За самоубийственото у човека...

[ati Профил ICQ]

Отдавна си мисля да пусна тази тема и все не ми достига смелост да покажа пред другите, че съм слаб.
Слаб съм, защото не мога да се контролирам(или ми е адски трудно) и когато видя права или удобен завой непременно трябва да настъпя/изпързалям колата. Колко голям кеф прави няма смисъл точно на Вас да обяснявам,НО:
Колко пъти се замислям какви може да са последствията, колко пъти се заричам, че няма смисъл(когато не минаваш на червено дори най-бавните коли вървят наравно с теб), че е опасно, но уви.....
Не могат да ме стреснат катастрофите, в две от които съм бил потърпевш(говорим за сериозните удари, леките не влизат в сметката), не могат да ме стреснат не малкото трупове и раненни хора, които съм виждал или съм им помагал.
Не мога да кажа, че карам безрасъдно, оставям си малко резерва за всеки случай, която не веднъж ме е спасявала. Е, да обаче все някой ден ще се случи да свърши в даден момент освен резервата и свободното пространство. Досега откакто карам (14-годишен) имам одраскана една кола (на Иво ), и едно бутване с бронята в гаража на едни торби цимент. Но недай си боже да ударя някой пешеходец....Сигурен съм, че това ще ме откаже от карането на кола, поне на обществени пътища, но защо трябва да се стига дотам. Нали основната отличителна черта на човека е умението му да предава опит, без да го изживее на собствен гръб.
Виждам, че ми е много трудно да се сдържам в града, където правя лудории (извън града пак карам бързо, но никога не съм карал някой да си промени скорост или траектория заради мен, което не важи за града) и просто не карам там. Или когато карам съм така настръхнал, че едвам се сдържам да не потеглям с пищящи гуми на всеки светофар и да не изпреварвам в насрещното. През цялото време съм на тръни и не мога да се отупсна и да карам спокойно и бавно. Не мисля, че някавко героиство, дори все повече започвам да си мисля, че е болестно състояние в истинския смисъл на думата. Все още не са ме изкарвали извън релси, та да не мисля за последствията, когато правя рисковнаи маневри, обаче усещам как все повече се стопява в мен силата да се боря със себе си.
Това, от което най-много се страхувам е, че мога да накарм някой друг, невинен да плати за моята грешка.
Опитах с картинг и като че ли помага- когато караш толкова много, че да ти излязът мазоли на ръцете и да се спукат, цяла седмица съм най-примерния шофьор. Но не мога да си позволя всяка седмица да карам 30-40 обиколки.
Нощното каране из проходи и планински пътища- също ми помага, защотото си избирам места, където няма движение, най-много през деня накой камион с дървосекачи.
Всичко е подтикнато от някакъв стремеж не точно за скорост, а за майсторко вземане на завой на дрифт. Още от много малък обожавах да ме въртят в кола, макар рядко да се случваше и после да ми трепереха краката. Опитах се да заместя тази нужда с какво ли не - карате, каране на така наречените блейдове по високи 3,5 метра рампи и скокове, което само доведе до много сериозни проблеми с ходенето в един момент. Но не можах да превъзмогна нощните си сънища за хвърщащи баварци по планински склонове.
Много хора ми казваха-ще ти мине с възрастта. Но колкото повече години трупам толкова повече се отприщва тази енергия, която иска да бъде израсходена само и единствено по завоите.
Но кому е нужно, нали сме разумни същества?
Да, със сигурност ще стана по-безопасен за движението, защото ще си изостря реакциите и ще си познавам колата във всякакви ситуации, но каква полза, когато с 110 се разминавам на една боя разтояние с насрещно движещ се. Тогава и бог да съм, при леко криване от негова страна няма как да се спася със моите реакции. А лошото е, че след дълъг ден(нощ) прекарана в тренировки за вземане на завой излизам със самочуствие, че нещо съм научил(слава богу все още не смятам,че мога да карам).Досега това самочуствие ме е спасило, защото не съм се парализирал от страх, както бих направил, ако не знаех някой неща. НО въпроса е докога?
Докога ще мога да се сдържам и докога ще смятам,че не мога да карам?
и докога ще има случайности, които да ме пазят.
Но колкото и да говоря и пиша, колкото и майка ми да се страхува всеки път, когато излизам на "изпитания", защото не смятам, че правя нещо нередно, ако карам на полигон или из гората и наште знаят, не мога да превъзмогна този стремеж за по-майстоскор вземане на завоя, за по-дълъг дрифт, за по-голямо странично ускурение.
Лошото е,че осъзнавам на какви опасности се излагам, но когато се кача в колата.....няма и помен от тях. Има само мисълта, че ще направя всичко по силите си, че ще бъда концентриран. Но това са мисли, които ще помогнат на автомобилен състезател, какъвто аз , уви, не съм. На състезание всеки си знае рисковете и ако се случи нещо никой на никого няма право да се сърди. Но аз не съм на състезание и другите коли не са участници, наясно със моята нагласа.
Защо тогава разумно същество като човека тича към гибелта, въпреки, че е наясно с нея?
И наистина ли единствения изход е да ходя нощем да карам по Витоша и прохода Петрохан, за да мога да карам 3-4 дни нормално в града. Или да продължавам да не карам в града, но ако ми се наложи за нещо??
Някои ще кажат-ами вие се надъхвате взаимно. И да и не. Наистина има елемнт на надъхване, обаче откакто съм с вас научавам много повече за колата и нейното поведение на пътя, което ми помага ускурено да преминавам през началните уроци. Ако не бяхте Вие нямаше да се науча толква бързо и щях да съм по-опасен за движението.
Сега е и момента да ме попитате-Ати, що ни занимаваш с твоите глупости, я вземи свърши някоя работа.
Ами пиша го, защото знам че ще ме разберете, а може и да ми помогенете, както неведнъж е ставало..
ПС-това е много лично писание и ако нямате какво да кажете по темата моля Ви недейте. И без това не съм сигурен, дали беше правилно да го пускам и то във форум, където всичко могат да го видят, но според мен смелостта да си признаеш слабостта е половината път към превъзмогването й.
АТИ