Каква я мислят, каква става...

[driver69 Профил]

(персоналите са измислени(без мен де), случките също, ама наистина измислени...)
Седя на бара, изгонил съм всички сиви мисли, които ми крещят “нищо не направи!!!”, “пропиля си живота!”, “не заслужаваше своите шансове...”. Да живее алкохола, аз покрай него. Душевно лекарство. Този “бар” всъшност е дупка, където хората като мен допиваха може би последните си питиета(разредени съвсем леко). Поглеждам старите обувки, купени за гъзария, но в последствие станали евридейки, поради липса на други. Криза, к’во да правим. А и не само, пропилях всичко. Хазарт, кой ме караше? К’вото сам си направиш, никой не може така. Много вярно.
Къде отидоха вечерите, които не исках да свършват? Помня една от тях, може би вечерта, след която всичко се преобърна наопаки...
Беше хубава вечер. Успешна. Не мислехме за нищо, един човек беше дошъл в импровизирания ни офис и беше предложил да ни даде хляба. Не се интересувахме от какво брашно е замесен тоя хляб, важното беше, че беше скъп като злато. Не ни и каза за опасностите при продажбата и дистрибуцията му. Но ние бяхме железни. Нашата група, безименна, съставена само от четирима. Малко, но сплотени, би казал някой... Малко, бих казал аз. Вярвахме си, явно не сме знаели какво ще стане. Какво е доверието? Един ден го има, една година го има, може и цял един живот да го има. Но за една секунда можеш да го изгубиш. Просто рухва като кулите близначки. Колкото повече си се доверил, толкова повече е болката от рухването на кулата. След това си изградих система, няма кули. Има само полянки. За какво можехме да се притесняваме? Цял живот бой сме яли, раздавали сме. Нищо нямаше да се промени. Мислехме, че всичко ще бъде както в песните и по книгите. Красиво, изпълнено с пъстри цветове и много пари. Почивки, жени, удоволствия, алкохол, екшън. Да, камерата лъже. Но нека да започна историята:
Бар. Силна музика и празни погледи на потенциални клиенти. Антон продаваше, ние наблюдавахме обстановката. Нямаше да дойдат куки, знаехме го. Дойде в два, приятно разсеян от изпитото до сега. Беше доволен от вечерта, отиде до колата да остави оборота и след това се върна. Поръчахме бутилка “Бушмилс” и поляхме вечерта. Не обичам пиенето, сипах си едно малко за наздравицата и продължих да научавам тайната рецепта на кока-кола. Нищо ново под слънцето, преди тези празни погледи не ми харесваха – моето поколение в своето мнозинство имаше интелигентността на средновъзрастно агне. Но сега вече беше друго, това беше клиентелата, а аз пак щях да си остана по-умен от тях. Нямаше да опитам нито една доза, това ми е под нивото. Останалото време прекарахме уникално. Всички мацки идваха и се слагаха, а тъпаците гледаха. От сепарето е друг кръгозорът. Келешчета се правят на мутри с парите на тате, чичо и леля. Колко ли им е хубаво - всички к**ва са техни. До следващото наддаване, от някой с по-богата рода. А ние нямаше нужда да се показваме, компанията ни казваше достатъчно, че да идват сами. Много хубави погледи хвърляха, “момичетата на късмета”. Стана късно, излязохме и се качихме в новата придобивка. МЛ. Дизел, 320 цедей, нещо такова. Ръчна скоростна кутия, достатъчно вървеше. Но аз си харесвах БМВ. Моята е46-ца беше още в автокъщата, не знаеше, че още утре щях да я взема. Разбрах, че моят човек разрежда “магическото прахче”, но явно на никой не му пречеше. Така си мислех, до момента, в който не видях един 30-килограмов “мъж” с вежди, по-тънки от игла, да се запътва със заплашителни думи по посока на ‘сите ни лели, майки и други. Не, нямаше нужда от подаръка за първата поръчка – Глок, бял. След секунди се паркира пред нас и започна да обяснява как ще ни убие ако не му върнем парите. Едното аверче му би шамар, Андрей бай дъ уей. Колкото да се отрезви. Стана му ясно, колкото и дрогиран(благодарение на Антон слабо), че няма да се получи нищо полезно за него. Дойде момичето, което беше с него... и аз не знам защо. Каза му нещо от сорта на “хайде да си вървим, остави ги...”, но той имаше нещо друго в главата. Удари я. Може би три пъти по-силно, отколкото той беше ударен. Изненадах го. Бутнах го на земята и започнах да го ритам. Мацката гледаше, но не се намесваше. Когато прецених, че ще лежи повече от половин час, се запътихме към джипа. Междувременно в ританката се бяха включили и другите трима. Нашата група: Андрей, Горан, Антон и аз. Тъкмо се качвах на задната седалка от кафява кожа, когато на вратата изскочи същото момиче, което бяхме отървали.
-Моля ви, моля ви, той ще ме убие, моля ви! – наистина ревеше, помислих си к’во я държи при него, не се сетих.
Но все пак съм... бях човек, та й казах да се качва. Пък какво щяхме да я правим – нямах идея. Но беше хубава, иначе нямаше да се качи. Попитах я за тоя, какво му е, че стой с него... Не успя да ми даде смислен отговор. Странно, изглеждаше много свястна. И много притеснена в същото време. Щях да я оставя да преспи в апартамента ми, нямаше да пречи. Не ни спряха по пътя, Андрей закара всеки. Оставаше и той да се прибере, може би най-честният от нас. Живееше при родителите си.
Отключих вратата и ме посрещна светнатата лампа в коридора. Аз я бях оставил. Влязохме и вече имах възможност да я разгледам – хубава, но не като другите к**ва. По-нормална. Но имаше нещо в нея, което ми харесваше. Не беше обикновена. Тогава не знаех какво е това и защо ми харесва, дори не обърнах чак такова внимание.
- Ами, аз ще лягам, между другото, Димитър се казвам.
- Кармен.
- Като електра?
- Да, като нея.
- Окей, Кармен, къде искаш да спиш?
- Ако може в леглото, не съм свикнала да спя до непознати.
- Разбира се, няма проблем. Ако имаш нужда от нещо, просто почукай.
Бях уморен, нахлузих пижамата, пастирах зъбите и се паркирах в леглото. Гледах Дискавъри до сутринта, не ме хващаше сън. Но не бях и уморен, много бях доволен от себе си. Парите вече бяха в излишък, нали за това се борим цял живот? Все пак съм дремнал малко, защото ме събуди т’ва момиче... Кармен.
- Добро утро, извинявай, но почуках няколко пъти...
- Няма нищо.
Погледнах си часовника, осем и петнайсет.
- Искаш ли да приготвя закуска?
- Окей, Кармен, ще ти покажа кое-къде е.
Тук се прокрадна мисълта, че може да е дошла, за да ми вземе кинтите. Които не бяха тук. Но пък защо щеше да чака? Щях да разбера все някога. Но определено беше готина, въпреки неперфектното тяло. Моето също не е перфектно, к’во да се прави.
- Е, разкажи ми за себе си, предполагам не искаш да научаваш за мен.
- Разбира се, че искам, ти си много интересен и малко странен. Ще започна аз. Родена съм в София, но нашите се разделиха и дойдох тук, при роднини, които в последствие се отказаха от мен. Както и нашите. Уча задочно екология и опазване на околната среда. Кажи сега за себе си.
- Аз... аз. Отраснал съм тук, тези момчета, с които бях снощи са ми приятели откакто се помня. Знаеш с какво се занимавам, но не знам ще можеш ли да не мислиш за мен като за дилър. Не обичам дрогата.
Кого ли лъжех? Обичах кинтите и пренебрегвах какво правя и как постигам целите си. Нали средствата се оправдават от целта.
- Всички имат лоша страна...
- Кажи, каква е твоята, защо беше с оня дришльо снощи?
- Той един вид беше до мен, когато ми трябваше подкрепа, след това се влюбих и се правих, че не виждам какво прави той.
- Ще го потърсиш ли пак.-отпих от Лавацата и се спогледах с яйцата на кръв.
- Не. Не искам да имам нищо общо, но ме е страх.
- Няма да направи нищо, обещавам.
- Виж, нямам нищо, мога само да ти благодаря, защото ме остави да преспа тук.
- Нищо не искам. Бих го направил за всяка, не се притеснявай. Аз обаче имам работа и в девет трябва да тръгвам.
- Добре, аз ще тръгвам също.
- Къде живееш?
- По квартири.
Квартири тук, странно, по-скоро при богати момченца с навик да бият шамари.
- Остани! Недей да се чудиш как ще преживееш, ще поседиш малко тук, не ти е неприятно мястото, нали?
- Супер е, но не искам да ти преча.
- Не пречиш, тъкмо се нуждае от малко почистване апартамента, ще се погрижиш ли?
- Няма проблем. – няма такава усмивчица, не беше наивна но пак беше красива.
Излязох от вкъщи и се почудих - защо не съм открил истината толкова време, а съм си мислел как трябва да сме добри и да вървим по релсите, чертани ни от обществото. Не от нашето тарикатско общество, ‘ми к’ви трябва да сме, дисциплинирани, нормални. Да, ама не! Само това мога да кажа и ще ми е достатъчно да си изразя мнението. Който е нормален остава нормален, я работник, я чиновник. Ти си избираш все пак – страната на най-неограничените възможности сме. Тази мисъл пробяга в съзнанието ми след като видях съседа да обяснява на полицаите, че така е намерил колата си. Разбита и без СиДи. Нормална гледка.
Качих се в дъртия опел и запалих. Разнородно дрънчене, тропане и хрущене се чуваше. Последното сигурно беше от ръждата. Знаех къде отивам, да си взема Е46-цата. Моята! Карах бавно, понеже не можеше бързо, пък и исках да запомня последните минути каране на този... автомобил, за да се смея какво съм карал преди. Спрях пред вратата, а там ме чакаха моите хора.
- А добро утро бе, найш от колко време чакаме?
- Ми не мога да ‘фръкна.
- Окей. Ей таз Е46-ца дето я хареса е купена, сори.
- Ем... к’во да правим, ще потърся друга.
- Добре, само си вземи ключовете.
В тоя хубав момент ми подаде ключовете от една червена тройка, много зла. 330ци. Зарадвах се, цъкнах копчето на алармата. После пак. И пак. Колата си беше моя, даже документите бяха оправили(разбира се не беше на мое име, но к’во от това). Запалих двигателя, а той мъркаше като разгонена котка през лятото. Първото голямо нещо, което си позволявах с пари от новия бизнес. Бях предоволен. Нали знаете – парите движат света. Какво друго му трябва на човека... аа, едно гадже с бронзов тен. Шанс.
Колата ми пасваше. Нервна, когато реша, че я искам такава и то на момента, а също и кола за дълги преходи с не чак толкова високи скорости. Движеше се по пътя както гепард дебне плячка, бавно и елегантно. Главната. Изпънах втора и смених. Уникално ускорение, което предразполагаше към изрудско поведение и подпомагане на метачките на улицата. Имаше някакво рекламно борче, което се откачи доста бързо и щеше да бъде заменено с нещо по-пасващо на колата. Може би кенче. Не можех да се нарадвам на придобивката. Бързо и яростно. Спокойно и сигурно. БМВ, к’во повече... Опаа, митсубиши на светофара. Спрях до него и с ръка го попитах иска ли да се дърпаме. Съгласи се и показа как дрънчи 2.5-то, бензин. Поне такъв надпис мернах. Първа на съединител, жълто, зелено. Дръпнах го така на първа, че нямаше смисъл да настъпвам на другите. Но за удоволствие изкарах втора докрай. Ревът беше уникален, особено сравнен с колите, които имах преди. Цъкнах авариини, след това продължих по пътя си към вкъщи. Щях да отпразнувам подобаващо новата придобивка. Спрях на мястото, където си спирах винаги, но този път излязох от колата по друг начин. Моята кола, която ми пасва перфектно.
Влязох вкъщи, а там... бе първоначално помислих, че съм объркал апартамента. То т’ва не знаех, че може да изглежда така. Събух се и влязох “да разгледам”. Наистина се беше променило, макар и същото. Лъскаше. Влязох във всички стаи - само една нямаше голяма промяна – банята. Влязох в спалнята, а момичето домиваше пода.
- Не влизай, плъзга се.
- Ок. Кажи като си готова.
- Готова за?
- С чистенето като приключиш ми кажи.
- Окей.
...Афтър а уайл(след малко):
- Готова съм...
- Айде навън?
- Къде ще ходиш?
- Имам да празнувам нещо, ще видиш.
- Ще дойда, ако искаш.
- Мда, ела, облечи се, аз ще изчакам.
- Окей. След 15 минути.
- Добре.
Да бе, само четвърт час. Аз чакам, чакам, чакам. Хич не обичам да чакам. Минаваше един по обяд и реших да го оставя за вечерта, сега щяхме да пообиколим. Тя дойде наконтена, казах й да почака до към 6:30-7, а сега да отидем на кафе.
Седнахме в кварталното кафе с готините масички, поръчахме и реших да я разпитам за нея. Общо взето нищо ново не научих – на 18, сама, семейство в София, избягала от тях. Роднини тук, но не ги е виждала и не се интересуват от нея. Неините разведени и не била чувала нищо за тях от две години. Беше хубава, малко по-различна от обикновените к**ва, както споменах. Тя беше по-умна. Което не променяше самия факт. Не й бях казал защо черпя. Излязохме, а навън студ. Бах го колко беше студено. Когато стигнахме колата хванах Кармен и я спрях.
- ?
- : ) – цъкнах алармата.
- Твоя ли е?
- Да.
Отворих й, качих се и аз. Изчаках я да позагрее, а през това време показвах на мацката кво-що по колата. А времето за истината дойде. Първа, плавно пуснах съединителя със съвсем леко газ. Излязох от мястото, а след това и от пресечката. Вдигнах оборотите на първа, като това беше последвано от залепване за седалката. И рязка смяна на скорости. Нямаше как да имам оплаквания от тази точно кола. Но в града нямаше къде, затова излязохме. Познатият като “магистрала” път за Димитровград, говори се, че преди години е строен за пилотите-изпитатели, каращи с 240. Минимум. Е, 330-ката направи 250 без да се замисли. Но нещо след 230 започва да шуми леко. Трябваше да попитам някакъв дефект на модела ли е или само моята го прави. Ей т’ва разбирам аз под живот – Веселин’та на макс и двигателят дърпа уникално за бензин.
След няма и 20 минути се бяхме върнали.
- Не ти личи, че си чалгар. Ако човек те види...
- Ако ме види, ако не ме види – хората не са ми интерес. А слушам и рап, зависи от т’ва в какво настроение съм. И метъл, но много рядко. Ти ква музика предпочиташ?
- Ами преди много обичах естрада, а сега се надявам да се науча да пея народно.
- Ахам, успех ти желая, попринцип можеш ли да пееш?
- Да, но не е толкова хубаво.
Разговорът беше приключен от позвъняването на телефона ми.
- Айде бе дали, къде се въртиш, няма те у вас, да не се отвлече?
- Да бе, ходих да разкършя колата.
- Бива, бива, аре да празнуваме, чакаме та на вилата!
- На Горан на вилата?
- Ем да.
- Хуу, ей ся ше дойда, предполагам.
- Аре, че изстина бирата!
Затворих и продължих да си карам.
- А какво мислиш да направиш сега, ще работиш ли нещо?
- Искам да започна работа в моята сфера. Също да нямам нищо общо с групировките.
Ебати, като иска да няма нищо общо що върви с мен?
Пристигнахме на купона, а там ядене, пиене, имаше стока за дегустация, пиене имаше и другите донесоха пиене. Ядохме и пихме, няма да описвам подробно, после пробвахме малко... матрял, после пихме. След това припалих гумите и към вкъщи. Кеф – никой не ми пречи на пътя и аз съм цар, нема кой да каже нещо. 5:15 показваше часовника в колата, а на мен ми беше леко замаяно. Но определено ми беше много хубаво!
- Ей, Кармен, защо не дойдеш при мен? И без това е прекалено широко за един човек.
- Мии, добре, защо не..
И така си легнахме за пръв път, има ли нужда да разказвам, че ми беше хубаво? Май няма.

Част 2

... Дните отлитаха както прелетните птици през есента. Бързо и неусетно. “Фирмата” се разрастна. Големите вече бяхме ние. Никой не смееше да ни каже нищо, а разреждането стана огромно. Но се продаваше. Тормозехме тия, които се опитваха да работят сами, а нашите се ширеха. Перфектно. Мислех, че така ще бъде форевър. С Кармен...
- Добро утро, хубавице! – влязох с поднос в спалнята. Две кафета и кроасани, виенски. Гъзарията беше пълна. Единствено Е46-цата не бях сменил, защото ми пасваше като гъз и гащи.
- Добро да е! Много рано си станал, пак ли имаш работа?
- Да, но следобед можем да отидем някъде. Искаш ли?
- Не знам, ще ти кажа към обяд.
- Окей.
Излегнах се до нея, прегърнах я. Беше като една сбъдната мечта. Нищо повече не ми трябваше, освен да нямам никаква конкуренция. Но всичко с времето си. Имах предостатъчно време. Погледнах към мацката до мен, вярна, забрави какво каза – не искаше да има нищо общо с хора като нас. Гледаше сутрешния блок и отпи от кафето. Дишаше леко. Погледна ме и се усмихна:
- Пий си кафето, ще изстине.
- Да... отплеснах се.
- Какво разглеждаше?
- Теб.
Отново се усмихна, а аз я целунах. Усетих Лавацата от езика й. След това отпих от кафето и се загледах в новините, без да слушам нито дума. Мислех за моите си неща. Струва ми се, че Андрей мисли нещо, но не иска да ми каже. Прекалено е потаен. Трябва да го наблюдавам повече, може би иска да е на моето място. А знае ли колко неща са ми на главата?
Изпих кафето и станах. Облякох се, целунах я за чао и излязох. Студът навън отдавна беше отминал, лятото беше дошло с пълна сила. Миришеше на зелено. Качих се в колата и запалих. Двигателят беше в цветущо здраве, прекалено поддържан беше. Изчаках да позагрее, не бързах толкова. Пуснах си плеъра и потърсих някоя любима песен. Ветърот на промената. Скорпионите тихо свиреха през оригиналните колонки, а вкарването на първа предавка накара колата да потрепери. Излязох от паркинга и продължих надолу, към “офиса”. То беше магазинче, което Антон държеше. Спрях, а МЛ-а на Антон и Г-то на Горан вече стояха паркирани. Липсваше само една стара С-класа. Андрей явно се беше успал. Спрях и оставих двигателя да работи, цъкнах копчето за алармата и се запътих към кварталната бакалия, хах.
- ЯйцА има ли бе?
- Тц, ма докараа сир’нье.
Седнахме в склада и погледнахме сметките. Излизаха, всичко вървеше по план. Дори имаше ръст с няколко хилки за тоя месец. Перфектно. Тоя човек явно не е можел сам да се справи, та затова дойде да ни продава. Явно е тъпичък, к’во му пречи да си наеме хора и да си действа. Поседяхме половин час, говорейки глупости и тъкмо си тръгвах, когато влезе и спящия.
- Антоне, черно Джони глоба! – обади се Горан.
- Ей само за пиене мислите бе.
Допълних:
- И кило “елена”.
Показахме му и на него сметките, в неговия район нямаше проблеми, та бях свободен. Андрей пак нищо не каза, притеснява ме тоз’.
Върнах се вкъщи, а Кармен беше станала и си печеше тостове. Миришеше на препечен хляб, вкусно. А аз огладнях.
- Мило, ще има ли и за мен после?
- Разбира се, почакай малко.
- Окей.
Цъкнах компютъра да видя к’во е станало през последната нощ, катастрофи основно, друго важно нямаше. След 15-тина минути и закуската беше готова. Нищо, че наближаваше обяд.
Седнах на масата и отхапах голяма хапка тост с луканка. И малко кашкавал, вкусотия. Гледах я как мие чиниите. Моята мацка, щях да я изведа на разходка, но някъде с колата. Заслужаваше го. Но първо щях да ям...
- Щях да ти казвам... – започна тя.
- Да?
- Виж, помниш ли преди, като ти казах, че не искам да имам нищо общо с това, с което ти се занимаваш?
- Да, помня много добре.
- Ам все още съм на това мнение.
- Всеки си има право на мнение.
- Да, така е, но явно не можеш да ме разбереш.
- Не, не мога явно.
- Искам да спреш. Можеш да бъдеш много успешна личност без да си в компанията на боклуци и да се чудя ще се върнеш ли като излезеш!
- Аз не искам. Всеки сам си гради бъдещето. Аз избрах моето да е такова! Не се притеснявай, знаеш, че никой няма да ми посегне. Само може би ти, довечера...
Неучтиво ме прекъсна:
- Не сменяй темата! Моля те, откажи се! Заради мен!
- Аз няма да се откажа от това, което съм градил.
Изградих си име от нищото. Мислех, че хората се страхуват от мен, че ме уважават.
- Тогава..
- Тогава какво? Ще се откажеш от мен ли?
- Не.
Тя пусна чинията в мивката, тя издрънча. Избърса си ръцете и отиде на коридора. Оставих си сандвича и станах.
- Къде отиваш.
- Където реша, нямаш нужда от мен.
- Защо го правиш, защо искаш да се караме?
- Не. Не се караме. Стига ми толкова, искам спокойствие!
- Виждаш к’во мога да ти предложа, ако не ти харесва – свободна си.
- Съжалявам за пропиляното ти време.
- Айде не съжалявай, от нищото правиш скандали и се самонавиваш, аре бегай да охладиш страстите и като почнеш да мислиш трезво може да те погледна!
Тя прасна вратата, а ключове не си взе. Не е мой проблем. Върнах се да си доям, а настроението ми стабилно беше под нулата. Тъкмо си пуснах филм, някакъв екшън със Скалата, когато ми звънна телефона.
- Кажи бе, Андро?
- Брат, ела в нас, важно е и не е за телефон.
- Прати ми го по факса, нема да излизам скоро.
- Сериозно, много е важно, ела.
- Добре, ще дойда. Чей малко.
- ОК, побързай.
- Добре де, добре.
Мда, тоя беше намислил нещо. Излязох както бях по тениска, само си обух маратонките и грабнах ключовете на звяра. На стълбищния прозорец цъкнах алармата, не стоях да гледам мигането на мигачите. Слязох и директно се качих в колата. Контакт и запалих. Щях да почакам малко да омасли и тогава да тръгна. В този момент телефона ми отново звънна. Май е досаден тоя. Ама не:
- Шефее, Антон се обажда бе шефе.
- Кажи?
- Ам то тука, ела да ти кажем нещо с Горан.
- Казвай де, бързам!
- Мне, не е за телефон, бе за Андрей треа да ти кажа нещо, ма не мога по телефона...
Добрее, лека полека ми става ясно за кво иде реч. Явно Андрей наистина мисли нещо, което няма да е много хубаво за мен... Ей, човек си мисли, че приятели има, а накрая се оказва, че е предан. Мижитурки. Браво на тея двамата, ще го разкатаем. Тръгнах до бензиностанцията, към която ми пратиха смс да отида...

последна

Спрях рязко, АБС-ът примигна. АСЦ-то също. Излязох и отидох до масата, на която бяха седнали.
- Е?
- Седни де, шефе.
- Е?
- Няма ли да седнеш.
- Ако още веднъж попитам ш’си говорите двамата.
- Ем, той такова... иска да ти заеме мястото. Искахме да те предупредим. Ела, ще ти покажем снимки, вкъщи са.
Интересно. Защо сте ги оставили вкъщи? Що не го донесохте, нали подарих лаптопи по примера на един мин.-пред.
- Добре, само че имам малко работа да свърша. След час при Горан?
- Хуу, то си е за тебе.
Да де, точно затова ще се върна.
Качих се бързо в колата, задна и обърнах.
- Кво има бе, Андрей?
- Брат, ела за мъничко. Тряя да ти кажа нещо.
- Къде?
- Ми у нас ела, важно е много.
- Добре, ще дойда след малко.
- Окей.
Погледнах на седалката до мен – белия пищов си беше все още там. Не, нямаше да се уплаша. Никога не ме е било страх, а той щеше да е подготвен. Малко се притеснявах. Какво ли чувстват килърите преди поредната поръчка? А самоубийците? Нещо подобно предполагам. Пътуването беше към нещо между убийство и самоубийство. Неусетно бях пристигнал, без да обърна грам внимание на трафика. Само че бях пред вкъщи. Слязох. Качих се вкъщи и се насочих към гардероба. Там седеше т’ва, което ми трябваше. Жилетка. Облякох я, отгоре ризата и коженото яке. Да, лято беше, горещо беше, но не будех много подозрения. Бях гъзар все пак.
След десет минути бях пред къщата на Андрей. Колата на приятелката му стоеше отвън, неговата беше в гаража. Отворих без да чукам, а в дясната ми ръка, сложена в джоба, имаше пистолет. Тъкмо в главата ми се въртяха хиляди възможности, когато видях една. Не я бях планирал. Да, Андрей беше там. Приятелката му също. Вече нямаше защо да се чудя дали ще се опита да ме убие – нямаше.
Излязох и се почувствах странно. Сега се прокрадваше идеята, че той може да е искал да ми каже нещо, което да ме предпази. Но най-вероятно се е опитвал да работи сам, а някой не е бил съгласен. Някой луд, никой не знаеше, че имаме пререкания. Седях на вратата. Реших да постоя там. Отпуснах се и оставих якето да се одере на грубата мазилка. Всички мисли минаваха и отминаваха, неанализирани. Погледнах дистанционното на единствената ми вярна – колата. Копчето за дистанционно палене. Голям кеф, само трябва да се внимава със скоростите. Цъкнах го. Запали. Ей тва е играчка........ К’во стана бе. Не чувам. Пипам се – всичко си е по мен. Виждам. Жив съм! Ушите ми пищяха ужасно, не можех да чуя нищо. Видях как хората наизлязоха. Мамка му, как ли ще изглежда. Аз, колата, труповете. Не, нямаше да ме хванат. Влязох в къщата. Бяха се погрижили. Пистолета беше в ръката му, добре. Излязох отново. Дойдоха полицаите, пожарната, дойде и линейка. Обясних всичко “както си беше”. Пуснаха ме с малко книжно разбиране. Запалих маратонките. Не се съмнявах. Ето ги – на бензиностанцията. Краката не ме боляха, вече чувах. Перфектно чувах. Погледнаха ме и се спогледаха. Така ли бе, тва ли сте вие.
- Абе колата ме остави, та дойдох. Ще дойдете ли да ме дръпнете?
Какъв поглед извадиха, изненадани убийци.
- Кво бе, като е БМВ не може да закъсам ли?
- А не бе, просто нали е перфектна колата. Кво стана?
- Май има лек проблем със запалването...
Стиснах пистолета и си изкарах ръката. Беше зареден. Насочих го първо към единия, натиснах и видях как бавно се свлича. Всичко стана на забавен каданс. И втория. Бум. Хората се разпищяха, разбягаха се. Контролни. Два, в главите. Нямаше смисъл да крия нещо. Качих се в мерцедеса, а ключовете бяха вътре. Г-класата не беше за изхвърляне. Настъпих, докато не излязох от града. Наближаваше седем. Газ, видях полицаите. Палка. Смачках още повече газта. Обичам да пътувам. Отпускам се. А, ето го Харманли. Десен завой и 500 метра. Кръчма.

... Та седнах аз да ви разкажа, докато чакам да ме заберат.

и тъпия край

[theraven_nz Профил ICQ]

Няма кво да кажа... ти си ми идол брат...

[HackeD]

Евала брат уникална история както винаги!!!

[hoolie Профил]

Бях се притеснил, че нещо спря да пишеш,ама ти изригна много мошно

[ryan83 Профил]

Много добро евала!!

[Kroki]

Е така на един дъх я изчетох. Обеда изстина, защото я четох и 2-ри път . Супер е! Надявам се, да има продължение

[maikooo]

Браво колега, увлекателна история с прекрасен лирически герой - Е46

[driver69 Профил]

Колеги, искрено се радвам, че ви харесва историята!
Тази искам да е по-различна от другите и ще се опитам да я направя от три части. Не точно трилогия, понеже е доста къса.
Надявам се да ви хареса!

[HackeD]

Браво колега с нетърпение ще очаквам другите части

[Bum Bumer Профил Уеб-сайт]

Браво колега наистина страхотна история, докато я четях все едно гледах много интересен филм ще следим за продалжение

[Kroki]

Браво, втората част е чук! На тръни съм за третата

[HackeD]

Лошо, че мацката си тръгна иии тея 2-мата са много нахални

[Kroki]

Аз подозирам, че неговият приятел му се обажда го предпази, а тези 2-та искат да го убият

[akula Профил]

не пропусна да нахраниш орелчето, защо таз омраза
разказа е уникален, много ми хареса.

[Teodor_bs Профил]

Много ми харесва как пишеш.Дано има още части.