И отново... + част 3

[driver69 Профил]

И отново...
“Голям град, пълно със боклуци...”. Карам дъртия дизел пауа и си тананикам. Кеф ти работа, интелигентна олигофрения дето се казва. Снегът и студът дойдоха, което е добре, понеже зимните Мишлинки ми беше яд да ги късам. На мен ми е добре, отивам на събиране, ще раздават едни награди. Я да видим к’во ще ми дадат, хах.
Такова нещо като обеден трафик тук няма. Улиците са почти безлюдни, тук-таме коли и много площ за поднасяне. Некакъв бус ми мига, мигвам и след като подминавам се сещам кой беше. Мигача и леко влизане в завоя с малко повече от нужната газ. Задните гуми изгубват сцепление и колата тръгва настрани, заради ниската скорост всичко е като на забавен каданс. Но се подчинява на всяко трепване на волана, без да протестира. Лесно я вкарах в пътя, нямаше камшик дори.
Пристигнах, разцъквам малко разговор, понеже има още десетина минути до началото. Слизам от колата с гъзарска походка и пътьом цъкам алармата. Скокове до втория етаж на сградата и ей я залата. Влизам и гледам – пълно, няма къде да седна, явно ще се кибичи прав. Имам чувството, че фотографите снимат точно това, което е най-маловажно. Не знам защо. Седя по средата между двете редици и чакам да започнем. Дали ще има словото “събрали сме се тук...”? Едва ли.
- Ехоо, обърни се де!
Обърнах се. Момиче, която не съм виждал от... години? Всъшност в последно време си пишехме често и се чудех кога ще я видя, но се бях примирил, че няма да е скоро. Приближавам се и скивам – до нея има чанти, автоматично ще стане моето място. Настаних се. Започнаха да плямпат нещо организаторите, от което чух абсолютно нищо. Питах я за малко неща, основно се радвах, че я виждам. Станала е... уау. Много красива. Спомнях си я другояче. Сега ме изненада приятно, даже забравих за какво отидох. Взех к’вото ми дадоха, изчаках и тя да мине. Тръгнах да си ходя и тъкмо ставах, когато:
- Свободен ли си следобеда?
- Ами(набързо помислих в колко имам ангажимент – нямам)... да.
- Ще дойдеш ли да свърша една работа и после можем да се видим?
- Защо не.
Излязохме, като кавалер отворих вратата на колата и след това се качих и аз. Запалих, така-така... Изгасих музиката, първа и тръгнахме по снега. Бавничко, минахме през офиса на една фирма да остави няк’ви документи. След това се качи и ме попита ще ходим ли нанякъде. Изненада. Газ към готиното кафе без много посетители в квартала.
Настанихме се на удобната червена кожа, поръчахме и ей на – заприказвахме се за всичко. Не чух много от това, което ми каза, понеже съм добър слушател, но забелязах какви приятни извивки има. Красотата е симетрия, ей тия думи висят в Пловдив на билборда на ня’къв пластичен хирург. Много са верни.
- Ами ти, обвързана ли си?
- Да, с учебниците.
- Не звучи много романтично.
- Не е.
Поговорихме още малко и станахме да си ходим. Щях да я закарам до тях. Дзверот врътна гъза няколко пъти, но почти незабелязано. Спрях пред къщата им.
- Чудех се нещо. – изръсих го аз.
- ???
- Ще можеш ли да ми помогнеш да свърша една работа довечера?
- Каква работа?
- Ще дегустирам менюто на р-т ******, та ми трябва и красива компания.
- Окей, ще дойда ако ме искаш.
- Искам те. Имам в предвид, ресторанта, дегустацията де...
И така, тя слезе и закрачи по неутъпканият сняг с кожените ботуши. Наблюдавах я докато не затвори вратата отвътре. Пуснах една надъхваща песничка на трифонов и си рекох, че това ми е целта, това момиче. Тъкмо вкарах първа, когато пред мен се паркира друг екземпляр от Бавария. Хикс шес’. И една буква отзад. Слезе и ми махна с ръцете в знак на “Ти къв си бе?!?”, аз махнах тактично и си тръгнах. Тоз’ джип май няма да го карам скоро, хах. Прибрах се вкъщи, свърших малко работа и излязох. Трябваше да се видя с един дългогодишен приятел, банкомата. Имах достатъчно наличност и се порадвах на студеният въздух. Обичам зимата! Студ, сняг, лед. 24ката става дизелова емка. Следваща спирка – фитнес. Отидох, потренирах, после се върнах вкъщи, душ и малко сън. Телефонът ми звънна, да ми каже, че мога да спечеля голям джакпот, тактично пропускайки факта, че това могат да направят много буда... играчи. Облякох се, сложих готините обувки и оп – пак в колата. Поседях три минути, колкото да подкачи масло, и отидох пак пред същата къща. Обаче усетих една грешка, та обърнах с ръчната(сняг на пътя имаше, та не беше сложно) и се върнах обратно. Малко по-експедитивно каране и след няма и пет минути бях на пазара.
- Роза.
- По-разцъфтяла или по-свита?
- Ами... Средноразцъфтяла с цвят на отлежало вино?
Подаде ми я, олекнах с две тренировки пари и отново бях в колата. Ей сега може да се каже, че БМВ си е... БМВ. Завоите се взимаха рязко, но поведението беше много прецизно, нещо като швейцарският часовник на автомобилите, освен Порше, де. Спрях за трети път днес пред дома й, подсвирнах и излязох от колата. Явно бях останал нечут, та звъннах и на вратата. Излезе една жена, предполагам майка й.
- Силвия?
- Облича се.
- Окей, кажете й, че я чакам.
- Добре. Влезте?
- Не, ще изчакам в колата.
- Както искате.
Малко хора ми говорят на Вие, без да са продавачи. Седнах в колата, защото вярно си беше адският студ. “уважаеми зрители, спите ли?” – озлобяващата народа песен се чуваше в и моята кола, мда. Редът, които най-много ми харесва, е “поздравявам майките на наш’те ръководители”. Не знам защо, винаги съм искал да го кажа.
И ето я, тя излезе. Облечена в готина черна рокля, а отгоре някакво яке с лисици(примерно, не ги разбирам). Споменах ли за извивките? Излязох и й подадох розата.
- Сетил си се с к’во да ме впечатлиш. Браво, не го очаквах!
- Грубо.
- Имам в предвид, от много време сме приятели, не очаквах нещо такова.
- Спокойно, разбрах те.
Качихме се и отпраших към ресторанта, точно в противоположния край на града, почти извън него. Така започна всичко...

Част Две
Всичко беше точно в ресторанта. Масата беше запазена, сервитьорът се мазнеше, музиката беше тихичка и хора почти нямаше. Хапването беше приблизително вкусно, понеже имаше много засукана подредба в чинията, та се чудих откъде да почна, та да не развалям произведението. Стана времето да си ходим, след пърженият сладолед(не ми беше много приятен, не знам защо). Цялата вечер беше суперска, дори не се изненадах от сметката. Излязохме навън, където беше... много под нулата.
Запалих дизеляка и оставих да загрява. Бяхме вътре и дъхът се виждаше, но не беше студено... мерло. Не ми се прибираше, исках да прекарам още време с нея. Странно, как за един ден човек избива всичко от главата си и започва да мисли само за едно нещо, “Мъжете сме като компактдискове – цял живот се въртим около една дупка.”.
- Прибира ли ти се?
- Не съм уморена, защо?
- Питам.
Стрелката на температурата беше подминала синята зона. Тръгнах бавничко, като подминах 40 натиснах рязко спирачките, започваше да се плъзга. Ще се кара бавно. Оставаха два завоя до табелата за край на града.
- Къде отиваме?
- Нямам идея.
Последен завой. Влязох и както го правя попринцип – рязко пренавиване на волана, съпроводено с заляпяне на газта за ламарината и воала – тръгнахме настрани. Контра с волана и плавно вкарване в пътя. Удоволствието от контрола. Удоволствието от разтреперването на мацката, друг въпрос.
- Спокойно.
- ... Леле.
Засмях се, погледнах тъжната срелка на горивото и си помислих, че няма да въртя много. Спрях на омв и сложих 25л. Обичам нощта, а в комбинация със снега е направо супер. Музиката беше тих рап.
- Пречи ли ти музиката?
- Не, не е точно каквото слушам, но не пречи.
- Добре.
- Днес видях едно джипче, много добро, на баща ти ли е?
- Хикс 6-цата? Негова е, да.
- Как е да я караш?
- Идея си нямам...
- Не си ли я карала?
- Не съм карала никога.
Това беше една от грешките, които трябваше да се поправят. Спрях и обърнах. Отивахме на пътя към полигона, колко познат път само. Не минаваха коли често, затова не беше и опасно. Ей го и него, не беше почистен обаче. Нищо, повече фън. А за мен – поне няколко бели косъма. Спрях и изгасих двигателя. Слязох и й отворих вратата.
- Айде! – казах и се усмихнах дяволито
- Никакъв шанс.
- Няма такива, кой ще ни прибере?
- Ти, както дойдохме дотук.
- Айде, няма по-добър момент да се научиш да караш.
Убедих я, качи се. Май заприлича на “пусни или ще слизаш пеша”.
Тя седна, нагласи си седалката, огледалата и незнам си к’во, за да и е удобно. Идваше трудното, хах. Дръпнах ръчната и й показах как се пали. Тя опита, почти запали първия път. Втория успя. Такам, пуснах ръчната и колата плавно тръгна по снега, много бавно.
- Съединител, първа, леко газ и пускаш плавно.
Направи това, което и аз като тръгнах за първи път с кола – точно обратното. За части от секундата мернах стрелката на оборотомера, подмина 4хил., а съединителя отпусна много рязко. Хванах с ръка волана и стана красиво изпълнение, ляво-дясно няколко пъти, докато не изгасна, ‘щото пък пусна газта и натисна спирачка. Мдаа, дай пак. Този път беше осезаемо по-добре. А сега по-лесното, втора. Лесно ли казах, ако не объркаш втора с четвърта е лесно. Добре, засилихме се достатъчно, сега да видим как работят спирачките.
- Натисни плааавно и дръж линията.
Кррррр, плавно, а? Нищо, айде сега пак втора и вече бавничко да върви колата.
- Дръж две хиляди оборота, после дай газ до три, после върни на хиляда и петстотин, въпроса е да започнещ да усещаш.
- Хубаво е.
Няма да споменавам мисълта за едно друго хубаво нещо, което можем да правим с нея. Тя просто пробяга в съзнанието ми. Хубава мисъл, цветна с висока резолюция.
- А сега дай трета.
Трета влезе доста лесно, а 60км/ч бяха може би лимита.
Гледах я как се кефеше на БМВ-то, такъв поглед можеш да имаш само зад волана на една такава машина. Искаш да я изпиташ, разбираш, че когато нещо не стане грешката е твоя, стремиш се към повече. Ако преценяваш кога може даже колата си остава цяла. Смъртоносното стискане на волана постепенно се превърна в просто държане, което да следва една мисъл.
- Кеф е, нали?
- Ммм... много.
Ето я и табелата, казваща “Вие влизате в ‘Аскуу”. Тя започна плавно(като да не повярваш) да спира.
- Карай още, спокойно.
- В града?
- Мхм.
Точно този път е доста разбит, та и 60 бяха много като за първи път. Справяше се доста добре, като изключим карането по средата на пътя. На няколко пъти и показах къде трябва и малко по малко се опитваше. Стана два през нощта, между другото. Ей ги и легналите полицаи, голямо изпитание за нервите ми се очертаваше. Туп. Туп. Ох, горката баварка.
- Спри преди легналият полицай и мини на полусъединител.
- Как да мина???
- Започни да отпускаш бавно, ще усетиш.
- Добрем.
Ще усети, ако й кажа. Как плавно го угаси само. Така не мога. Паднаха, паднаха оборотите, докато накрая не го довърши. Айде втори опит. Сега се получи. Хайде да научим и след колко време е хубаво да дадем лекичко газ и пуснем съединителя, щото не е от бетон примерно. Втора и между 20 и 40км/ч. Перфектно. Така, тая лявата ръчка пуска едни работи, дет им се викат мигачи. А така, надолу е за ляв мигач, нагоре е за десен. Браво. На десен завой обаче давай десен мигач.
- Върти из града, аз няма да се обаждам. Много.
- Хмм, не ми се вярва.
- Пробвай де!
- Добре.
... След пет минути каране из града излязохме на главната, където й казах, че може да настъпи малко повече. След двайсе’ секунди си осъзнах грешката. От една уличка се шмугна някакво джипче, Тойота. Засече ни, та пак усетих работата на АБС-а, практически.
- Мигни му няколко пъти на дълги.
- Ще му простя, може да е като мен човека.
- Окей.
Айде бавничко след джипчето, тоз’ обаче реши да се влачи. Дре’е ми, не карам аз.
- Ако изкаш го изпревари, върни на втора и дай повечко газ.
- Дали ще мога?
- Поне ще опиташ.
И такам, връщането стана безболезнено, оборотите минаха 2500, десен мигач, аре в дясното платно и газ. Бавно натискаше газта. Изравнихме се, обаче тоя реши, че ще се дърпаме.
- Дай много газ и минавай отпред, че ей сега ще настъпи.
- Окей.
Мда, ама не. Другия шофоьор беше по-бърз и с по-мощен(явно) двигател. Мина пред нас и пак започна да се влачи.
- Цъкни дългите, че ми е тъмно.
Последва включване на ония, по-силните крушки. И среден, поздрав от мен. Тоз’ обаче отби, та пътя пак беше свободен. Дългите осветиха два зелени силуета.
- Да спра?
- Да.
Спря, сменихме се, а едното извънземно вече се усмихваше мазно. Двайсекинтова усмивка. Първа, втора и усетих колко неудобна е станала седалката. Спряха ни, разбира се.
- Добър вечер, сержант Петров, документите, вашите и на колата.
- Добра да е! Те ги.
- Момичето има ли книжка?
- Не.
- Защо караше ей сега?
- Кой?
- Тя, не се прави на луд.
- Няма такова нещо, просто се качи за малко.
- Оо, ама аз ши ти пиша ей сега акт.
Дойде и другия.
- Аре бе, дал на приятелката си да кара, голяма работа, пусни го.
- Как ще го пуснем бе, колега, нали утре тя без книжка ще бутне някое дете?
- Нощно време деца няма, разбрано момче ми се вижда, няма да му взимаме тука книжката за едното нищо.
Колко сте прави, идея си нямате.
Айде един разговор за карането без книжка и припомняне на простотиите на господата милиционери, наговорих един куп глупости и накрая им омръзнах, та ме пуснаха. Няма сиренце!
Запалих и тръгнах да я връщам у тях си. Прегърнах я.
- Хареса ли ти карането?
- Не знаех, че е толкова готино.
- Мда.
Спрях пред тях, дръпнах ръчната и излязох от колата. Отворих пасажерската врата ин я изчаках да излезе. Верно, блажени са тези, който могат да я нарисуват колко е красива, аз не мога да описвам така.
- Айде и да се наспиш, че скоро ще трябва да ставаш.
- И ти така, карай внимателно.
Тръгна да си ходи. Стъпка. Втора.
- Силвия?
- А?
- Забравих нещо. – не много кратка, нито много дълга целувка. Колкото да не я забрави. – Лека нощ.
Усмихна се:
- И на теб!
Бях щастлив, за пръв път от доста време бях истински щастлив. Пуснах ръчната, цъкнах първа и загрях гумите. Време беше вечерта да свърши...

Част 3

Накратко – върнах се, къпах се, спах.
... Телефонът звънна рано сутринта, единайсет без десет.
- Добро утро. – казах аз, и се чудех кой е отсреща. Непознат номер беше.
- Добро да е! Как сме след снощи? – по гласа нямаше как да се объркам.
- Аз съм добре, ти наспа ли се?
- Не особено, трябваше да ставам в седем.
- Нещо станало ли е?
- Не, просто обикновените хора имаме ангажименти...
- Окей, просто днес е събота и мислех, че спиш повечко. Както и да е, кога ти свършват ангажиментите?
- Никога не свършват.
- Вметни един ангажимент с моето име? Пиши го загубено време.
- Ще бъде в графата “време за мен”.
- Нямам против, в колко да те вземе времето за теб?
- 12:30 е добре, ако нямаш някаква работа.
- Нещо се шегуваш. Работа в събота.
- Добре, значи в 12:30, ела пред **** клуб?
- Там не са ли едни йоги?!
- Точно.
- Ми... добре, ще се видим там.
Йога... Какво и е направило тялото й? Интересни неща. Станах и аз да направя малко йога с кафето пред компа. Нищо ново в интернет, извън него – хич. От стотици хиляди страници, създаващи се на ден, почти същата бройка са пълни безсмислици или повтарящи съдържанието едно към едно на други такива. Бавно стрелките на часовника стигнаха най-горното деление. Когато посочиха напълно еднаква точка, станах от стола и започнах усърдно да търся дрехи. Не беше много трудно, облякох се набързо, преди това едно хубаво бръснене и бях готов. Само колата трябваше да позагрее малко, не обичам да мъча немската машина.
Седнах в старата плюшена седалка, изминала незнайно колко километра, незнайно къде. Лекичко вдигнах оборотите на празен ход, първа и плавно отплавах. Голям кеф е да караш БМВ, дори и този стар представител на марката. След няма и петнайсет минут бях пред една на вид нормална сграда, в която обаче се извършваха адски мъчения(чувал съм, че някои хора си слагат краката на врата!!!). Спрях на няколко сантиметра от тротоара и усетих, че имам да почакам шест минути. “Очи очи, как ме гледа ю, очи очи, твойе очи...” – пееше щастливо радиото. Двигателят боботеше, нямах никакво намерение да го гася за едните шес’ минути. Добре, че беше точна, дори леко подрани, по-точно с две минути. Отвори си вратата и стъпи в колата. Мдаа, това е красотата, дори да не разбираш от изкуство ти харесва. Тръгнах и на входа се засякох с някакъв МЛ. Нещо не му се отстъпваше, а на мен не ми се разваляше хубавата сутрин(може да се нарече и обяд), та върнах няколко метра на задна, след което се разминахме. Няма кимане с глава, правилно, тая празна тиква ще земе да се откачи, к’во ще прави после.
- Накъде да карам?
- Накъдето решиш, закусвал ли си?
- Не, ще си взема нещо от закусвалнята до кметството...
- Недей, искам да ти покажа нещо, но да знаеш, че готвенето не ми е силна страна.
- Окей, какво си направила?
- Опит за мекици... Не са нещо особено, обаче искам да ги опиташ.
- Добрем, ще ги видим. Към вас тогава?
- Да. Нашите ги няма...
- Някъде отидоха за събота и неделя ли?
- Не, по работа са.
- Окей. Аз видях баща ти между другото, като те оставих вчера на обяд.
- Не съди по първото впечатление, моля.
- Няма, спокойно.
- Добре,
И пристигнахме. Вярно, опит беше за мекици. Няма нищо де, има време. Готинко вътре – плазма, кожа, паркет. В такава къща бих живял с кеф. Само да е малко по-малка, че в тази ще ми е много широко. Малко ми е чудно к’во работят родителите й, че живеят така. Беше споменала нещо за складове, обаче... странно е. После се изпънахме малко на диванчето пред ТВ-то, да решим к’во ще правим.
- Кажи, имаш ли някакво предложение, красавице?
- Ми имам една идея, обаче не ми се рискува.
- ??? – физиономията е важна.
- Нали ти споменах, че не съм се качвала в джипа?
- Мда.
- Е, сега е свободен, с колата на майка са. Ако си съгласен на кръгче?
- Хахах, разбира се!
Отидохме в гаража, а там беше неописуемо. До М-ката културно стоеше едно много бързо Порше, 911, легендарен автомобил. Качихме се, аз на шофьорското място, и тръгнахме. Малко трудно, ‘щото не даваше да натиснеш газта. Скоро излязохме на пътя за Димитровград, на връщане щях да и дам да кара. Плавно(след като минахме хранилките) ускорих до ограничител. Уникално преживяване. Имах чувството, че колата е залепена за пътя. Но настигнахме трафик и паднах на 160, без да мисля за по-високи скорости. С чужда кола и с чужда жена трябва да се внимава. След табелата за влизане в града обърнах. Спрях до автокъщата след завоя, където се сменихме. Голям кеф беше дори да се возиш. Тя обаче не вдигна повече от 140. А стабилност имаше в излишък този автомобил. След няма и десет минути пак си бяхме в родния град, повъртяхме се вътре малко. С перата й беше по-лесно да сменя скорости. За цялото пътуване прахосахме 45 минути, струваше си. Паркирах така, че да не се забелязва, че колата е вадена, и се прибрахме.
- Аз ще тръгвам, имам малко работа, искаш ли довечера да се видим, затвърждаване на снощи?
- Да, разбира се.
- В колко да мина да те взема? – или да взема да те мина, пробяга през ума ми...
- 7:30, този път аз ще избера къде да отидем, става ли?
- Да.
Приближих се, хванах я(не грубо де) и я целунах, баш по учебник. Не знам точно времетраене, другия път ще засичам, но предполагам към половин минута, времето се изкривява в зависимост от настроението.
Както и да е, запалих си колата и се прибрах. Работата беше на компютъра и се свърши до 5:30. Следващите два часа ги прекарах в блажено олежаване. Чаках да стане седем без десет, та да тръгвам. И то взе, че стана, прекъснах по средата на фразата карбоновски и станах от леглото.
Навлякох якето и излязох. Запалих дизеляка и почаках да загрее. Познато. И закупуването на добре опакована роза, също познато. Дори и паркирането пред къщата й можеше да се каже, че ми е познато. Почти де, все още не бях ходил много пъти. Излязох от колата, взех цветето и се запътих към вратата. Позвъних на вратата. Отвори ми един, как да го кажа, серсемин може би е правилна дума, но културно ще го нарека субект. Та отвори ми и само каза “Изчезвай!”. ‘Ма нали съм си тъп и упорит, реших пак да позвъня.
- Ти от дума не разбираш ли? Разкарай се, да не та разкарам аз, ти *** *******!
Обърнах се, показах му среден и се качих бесен в колата. В момента, в който пуснах стартера, пуснах и съединителя. Тоя имаше нещо против мен. Silviq, номерът стоеше сред първите набрани. Обадих й се, вдигна.
- ...
- Татко е бесен, съжалявам, не идвай, няма да ме пусне, разбрал е, че взехме БМВ-то. Лошо ми се пише.
По гласа разбрах, че ревеше. Лошо. Не обичам моето момиче да се чувства зле. Ръчна и айде пак там. Този път не звъннах обаче... Не беше заключено, отворих и влязох.
- Ще се наложи да ме разкарате, нямам намерение да си тръгвам преди да се видя с дъщеря ви...

[e39 FEN Профил]

Само тва с Х6-цата не го чатнах, иначе браво, много готина историйка. Ако има и продължение ще е супер!

[Kroki]

Грубо! Чакаме 2-ра част!

[Razor90 Профил]

И отново... много добра история!

[vanya Профил]

Хах добре е Има потенциал в историята

[Kroki]

Всичко си идва на мястото! Браво

[outworld Профил]

Много готина история

Имаш дар слово

[hoolie Профил]

усещам, че ще има и част 3

[lubsawyer_ Профил]

Пак цепиш ! Само не блъскай и тая петица някъде

[STASEK Профил]

Браво! Чакаме част 3

[atv.rado Профил]

уникална история

[Koz Профил]

кажи в коя част ще има ''екшън''

[Kroki]

Евалааааааааа. Следващата сигурно ще е екшъна. браво браво

[bawarec 73 Профил]

Браво ,страхотна история! Чакаме продьлжение.

[filipbs Профил]

С нетърпение чакаме 4-та част