"Леко" среднощно - без коли!

[Spit-Fire]

Дано не бъде изтрита бързо, че едвам се престраших да се пробвам отново, без ясна идея и насока. Просто леко провокиран от.. много неща.


И все пак тук сме, дишаме, мърдаме, дори и след години. Значи все пак сме успели да постигнем някоя мечта, да се преборим с някоя трудност, да се усмихнем истински, да плачем горчиво. Значи живота макар и труден все пак има смисъл, труден за откриване, но все пак е някъде там. А вие плакали ли сте за жена? Усмихвали ли сте се на малко дете в парка? Отстъпвали ли сте място на възрастен човек?
Беше едно време... когато разбирахме смисъла на живота, когато безброй много въпроси се лутаха из главите ни, когато звездите бяха тъй далече, както протегната ръка към човек, който е далеч от теб, поне в мислите си.
Тогава обикаляхме нощем из планините, описвахме пресни следи от гуми по завоите, слизахме посред нощ при любимите си коли, само за да им се порадваме. Една кола беше всичко, тя ни обичаше, даваше ни спокойствие и сигурност, гледаше ни право в сърцето със същинска злоба, която наричахме нейната любов към нас.
Цигара след цигара, дим изпълваше купето с часове, музиката тихо звучеше сякъш от отвъдното. Сгушени нежно в седалката, света ни се струваше по-добро място, макар и за миг.
Всеки е имал трудности, но щом чете това, значи се е справил, а ако не е, значи все пак ще се справи, защото човек без изход не би имал време да чете.
Живота може да е труден, но не се предаваме. И не защото долу ни чака черна, мръсна и намръщена кола, която чака всеки момент да бъде събудена от сън, не защото имаме приятели, които да ни подкрепят, не защото любимия човек ни дава сили.. не, не, не и не! Толкова ли сме заети за да спрем дори за миг и да помислим?
Днес един лови скумрийки с утайките на сивото си вещество, дори и умен, няма интелигентност в двуличието. Друг прелита покрай пешеходци. Трети и четвърти плюят заедно пети. Шести чете морал, как помага на бабите да стигнат до тях от плод-зеленчука. И какво?
Толкова сме различни един от друг, с различни възгледи, различни занимания и хобита, различни интереси и приоритети... но пък толкова да сме еднакви! Досущ един като друг, и така сме няколко милиарда по света. Всички се раждаме и всички знаем къде ще отидем след 60, 70 или 100 години.
Когато търсех смисъла на живота, за мен той беше една кола, примерна жена, няколко хобита, куп приоритети и прочие.
Макар и малко, все пак от тогава минаха години. Понякога лоши, понякога добри, понякога от всичко по малко.
И всеки е имал периоди, в които не е искал да вижда хора. Всеки е имал и периоди, в които дори не си е и помислял да се прибере. Понякога сме гледали към нещо с огромна усмивка, а след това не сме го поглеждали с дни, месеци, години.
И все пак нищо, нищо друго не може да даде на човек това, което той сам може да пожелае да си даде.
Когато прегърнах за пръв път жената на живота си, бях толкова щастлив, колкото и объркан.
Очаквах нещо много специално, нещо което ще спре времето като по филмите, а дори може би и да чуя някоя от онези романтични и емблематични било то балади или подобно на тях.
Когато за пръв път държах ключа за собствената си кола, за която бях мечтал толкова години не изпитах и капка истинска радост. По-скоро ме обля студена пот, как дори и с ключ за мечта в ръцете не знаех какво да правя от тук нататък.
Когато намерих истински приятел, загубих поне други двама. И не, напротив, приятели да имаш е прекрасно. Приятел може да ти бъде всеки, който не ти мисли злото. Понякога си казваме, че приятели са ни тези, които биха ни помогнали в много труден момент. Може и така да е, но най-голямата ни помощ сме самите ние!
Когато разбрах какво нещо е живота, не бях разбрал нищо... а вие?

[Eliana Профил]

Добра тема за размисъл, но си объркал раздела.