Посвещава се на децата от 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век


Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!

Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!
Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?

Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?

Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
1.По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2.Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
3.Пращаме e-mail на колегата, който седи в съседната стая.
4.Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща
5.След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме по телефона така, сякаш още сме на работа.
7.Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
8.Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още дори преди да си изпием кафето.
9. Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.
10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.
11. Още по-лошо – вече си намислил на кого ще го изпратиш.
12. Прекалено се увлечен, за да забележиш, че в този списък няма номер 6.
13. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма.

източник: някъде из нета



Когато прочетох този текст душата ми се изпълни с умиление. Спомних си игрите на стражари и апаши, целенето с фунийки, колоездачните походи, които правехме тайно от родителите си, как се деляхме на тайфи и спречкванията между нас си - нямаше значение кой е виновен, въпрос на чест беше да застанеш зад приятеля си и да се опълчиш срещу момчетата от другата махала например Неща, които едва ли нашите деца ще имат удоволствието да изживеят и усетят. А щеше да е хубаво ако можеха, защото за мен малко или много точно този период от живота определя характера на едно момче. Още от тогава си знаеш дали ще бъдеш мухльо или с гордо изправена глава ще заявиш позицията си и ще я отстоиш.
В момента днешните деца живеят в един измислен и виртуален свят. Всеки е екшън герой живеещ в свой собствен свят и състоящ се от комбинация мжду Кънтър Страйк и Дюк Нюкъм и знае поне 10 вида оръжие с което да те изкорми, разчлени или разпилее мозъка по асфалта. А на времето не беше така…. Тогава вървеше култовият по онова време сериал “На всеки километър”. В часовете в които го даваха градинката в която се събирахме опустяваше. След края на филма всички се събирахме да пресъздадем сериала в детска игра и поне за момент да бъдем като любимите си герои. Често спорехеме и се карахме кой да бъде майор Деянов и кой да е Митко Бомбата. Оръжията ни бяха самоделни, но уникални С две-три парчета дърво, няколко пирона, цветно тиксо(тогава и то беше дефицит) и богата детска фантазия правехме пушки и автомати, които в очите ни изглеждаха като току-що пристигнали от фронта. Спомням си също колко много съм искал и съм си мечтал за колело. Купиха ми така мечтаният "планински бегач" като награда след като ме приеха в езикова гимназия след седми клас. Тогава нямаше по-щастлив човек от мен на земята. Сега кое ли дете мечтае за колело? По-скоро мечтае за последно поколение ГСМ, Айпод или някаква друга джаджа. Мечтаехме за кожена футболна топка като на футболистите (тип Танго ), защото от гумените с които ритахме се получаваше доста неприятно усещане когато те "изпържи" след удар от воле на играч от противниковия отбор. Мечтаехме все за такива нормални и земни неща.
Сега сякаш всички ценности се промениха. Светът също, а с него и децата. Не знам дали е за добро или за зло, но ми се иска и сега да виждам такива игри сред децата, а не да гледам затлъстяли плужеци с дъна от буркани вместо очила, които стават от компютъра само за да седнат пред DVD-то или 200-те канала на кабеларката….
Ех спомени, спомени…. Хубаво беше да си дете едно време….


Нарочно не пускам темата във "вицове и картинки", защото смятам, че след този текст има над какво да се замислим и да се получи една интересна дискусия. Ако колегите са на друго мнение нека я заключат

БЕШЕ СИ СУПЕР!!! тогава.Ходех на училище с 20 ст. и ми стигаха за закуска и после нещо в училищният стол.За съжаление е точно така ,както е написано в текста ,който си постнал.Днешното поколение даже не е чувало за играта фунийки и какви пособия са необходими за целта.Ама ако ги питаш от къде да си купя трева ,даже и листчета ще ти дадат.Относно моралните ценности , мисля ,че те отдавна вече са мит.
Помните ли репликата "Кварталният идва" :):)Може и нищо да не си направил ама..... всеки се разбягва на където му видят очите Поне в квартала беше така

Сещам се и за "войната" между брейкаджии и металисти,за Балканчето преправено в БМХ,за ластиката скатана в чорапа или ръкава...

пс И ако някой заключи темата да знае,че още мога да свивам фуниики и каша за върховете мога да забъркам!

Ееееееееееееех, спомени. Спомняте ли си филма "Таалежите се раждат без бодли"? Има една култова сцена: двете братчета пият лимонада до напикаване за да върнат бутилките и да изкарат някоя стотинка. Точно така, не ги изливат в мивката, а ги пият. Защо ли? Със сигурност моят син днес не ги разбира. А как сме живели в тези "страшни тоталитарни" години. Ами същият този филм е сниман в нашия двор, образуван от кооперациите на Клемент Готвалд(сега Евлоги Георгиев), Герлово, Асен Златаров и част от Шипка. Двор с големината на стадион Васил Левски. Около 50-60 хлапета. Тук там останали части от междини огради(нашите приятели американците си бяха пускали бомбите и ги бяха разрушили, но това е защото са ни мислили доброто). И смея да заявя, че показаното във "таралежите" е чиста истина. Точно така си прекарвахме дните, едни чудесни и незабравими дни. А бабите ни водеха един ден в парка Заимов, на следващия в Докторската градинка, на третия - в парка на Свободата(днес - Борисовата градина). И всеки ден се събирахме огромни тумби хлапета. Повечето не се познавахме и за това най-използваното обръщение беше "хей приятел". И го казвахме изкрено. Спомням се един ден имахме спречкване с някакъв чичка със сини дочени дрехи и дълъг метален шиш в ръка(така ходеха пазачите в парка). Били сме газели тревата, ами че тя за това е трева бе холан, да се гази. Подгони той тайфата, а ние къде-къде и хоп в езерото с патките и лебедите(онова преди ст. Българска армия), газим ние, водата до под семейните ценности. Нямаме никакви притеснения, защото, който не е със сандали, е с джапанки. Стигаме до средата на езерото и се покачваме на островчето с къщичката на патароците. И таман сме се успокоили, че сме се измъкнали от страшилището и гррррррррррр, хссссссссссссс и т.н. Една патка си пази гнездото. Не е кой знае колко голяма, ама ние 5-6 годишни, едва се виждаме над масата. И хайде обратно във водата. Колко бой изядохме после от бабите - не е истина. Но нямаше тогава агенция за защита на децата, нямаше и др. подобни организации. Никой не ни проваляше детството. Правиш си щуротията, изяждаш си боя, изтърпяваш си наказанието и отново в строя за поредната беля.
Еееееееееееееех, спомени!!!

- киселото мляко беше само един вид и беше в стъклени буркани
- играехме на Седморката на Блейк в мазето на блока
- ходихме на пионерски лагери в Равда
- всяка сутрин цялото училище се строяваше и правеше физзарядка
- рапорт даден, рапорт приет
- ако успееш да си направиш антена за руската телевизия си горд, и гледаш снежинки на 80килограмовият Електрон
- телефоните бяха с шайби тук се появяваха с бутони и беха егати и гъзарията
- пишехме си писма с русначета, беше почти задължаително

...докато комунизма е разцъфтявал,колко са изгнили по лагерите,колко са били тормозени за това,че са различни,че не са като стадото,че не се задоволяват с това,което им се дава?на колко им е отнето имущество,в полза на партията.....има ли такъв строй,само си пати народа,а като падне, идват трудностите,идва реалността,че си живял в лъжа.

ех спомени...тия безгрижни години няма да се върнат никога банички по 5 ст, лимонада в пакетчета, бутилки от "веро" тръби за фунийки от на комшията антената, списанията на баба ми - "жената днес" (адски фунийки ставаха)
отплеснах се

Не бе,човек!Това едва ли някой го оспорва,но става въпрос за нашите,детските спомени.За времето прекарано на улицата с Приятели.Надали някой от нас се е замислял тогава защо банани и портокали има само през зимата.Мале-е-е-е и Кока-Кола имаше понякога!

Стана ми тъжно...

Хубави времена бяха, жалко е наистина, че нашите деца няма да разберат как добре сме си прекарвали навремето. Представете си - разказвате на сина си как сте се забавлявали като сте били малки, а той, с ей такава физиономия ви пита: защо не сте си стояли на компютрите вкъщи да играете counter-strike, ами сте се целили с фунийки

За@би комунизма... Въпросът е, че се движехме по цял ден и общувахме по цял ден. А сега?

Няма нищо тъжно!
Живеехме си екстра-да са тъжни днешната младеж!!!
Висял съм на една джанка 3ч,щото от долу "баба Хулиганка" ни чакаше да слезем с една сопа!Изядохме целата джанка ,докат висяхме горе! Такива работи....!!!
Чупехме си главите веднъж месечно,но после бяхме най-добри приятели с другия от боя!
Седалката на балканчето ми струваше повече от самото колело ,щот си взех от "Чопър"!!!
Имам осем шева от ухапване на лявата ръка ,щот една Юлита ми хвана бележката до Мимето в 6и клас....!!

Разчувства ме, колега. С умиление си спомням тези дни, бяхме толкова безгрижни... А най-хубавите фунийки ставаха от "Паралели", гланцираното издание, дори не се налагаше да слагаме карфици...

Тогава най-големия ни проблем беше, че трябва да се прибираме, а за днешните деца проблем е излизането. Навремето си викахме по балконите и дворовете, а днешните деца си викат по TeamSpeak и Skype.

"Немаше го още 24 часа ... немаше ни джиесеми, ни интернет ..."

Имаше нет бе колега!!!
Опъвахме един канап до отсрешната кооперация и с две кутийки от кибрит си се чувахме екстра.......!!!! ..... по нета!