/watch/181257/bmw_from_hell_2/
За прозата...
от Elisant » 17 Мар 2008, 8:50
Поздравления!!! Това беше най-силната история, която съм чел напоследък! Беше невероятно преживяване, за което благодаря. Написано е изключително образно, а края - покъртителен.
БМВ с душата на път...
- ИлХиТо
- ентусиаст
-
- Мнения: 1319
- Регистриран на: 24.02.2008
- Местоположение: Варна/Разград
- Пол: Мъж
- Кара: Е34 Individual
- Мечтае да кара: BMW М5 Е34 Individual
- Детайли за колата: една сбъдната мечта
от ИлХиТо » 17 Мар 2008, 12:16
Аз също подкрепям колегата от горния пост. Страшна история. 
КОГАТО ФАКТИТЕ ГОВОРЯТ И БОГОВЕТЕ МЪЛЧАТ!
- Pitbull_Germany
- ентусиаст
-
- Мнения: 1023
- Регистриран на: 13.06.2007
- Местоположение: София
- Пол: Мъж
- Кара: само черни класики!!!
от Pitbull_Germany » 17 Мар 2008, 14:15
genezis написа:http://www.bmwpower-bg.net/forums/viewtopic.php?t=85283
Грешката е моя
Явно не съм довидял Смятам, че темата няма да е излишно да и се определи някакъв норматив на посещения и като го достигне да се направи важна...смятам, че доста от колегите ще са съгласни с мен, а и този увлекателен разказ мисля, че не трябва да се губи!--------------------------------------------------------
Fuck the Cola, fuck the pizza...all you need is 6 v redica!!!
--------------------------------------------------------
Хубава кола, която не върви, е като хубава жена, която не прави секс!!!
--------------------------------------------------------
http://www.metacafe.com/watch/181257/bmw_from_hell_2/
Fuck the Cola, fuck the pizza...all you need is 6 v redica!!!
--------------------------------------------------------
Хубава кола, която не върви, е като хубава жена, която не прави секс!!!
--------------------------------------------------------
http://www.metacafe.com/watch/181257/bmw_from_hell_2/
от kdl » 18 Мар 2008, 1:26
Кофти картинка. Самурайски меч за финал, братле. Много по-брутално и въпреки всичко изтънчено!
от sonny » 19 Мар 2008, 0:18
Има малки разминавания, но иначе е перфектна откъм замисъл и разделение, поздравления на автора, надявам се нанова спунка скоро
- GeorgiMarinov
- младши ентусиаст
-
- Мнения: 269
- Регистриран на: 16.09.2007
- Местоположение: София, Елхово
- Пол: Мъж
- Кара: F80 M3 Competition
- Мечтае да кара: E30 M3 Sport Evolution 1990, E36 M3, Е46 М3 CSL, E90 M3 CRT
от GeorgiMarinov » 21 Мар 2008, 12:05
Страхотна история ! Надявам се и аз някой ден да дойда на събора ви и да ме научите на всичко което Иванов не е можел Браво !
Браво !- mitko pitko
- Потребител
-
- Мнения: 2
- Регистриран на: 26.08.2007
- Местоположение: varna vl-vovo
Re: Началото и края на едно момче, вече ентусиаст - ПЪЛНА ВЕ
от mitko pitko » 21 Мар 2008, 15:10
е браво това е то максимално ме изкефи
- ///Milen_bmw
- Drinker
-
- Мнения: 574
- Регистриран на: 28.11.2004
- Местоположение: София - Дружба Дринк Тийм
- Пол: Мъж
- Кара: E36 Touring 328i
- Мечтае да кара: нормално
14 мнения
• Страница 1 от 1
Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани
Последни теми
Facebook
