За загубата... и смисълът след това

[savski Профил ICQ]

Просто имах нужда от това. Надявам се да не е загуба на време за някого от вас.
Нощ е, по това време вече спя, но има вечери, които са малко по-различни. Вечери, в които поглеждам към небето и се питам дали човекът, който винаги ще обичам и който се е грижил за мен още от малко бебе, е там някъде. Вечери, в които поглеждам към леглото й и си мисля колко скоро беше времето когато на път за моето кътче минавах покрай нея и я целувах докато кротко спи.
Понякога много ме е страх от забравата. Страхувам се, че времето ще размие образът й, както успя да възвърне усмивката ми известно време след случилото се. Не е ли гадно? Не е ли мръснишко!! Защо повече не мога да се прибера вкъщи без отчаяно да очкавам тя да ме посрещне от вратата? Защо няма кой да заключи след мен сутрин? Защо не се изпълни мечтата й - все повтаряше, че иска да ме види студент и тогава да... Защо трябваше да си отиде така? Сега кой ще ме поглежда с усмивка и ще ме гали? Липсват ми изнемощялите й от старостта пръсти, които ме топлеха с докосването си.
Сега - почти две години и половина по-късно стоя пред компютъра, за който събираше пирички и ми купи. Стоя, но вече на друго място, не вкъщи, където беше тя и където още стои елечето, което не спираше да носи вечерно време. Стоя и се питам "Защо по дяволите не е още тук? Всичко щеше да е толкова различно! Защо преди имаше моменти, в които сме си мълчали, а сега има толкова много неща, които искам да й кажа?".
Сега нещо в душата ми липсва, нещо си отиде с нея. Не съм същият човек и... никога повече няма да бъда...Понякога мисля, че нямам сили да продължа, но просто продължавам... по навик.

Не очаквам отговори, не искам някой да ме съжалява или нещо такова. Просто с това искам да й кажа колко много я обичам!!

[Totogada Профил Уеб-сайт]

[vesko06]

Съжалявам, знам какво изпитваш... Не го пожелавам на никой..! И аз се чудех как ще продължа напред, но някак си стана... Ей така, "по навик"...

[Dimo Профил Уеб-сайтICQ]

Единственото което мога да кажа е неможе да се опише с думи нито болката нито страданието, сам си знаеш какво е!

[POL_Starshi Профил]

Благодарим ти,че сподели с нас и дано ти е поолекнало!

[spacepl Профил Уеб-сайтICQ]

Гадно е. Много даже. Три месеца не стигнаха на майками да види внучката си.

[laviatan Профил Уеб-сайтICQ]

[SKISA Профил]

колега,живота е такъв.скоро минах през тоя ад и ако е успокоение за теб/въпреки ,че едва ли/ знай ,че не си сам и сред нас и с нея....

[D3BEP Профил ICQ]

Съболезнования и от мен, колега. Много... емоционална тема.
Може би е малко глупаво, но не разбрах за баба или майка говориш...
Във всеки случай животът трябва да продължи. Виждам по поста ти, че тя е очаквала нещо от тебе.
Гледай да не я разочароваш!

Поздрави!

[Niko M3 Профил ICQ]

Мога само да ти кажа, че те разбирам напълно
и това че времето лекува не е вярно, то само притъпява болката. 10 години по късно пак се прибирам в къщи и чакам да чуя познатия глас но уви него го няма само тишина..............

П.С.
преди 10-на години имах едно нормално семейство с неговите си проблеми и радости. На 8-ми декември 1998 г. за мен се преобърна света. Загубих най важния човевк за мен, човека който ме носеше на рамене, човека който не заспиваше докато не се бях прибрал, човека който ме научи да карам .............. . Згубих моя ТАТКО
Години по късно моите приятели празнуват студентския празник, а на мен ми е едно свито и тежко. И сега със сълзи на очи искам да извикам
ТАТКО ОБИЧАМ ТЕ
ама него го няма.......

[klintan66 Профил]

Съжалявам .... макар ,че не се знае къде отиваме след това . Може да е на по-добро място .

[alexsch Профил]

съжалявам колега! за съжаление такъв е кръговрата на живота! много ми стана болно докато го четях поста ти. тези чувства са ми много познати и знам какво изпитваш. за съжаление никой от нас не може да ти помогне, дори и милион страници да изпишем. просто знай, че ти съчувствам(е) най-искрено!

[kOnPuBkA Профил]

Както казаха и другите колеги- такъв е живота... И аз си нямам татко от 8 години, няма кой да те защитава, няма кой да помага, няма много неща кой да прави. Първите ми съзнателни детски спомени са от около 2 годишна възраст, когато карах "бубу-то" в коленете на баща ми, следващите са свързани с безкрайните ни пътувания насам-натам и от думите му : "Мина, какво е това покрай, което минаваме (за стотен път) и аз: "Амиииии, не помня" А не помнех защото не гледах покрай какво минаваме, а как кара колата, следях всяко движение, знаех за всяко копче ( доколкото ги имаше тогава по колите). А той все ми викаше: "Не се вози като чувал с картофи в тая кола". И така и не можа да види "чувала" как кара сега. Любовта към колите, към скоростта, колегиалността на пътя, всичко свързано с любимото ми занимание знам от него. Точно щях да стана на 16 и да мога да изкарам курсовете и да карам и те промениха закона за 18 годишна възраст... и точно тогава си отиде моето тати и не можа да ме види как карам. Не можа да види една от любимите НИ мечти- сбъдната. И много, много други... После взех книжка от първия път, уча по неговия път и неговата професия, ама какво от това...


Така че колега на всеки преживял подобно нещо, а то е неизбежно му е ясно как се чувстваш, как се чувстваме. Моя съвет е горе главата и прави всичко И заради човека, който си загубил. Аз съм убедена, че те ни виждат и ни се радват, нищо че ние не го знаем...


Аз даже очаквам един ден като се видим пак с татито така яко да ми дърпа ушите за тея магарии с колата дето ги правя Дано да съм права

[kiko Профил]

има много изтина в оня лаф да се стараеме всеки удобен момент да показваме на близките хора че ги обичаме

[Lattri Профил]

Замислих се малко и ми стана кофти като се сетя, че и до мен ще стигне тази мъка някой ден. . Просто се надявам никога да не дойде.