Разказ за мен, една кола, една...[Надявам се, че ви хареса]

Как издухах на старт едно Ferrari...

Модератори: mitaka7, Общи модератори

ентусиаст
Аватар
Мнения: 802
Регистриран на: 16.07.2009
Пол: Мъж

Разказ за мен, една кола, една...[Надявам се, че ви хареса]

Мнение от driver69 » 08 Окт 2010, 23:23

Руслан Мъйнов – Една жена. Баварецът работи на място. Дизелът трака като руски трактор в зноен летен ден. “Еби и мамата” полугласно казвам сам на себе си. Почти без газ излизам от паркомястото. Тихо, плавно, нежно. Като нея. Минало, незабравено, но надявам се забравимо. Гадна песен, навява гадни спомени, раната от които не е зараснала, не е дори започнала да зарасва, но не смея да я сменя. Въпреки, че свършва, явно за да е още по-“приятен” моментът, започва още миг моя. На същия.
Скитам из града с пълен резервоар с гориво за отопление. Имам къде да се прибера, не е като да нямам. Но не искам. Няма смисъл, няма при кого. Имаше, доскоро. Но съм се залъгвал. Не, всъщност, бил съм лъган. Има разлика. В единия случай се самозалъгваш и после сам си си виновен и ти иде да си изгризеш веждите, а в другия ти се иска. Бе нищо не ти се иска, честно казано. Светофарите мигат жълто. Мамка му, зашо трябваше да загубя толкова време и да продължи толкова дълго, ‘що трябваше да е толкова хубаво? Точно с нея, точно сега. Не че има удобен момент да хванеш момичето, с което си искал, по-точно си мислел, че си искал, да прекараш живота си с друг.
То да беше нещо повече от мен, ‘ма то не. Нещо като М20Б20 Е34 без никакви екстри. С винаги пълен резервоар, образно казано... Футболистче. Ако знам, че ще ми олекне, няма да се замисля дали да го направя хандбалистче. Нали знаете, като не можеш с краката – с ръцете. Но няма да се почувствам по-добре. Даже по-зле. К’во е виновен келешът? Е, веднъж сме се псували, обаче беше за съвсем друга тема и не беше нищо сериозно, не ми е напрайл нищо. А ако го сравнявам с нея, той си е ангел бе дали...
Ку-кууук. Смс.Смс. Явно някой се е сетил за мен, обаче не е искал да ме безпокои в спокойният ми сън...
Miloto: Nikoga, nikoga ne sym… Za pyrvi pyt e, molq te, vdigni mi. Obi4am te, prosto… Izvinqvai, nikoga pove4e nqma, nikoga, nikoga, nikoga.
Има някои неща, които не мога да преглътна. Горчив патладжан и изневяра. Тази е от вторите, за патладжаните знаеше и не е готвила. Давам леко газ на втора и добрата, стара 19-годишна, вярна кола започна плавно ускорение. Шестте цилиндъра с помпа и дюзи са служили вярно на собственика си. Никога не е имала двама собственици едновремено. Не, БМВ е истинска кола, няма общо със жените. Помислих си за всички тея моменти, в които ме е нямало. Дали си е мислила за мен или си е мислела дали няма да се върна. Гадна мисъл, но пък съвсем реалистичен сюжет. Телефонът звъни, познатият номер. Червена слушалка, нямам настроение за глупости. За нищо нямам настроение ако се замисля. Сменям песен и си мисля за всички сутрини, в които съм се будил с една-единствена мисъл. Да отида при нея. Не, не при Баварката, а при нея. Грешка. Огромна. Ще отида до полигона, от там лоши спомени нямам. Почти спирам на всеки легнал полицай, не бързам за никъде, още по-малко искам да се прибирам. Още е само полунощ. Пускам Хотел Калифорния и се опитвам да мисля за нещо друго. Но всяка мисъл е свързана с едно тяло и един акъл. Много малък. Ши хед ди мирцидис бендз... Мне, имаше една умрела петтица, дет и возеше шепата гъз насякъде, е ся има, МЛ има. Уат а найс сурпраиз... Бе кво разпраяш, да зема да си забрая документите и да се върна от Пловдив. И някой да ми топли мястото и да поддържа пътеките, които съм отъпкал. Поне документите си ги взех, между другото. Като пълен непукист не казах нито дума.
Ще разкажа цялата история, за да се знае що ми е скапано настроението. Отивам аз рано сутринта(7:30) към София, ще взимам едни удостоверения. Обаче малко преди влизане в Пловдив се сещам, че документите ми са при ми... таа, дет я лашка през туй време друг. И се връшам аз, междувременно е неделя осем и половина. Мисля си, няма да я будя, ‘щото нали тя такова не искам, толко е сладка кат спи, бе глупости си мисля...И отключвам съвсем тихо(на втория етаж на къщата, дето живей, живеят нейните, па май си беха и вкъщи, но айдия). Отварям, чувам съмнителни звуци от спалнята, детската може да се кажи донякъде, и си мисля, че съм забравил тв-то. Да, ама или сме купили 3Д, или е напълно реална картина. Видях го, не казах нищо. Взех си документите, затворих вратата излязох на двора, качих се в колата, запалих, припилих гумите и обърнах с ръчна(задънена улица е) и гледам една к**ва седи на средата на пътя. Скочих в последния момент на спирачките, така че да не я докосна, мислех да сляза, обаче един кавалер по гащи скочи малко след като бях спрял(сигурно й е разправял как е скочил да не я блъсна, страхливеца). Та така де, бясна ръчка до София, четири кафета по пътя и обратно пак ръчка. Върнах се с удостоверенията и бях цял ден в залата( до десет), излязох само да ям.
Е затова ми е скапано настроението. Но поне една кола ми остана вярна, независимо от простотиите, на които съм я подлагал. И продължавам. Всъшност сега я карам на мястото, където обикновено ходят бензинови автомобили, не трактори. Но никога не съм обичал безсмислените правила.
Земи тоя кръг, а фани тая пила... Но някакси пак не ми е същото. Четири сутринта, няма на кого да се обадя. Не съм близвал алкохол от много, ужасно много време. Не е решение. Но аз и не търся такова. Нямам задача, че да ми трябва решение. Имам пат. Защо да не го полея.
След няколко секунди четирите фара порят тъмнината като Митьо Пищова абитюриентки и неумолимо скъсяват разстоянието от полигона до вкъщи. 150, не съм селф-килър.
А вкъщи ме чакаха повторения на сериали и домашна ракия. Силна. Първата, за да полея сватбата на Аслъ, втората – шото умря Харцун. Трета, понеже пих вече две. За късмет. Ама и двойния късмет не е лошо нещо. Тройния пък – ич. Литър ракия си е бая късметче. И едно съвсем малко уйски. Теглих една мноо звучна на п*у*т*к*а*т*а и на лешпера и си зех ключовете. Бах мама му, само БМВ-то остана. Паля и бутам до долу педала. Мое да не върви дизела, ма ми харесва таа Баварка точно. Мойта си, спомени добри имам с нея. В нея научих, че ше ме награждават за много неща. Брао на мене, онаа не ма заслужава. Бахти легналите полицаи, не ги усеща със сто. Айде, свършиха. Надолнището помага на сичките 115 коня да са впрегнат и да дигне 170... айде, айде, айде, ето бе – 180 дигна. Айде леко спирачка, завоооойче, егати якото. Айде сега дясно... сууупер. Ей туй левото дет иди ши го зема със ръчната. Ихууу, как го зех да са еба. Идва дясноооо, засилкаа, ръчната, к’во свети бее.

Боли. Много боли. Нещо свири. Като резачка, ама не точно. Боли. Не си усещам десния крак. Боли. АААААААА, обаче почувствах като ме заболя пръста. Добре, не е парализа. Добре. Ах, как боли. Ужасно. Спи ми се. Всички тези светлини, ще си затворя очите и ще се окаже просто реалистичен сън. Ще поспа.


Част Втора
Пип. Пип. Пип. Пип. Пип. Пип. Пиииииииип...
“Докторе...”, “Дооооктоооор!”, “...адреналин, венозно.”
Май кошмарът не е свършил, а? Няма смисъл да се оглеждам, в болницата съм. Настанен за дълга почивка. Не е пет звезди, ама става. Какво се случи, гледах телевизия, самосъжалявах се, какво стана... Боли ме главата. Крака, ръката, ребрата, ключицата и опашката са бонуси. Но пак ме е яд. Скъсахме и за малко да се убия. Бахти късмета, а? Идва една лелка с бяла престилка.
-Е, господин Иванов, струваше ли си?
-Чувствам се на седмото небе...
-Не се превземайте, след седмица ще сте на крака.
-Надявам се на моите си, не да ме носят...
-С това шега не бива. Станете за инжекцията.
-Мм не се шегувам. Както и да е. Какво е станало.
-Сега ще ви донеса вестника.
Не е на първа страница, ма пак съм известен.
“Хасковлии за малко да станат поредните жертви на войната по пътищата”
“Двама хасковлии в нетрезво състояние са се ударили челно на пътя в местността Козлето, като причина за катастрофата са нетрезвото състояние и несъобразената скорост. По-тежко е пострадал 21-годишният шофьор на БМВ-то, без опастност за живота. Само до сега тази година войната по пътищата е взела над 200 жертви.”
Взела е, нищо не е дала. Нещо като причината за моето напиване. Сам съм в стаята, яко. Тв-то е както го помня, с монетник. Порно няма, разбира се, не трябва да се изхвърлят такива богати на полезни съставки течности от тялото. Ще поспа още малко, всичко ме боли.
... Ще поспа, ама курец. Дойде санитарката да ми доведе посетител.
-Хей, как си?
-Безсмъртен.
Лека усмивка, по-скоро тъжна, се появи на лицето на момичето. Бивша съученичка и приятелка. Сетила се е за мен. Носи ми шоколад и някакви плодове. Добреем, ще го играем надебеляващи.
-Не се шегувай, като рабрах, че си ти изтръпнах.
-Недей, к’вот е писано...
-Не е така, не е трябвало... Знаеш ли, ако беше малко по-засилен, ако... Разминал си се на косъм, обещай да не го правиш никога повече.
-Ей, ей, ела тука, не се притеснявай за мен!
Седна до мен на леглото и започнахме да говорим за нея повече, какво ново и така.
-Разбрах, че с нея сте скъсали-т’ва тя ме пита.
-Правилно си разбрала. Да ми е честито дет’ се вика.
-Не те е заслужавала, ще си намериш по-добра.
-Не ми пука за нея. Вече.
Разбрах, че тя си има приятел от близо година. Нещо не разправяше много, аз не напирах да питам. След малко си тръгна и останах сам. Със спомените и болката. Защо стана така, защо не си бях взел документите, нямаше да разбера нищо. Щях все още да се самозалъгвам, но щях да съм до нейното сърце, а сега... Сега съм в болница и ме съжаляват санитарките. Да му е.б.а майката. Телефонът ми има 12 неприети съобщения. Няма да ги гледам, ще полежа и ще си питам, нали, кога да стана. Да, ама не. Втори посетител.
-Кво си напрайл бе, мен?!
-Краш-тест.
-Хах, добре ли си?
-Бе, ш’са оправя.
Друг приятел, който е дошъл да ме види. Носи портокали(ще отварям плод-зеленчук с тея темпове) и шоколади(също така магазин за сладкарски изделия).
Извадих ключовете(всичкият ми багаж намерих в една торбичка до мен) за вкъщи и му казах да ми донесе лаптопа, ако идва пак. Фактът, че му дадох ключовете, го заставяше да дойде пак. След половин час се върна. Еее, вече можех да се похваля във Фейсбук.
Рано следобед си взех кафе, изминах цели пет метра. Лекарите малко се поуплашиха от звука на разкачени датчици за сърцето, ама им мина. Предполагам, ще свикнат. Хубаво кафе. Взех още едно, нямам к’во да правя. Чета една книга и се чудя може ли да има такива велики писатели. Може, явно.

-Има ли тук един готин и известен рали пилот, а?
-Оооо, как сме днес бе, Жани?
-Остави ме мен, ти как си ?! Знаеш ли колко ме изплаши?
-Не се притеснявай за мен, знаеш к’во съм прайл.
-Радвам се, че си добре.
-Аз, че дойде да ме видиш.
-Как ще пропусна такава гледка. Да те видя облечен в леглото.
-Ако искаш веднага ще оправя недоразумението?
-Точно в болница, не искам.
-Шегувам се бе. Ама нема лошо да си ми навита де.
-Не съм казала...
-Ама си го мислиш.
-Хмм. Май не се нуждаеш от шоколад за съживяване на духа.
-Като спомена духане...
-Ако до три не си оправиш държането, няма да ми гледаш краката скоро пак.
-Ела тук.
Седна на леглото(се едно ме оплакват, бахти гадното) и ми се усмихна момичето. Свясно, няма си приятел, не е мой тип. То мой тип няма де, ама тя не е. Говорим си как е станало, бе това което ме питат всички днеска.
След това ляга до мен и гледаме тъпи предавания по тв-то. Поне имам компания. Заспал съм. Събудих се и я нямаше. Нормално, хората си имат живот, не да гледат тъпанар в болница. Ама не, просто отишла за чай. Ок, да приемем, че се грижи за мен, щот съм болен. Надявам се да не е друго. Пак гледаме тъпи предавания, няма за къде да бърза – утре не е на работа(неделя), никой не я чака. Бе като мене, само дето аз и да искам не мога. Към осем и половина си тръгна, а аз си поръчах пица. Вкусно нещо е. Поне апетит не съм загубил. Още двама френдове дойдоха и в десет бях съвършено сам.
Позната мелодия за смс. Я да видим какви ги е пляскала шаврантията. Първите дванайсет бяха съжаляващи, а последният:
“Dobre li si, molq te, kaji. Znaesh, 4e syjalqvam, ne iskah, mrazq se. Obi4am te.”
Ми точно в тоя момент си мисля, че си давам сметка за грешките, а тя вероятно хапва акулка във Влас. Нека. Честно казано ми е безразлична вече. Повече ме е яд на мене си, че се потроших. Следващата кола ще е с еърбеци. Малко ме боли главата.
Малко сърф из нета, пуснах на макс едно немско порно в Уйнамп, който трейнах, и излязох от стаята. Сеир да гледам. Лекарите вече свикнаха да си разкачвам жичките. Поне не се заплитат като слушалки.
“Шнел, шнел...” и въмутени погледи на три мед. сестри, гледащи много очудено тая адска машина(че и червен, баш).
Разбрахме се с тях, после поцъках малко НФС и заспах. Към 3:15 се събудих. Ходих да повръщам портокалови корички и пак си легнах.

Част 3
Добро утро, армия от един! Здраве желаем, к**ва – не. Ама сега ги имаме в обратен ред, смешно, м? Осезаемо по-добре съм ‘неска, не знам с к’во ме тъпчат, обаче действа. Пък и организма ми си беше много добре – елегантно прасе. Излизам навън и вдишвам октомврийският въздух. Доста е студено за есен. Лека разходка с наметнато кожено яке.Навсякъде болни, депресираща работа. Къде оперирани, къде кашлят, къде се радват, че са изписани. Мила сутрешна болничнодворна картинка. Поглеждам часовника – 8:48. Куул. Още максимум два дни ще седя тук, не ми се стой при белите престилки, ‘се едно съм в лудница. Нищо чудно, де. Живота – мексиканотурски сериал, мислите – на депресиран луд. Някакъв пич влиза с Е39. Пробиващото си път между облаците слънце се отразява от лъснатия до блясък черен капак на колата, а под него има мощен дизелов агрегат с три букви. Не е уй. Нещо е притеснен, няма да го занимавам с глупости. Продължавам си разходката. Взимам си кафе. Черно като случките ми от последните дни...
Връщам се в стаята и влизам с гъзо напреш, понеже са измили пода на коридора. Предполагам това е забавлението да старите хора тука... Пускам лаптопа и сърфирам из нета. Който изведнъж спира... Пак съм откъснат от виртуалния свят. Лоша работа... Вчерашната посетителка(не тая, дето се заседя) дойде.
-Здравей. Не знаех дали ще си станал.
-Здрасти. Еми бързо се наспах, вчера това ми беше основната дейност.
-Оправяй се, искам пак да те видя пак навън. Пак да чувам за... изявите ти.
-Искаш да кажеш сбиванията, а?
-Еми не само. Винаги си имал с какво да изпъкнеш.
-Аз още го имам, просто ме боли, май съм го навехнал.
-Всеки момент можеш да прецакаш.
-Винаги. Сори, не искам да съм такъв, обаче съм...
-Не си толкова лош, спокойно.
-Мерси. Не те четкам, ‘щото повече няма накъде. Като си знаеш, че си перфектна...
-Толкова ли е трудно да се държиш нормално.
-Ако се държах нормално, дали щеше да си тук да ме видиш?!
-Не знам.
-Нямаше.
Усмивка на лицето й, подчертаваща очите.
-Виж, не се чувствай длъжна, бъди с твоя пич, бъдете щастливи и не мисли за мен. Натоварвам.
-Не, не, приятно ми е.
-Няма ли да те ревнува, чек, как се казваше?
-Недко.
-Та няма ли да те ревнува?
-Както иска.
Усмивката избяга от лицето на Николета. Като Юсеин Болт за вода.
-Ники, ако има нещо, кажи... Знаеш, че ще помогна доколкото мога.
Тука някъде долових мокър поглед. Не влажен, поне’е ми е голем, ми мокър от рев.
-Знам, затова и аз винаги ще съм насреща. Но не ми се говори. Да кажем, че няма нищо.
-Добре, просто бъди спокойна, че няма с кого да те коментирам.
-Ти и не би го направил! Напълно ми е ясно, просто засега не искам да казвам на никого.
-Добре. К’во ще правиш днес?
-Ще те гледам как оздравявам.
-Винаги съм мечтал за многохилядна публика в тоалетната, като спомена. И много овации в края на действието. Хехех...
-Този момент ще го пропусна. Бих искала да видя сцените “Иванов реже портокал”, “Иванов яде портокал” и “Иванов спи за здраве”
“Ебем за здраве” веднага ми дойде на ума. ‘Ма съм тактичен.
-Ще измислим нещо. – намигване.
След това не правих нищо особено интересно, цъкахме на лаптопа различни глупости(сайтове за здравословно хранене и гимнастика за начинаещи). На обяд самоходно си взех пържола и еклер от Кауфланд.
-Ще обядваме ли?
-На диета съм. Трябва да отслабна.
-Глупости. ‘Айде, че сам ми е скучно...
-Съвсем малко!
-Съмняваш ли се, м?
-Хах, естествено, че не.
Хапнахме по една пържола, аз с две питки, тя-без и така... Разделихме един еклер, вторият артиса. Което ми напомня, че трябва да се радвам на живота. Не всеки ден мачкаме БМВ-та като масло. След това малко ТВ. Към четири без малко и звънна телефона, аз съвсем невинно цъкнах мюте и наострих уши.
“бля-бля-бля”
“В болницата съм.”
“...”
“Ей сега”
“...”
“Не, извинявай, забравих.”
“!!!”
“Добре де, казах ти извинявай. Добре, ще се поправя, няма да забравям друг път. Извинявай!”
-Аз ще вървя, оправяй се! Утре пак ще мина ;).
-Ок. Само едно въпросче, к’во толкова си забравила?
-Да сготвя. Остави. Трябваше преди да тръгна да си оправя вкъщи, обаче бях притеснена.
-Не се впрягай. Много поздрави на, как беше...
-Недко.
-Същия. Чао!
-Чао!
Други посетители почти нямаше, една тумба приятели дойдоха да ми показват снимки на колата, иначе нищо особено. Един дядо дойде да му обясня как да ползва Джи Ес Ем, което ми отне значително време. След това си взех бутче от магазина до болницата, вечерях и си легнах.

Част 4
Той не беше по-различен, беше като нааас... Осем нула нула, време за ставане и ранна разходка. Ще ставам машина, пак. Значително безинтересно начало на седмицата се очертава. Направо се обрисува.
4 Смс-а. Познатият текс, познатите извинения. Познатата ми реакция. Интересно нещо са хората. Първо грешат, после мислят. Ебането не е оправдание. Нищо, почти, не е оправдание. ‘Ма аз не съм от тия, дето прощават лесно. Нито съм от тия, които правят такива грешки. Не е като да не се е случвало, но не съм лъгал. Никога! И не мисля да го правя. Закусих баничка с литър айран, който е уникално средство за подсилване на организма. Ще си купя прясно мляко утре, само да стана в 6:30.
Правя нищо и в единайсет без малко дойде Николета.
-Хей, как си?
-По-добре от вчера, по зле от утре. Като във спорта.
-Радвам се.
-Ами ти?
-Какво аз?
-Струваш ми се нервна?
-Не. Може би малко.
Мда, ще ставам. До сега недоволни след масаж на вратни жили и говорене на глупости не е имало.
-Седни, имам изпитан метод.
-Не, няма нужда.
-Седни де, седни.
Започвам съвсем леки движения с палци по жилите, за релакс.
-А-а. Пусни ме!
-К’во стана, не съм те стиснал, нали?-помислих, че съм получил гаден тик и съм я стиснал как си трябва.
-Не не, просто там ме боли.
-Настинала ли си?
-Не знам, надявам се – не.
Без да питам поглеждам(иначе до сега да съм чукал точно три пъти) и виждам синина. От настинка сигурно. Тя стана ‘се едно под стола сложих добродушен смок.
-Стой, не се притеснявай. – хванах я за ръката, нямаше голям избор.
-Не е това, което с мислиш.
Видях и леко подпухнало ляво око. ‘Ма подпухнало като на Андеа на гаджето, не като на недоспан програмист.
-Ела тук. – идеалният момент да я прегърна, затова сме френдове. А тя се разрева, колко романтично, м? Ако не беше романтичната обстановка на хапчета и дезинфектант, бих се съгласил.
Постояхме така, после се преместихме на леглото и си пуснахме филм. Нямах абсолютно никакво намерение да я пускам. Бях я прегърнал и си личеше, че й е добре. По едно време заспа. В Един и малко и звънна телефона. Не беше нужно да съм врач, че да позная кой е. Не беше милото, дори не беше написано на галено. Голяма любов, м? Цъкнах червената слушалка. Точно тогава се събуди.
-Защо го направи, сега ще ме... Просто, чакай, ще му звънна.
-Не, няма! Не ти заповядвам, мисли каквото искаш, за твое добро е. Късай с него. Не те обича. Не знам кой нормален би вдигнал ръка на момичето си, независимо защо.
-А ти? Удари ли я?
-Моля?!? Бе ти нормална ли си?!? Никога не бих ударил жена, как можа да си го помислиш, от толкова години ме познаваш!!!
-Извинявай, просто да знаеш, че тя казва други неща.
-Добре, но ти знай, че никога не бих ударил жена! А ти не се връщай при твоя, хм, ебачобияч.
-Звучи гадно.
-Звучи реално.
-Ок, съгласна съм, но няма как.
-Що?!
-Той е влиятелен, ако го оставя после за мен няма да има място в града.
-Айде на бас, при мен ще има място. За работа не се притеснявай. Отстоявай това, което заслужаваш. Има ли някаква причина да те бие?
-Понякога забравям да сготвя или не мога да изчистя...
-Педераст! Що не ми каза до сега?
-Нали ти казах, ще трябва да се изнасям.
-Никъде няма да ходиш. Хайде да идем да обядваме, а после ще говорим за това.
Отидохме до един ресторант наблизо, после се върнахме, беше станало към три следобяд. Във фоайето ни чакаше един модерно облечен сопол.
-Ти що не ми вдигаш, ма? Знайш откога те търся ве?!
А аз се направих на обикновен болен, хех. Ама точно тука не се сдържах. Как може да удариш жена в болница е? Удари и шамар, ма пак си е удряне...
-Ей, гъз!
-Ти не са баркай ве, тъпанар!
Няма да се бъркам, що да се бъркам. Ще го бъркам. Десен прав... и т’ва е. Несъответствие в категориите и нок-аут. Като го освестиха му оставих написаната за пет минути бележка.
“Късате! Ако я докоснеш, губиш крайник. Ако досаждаш – печелиш. Болка.”
Вече се заселихме в стаята, смилайки сърчицата с лимон и запеканките(дали се сетихте за заведението?) с кашкавал.
-Повече няма да те закача. Малко да починем, а?
-Не знам как да ти благодаря! Никога няма да ти се отплатя, но да знаеш, че нищо няма да ти откажа.
-За това са приятелите. Нищо не искам. А, всъшност, да изгледаме един филм, ако нямаш нищо против...
Бях изтеглил някакъв драматичен екшън. Тъпня. Захърках на 30-тата минута.
...
-Събуди ли се вечее? – как да кажеш не?!
-Донякъде.
-Ок, няма да досаждам.
-Защо си станала?
-Тоалетна, след това си беше легнал на цялото легло.
-Оо, ела тук веднага, що не ме бутна, хах. Вярно, че наближавам трицифрено число като кила, ама можеш.
-Спеше много сладко.
-Като орангутан след обяд?
-Нещо подобно, хах.
Станах. Пихме кафе. По часовника разбрах, че тази вечер ще имам компания в стаята. Не беше добре да питам. Гледахме новините по БТВ, после се излегнахме и така. Така не означава нещо особено, между другото. Всичко ме боли и в този случай означава не мърдах особено много и се радвах на компанията. Говорихме си за много неща, за преди, за бъдещето. Стигнахме до сега, нали? Нямахме какво да му обсъждаме на сега. И двамата самотни, аз претрепан, не беше цветущо положението. Ще мине. Няма как, не е нито първото тежко постъпване в болница, предполагам няма да ми е и последното. Но за първи път бях излъган така жестоко. Това боли повече! Към 11 прегледах злободневните новини и изключих компа. Остана само ТВ-то. Замислих се за това, колко аджеба са ми истинските приятели? Не ми хареса отговорът. Отново си превъртях сцената с късането(моето) и ми стана едно горчиво, като кафе без захар, ама стотина пъти по-силно. С усилие прегърнах Никито и я прошепнах:
-Всичко ще се оправи, не се притеснявай! Няма да те оставя. Лека нощ!
-Благодаря ти! Не знам какво щях да правя без теб. Винаги ще съм насреща. Лека!
И така за първи път от няколко дни бях щастлив от нещо. Че някой мисли за мен, че някой има нужда от мен. Не бях толкова доволен дори когато разбрах, че няма да се мре. Прегърнах я и изчаках да заспи...

То бе континюед... иф у вант...

Част 5
“И без тебе, ако не умра-а...”. Ми-не пукнах. Малко ми е гузно, че не успях. Малко рапърски звучи, обаче на доста хора щях да сбъдна желанията. Ма на, инат. Да се върнем към реалността – в 6:30 усещам, че всичко ще ме боли още доста време, а ребрата са черешката на тортата. Тя си спи, не е била заедно с мен в колата, че да я боли. За това поне се радвам, бях сам. Айде да видим к’во има в нета. Я, още няколко катастрофи, докато съм спал. Има жертви, жалко. Случило се е непоправимото. Колко е тънка границата между забавлението и болката. Сребърната нишка. Както мислиш кога да минеш на пета и хоп – не минаваш... Закичил съм гаден вирус на скайпа, за което се извинявам на всички абонати, които са от форума – “Опа...”.
Прехвърлям си дясната ръка през врата на чернокосата красавица до мен, която се размърдва с “мър-рррр-р”. Така ми е удобно. Ще полежа до към осем, когато започне да кипи болничният живот, а аз ще съм негов наблюдател, по неволя и участник в него. Нищо де, толко’ време се кефех на Баварци, сега ще се кефя на супички. Тегля няк’ви песни, понеже уж махнах вируса(‘ма си го разпратих стабилно из скайпа де)... Седем и десет, времето се точи като глюкозен сироп за карамелизирани пуканки. Бавно. Че и нета е умрял, никой не пише в скайп, във фейс-а се ‘фалят как са се напили и кого са дръпнали, няма лошо. То с рено и пежо к’во друго освен права линия? Я, някой ме е споменал: “Да не стане кат на Ryapoff простотията!”. Хм, не го познавам тоя, ‘ма явно иска да ми каже нещо, нинджата смотана. Няма да отговарям, вярно си беше простотия, просто не обичам да ме категоризират.
Ето че подмина осем и компанията на леглото ми се събуди.
-Добро утро! – казвам с удоволствие, малкото хубави неща тука.
-Добро да е! Как спа?
-Само заради теб спах добре.
-Много ли боли?
-Остави това, не е толкова важно, ще се оправя.
-Ако мога да направя нещо, кажи.
-‘Ми, не, може би само да ме придружиш до някое кафе?
-Разбира се! Защо изобщо питаш!?
Изтича до тоалетната да си измие зъбите, а аз чеках ли чеках да излезе. Облякох се със сносни дрехи, нали ще излизаме. Трудно се става като си потрошен. Благинка – не мога да си сгъна лявата ръка докрай. Ще се чеша с дясната! Само дясното рамо ще е малко тегаво, ама него ще ми го чешат...
Излязохме. Студено е! Рано е. Разхождаме се почти безцелно и гледаме хората, всеки бърза за някъде. Кой за работа, кой за нещо друго. Но всеки бърза.
-Знаеш ли, избива ме на мъдрост.
-Я кажи, какво си мислиш?
-Как всеки от тея роботи бърза. Не е важно за къде, бърза. Просто бърза.
-Нормално е, знам какво искаш да кажеш, но като сме погълнати от ежедневието не обръщаме внимание на малките радости в живота.
-Предполагам. Просто сега гледам нещата от друга гледна точка и разбирам, че говорещите за малките радости са много прави.
-Мда, така е.
Седнахме на един кожен диван пред капучино със сметана за нея и лаваца блу с кафява захар за мен. Говорихме за много неща, най-вече за това кой-к’во ще прави. Тя имаше планове колкото мен. Днес не съм си поглеждал телефона, не че толкова ми е важен, все пак.
6 неприети съобщения.
Почти еднакви текстове. Един ме впечатли много.
Nishto: V liubovta ima kompromisi, nadqwam se da mi prostij, zashtoto naistina syjalqwam I nqma da se povtori. Nikoga. ;(

Сърцераздирателно, м?! Може, ама нещо не ме блазни.
-Какво ще правиш с нея?
-Аз – нищо, да прави оня с празната тиква и дебелото портфейлче. Приключена е за мен.
-Тя сигурно много съжалява, знам колко те обича.
-Тц, обичаШЕ. Не може да обичаш някого и да му изневериш. И да лъжеш, също. Това не е обич. Нещо като тоя келеш дето те обичаше по врата с юмруци, само че в женски вариант.
-Той беше друго, нямах избор. Мислиш ли, че не исках да приключа това, просто той можеше да ме съсипе. Много съм ти благодарна за това, което направи. Винаги ще го помня.
-Ти го заслужаваш, ей там е разликата. Някой хора заслужават, други – не.
Прегърнах я, нямаше нужда да говорим празни приказки. Изпихме кафетата и в 12 бяхме в болницата с пиле на грил и хляб Бейк. Вкусна работа е тоз хляб, пък за пилето няма да плямпам. Храна за болни. За десерт имах около 8 кила портокали.
В стаята имаше две черни чанти за пътуване. Не ми беше много трудно да се сетя кво има. Или бомба, или дрехи. Дрехи бяха. Не разопаковахме много, понеже в болницата не се използват десетки видове парцалки. Верно, че е жена, ма пак. И отдолу бележка – “Съжалявам за всичко!”. Николета я смачка и хвърли в кошчето за мед. отпадъци. После обядвахме и се отдадох на блажен сън без много шаване, понеже боли.
-Мислех си нещо... – и ме събуди в четири и половина...
-А?
-Извинявай, ако те събудих. Мислех си нещо и искам да ти го кажа...
-Ааа. Кажи?
-Направи много за мен, продължаваш да се грижиш... Влюбена съм в теб от едно известно време. Исках просто да го знаеш, за да не си създавам напразни илюзии.
-... – хър-р-р...
-Ето затова исках да ти кажа.
Прегъранах я, нежно я цунках и казах:
-Що реши, че ще са напразни?
-Наистина ли и ти ме харесваш толкова?
-Наистина. А сега мръди малко от абокада, че боли зверски...
-Извинявай. Грешката е моя.
-Няма нищо, къде да се разходим и да обсъдим т’ва, че ти помагам, хах, а?
-Щях да предложа до Димитровград за по кафе, обаче не може, нека да е в Авеню...
-Що да не може? Само се облечи по-топло и след десет минути тръгваме.

-Кого търсите? – аз набирам естествено.
-Жив ли си бе?! Мислех, че са те утрепали със супичките.
-Точно затва ти се обаждам. Отивам на кафе в Димитровград, ама нямам с кво.
-Нали само БМВ-та караш, защо ми се обаждаш?
-Бе искам нещо, което няма да ме кефи да го карам и няма да настъпвам. Голфа в теб ли е още?
-В мене е, айде тогава след 15 минути на двора в болницата ще дойда.
И верно, дойде момчето. Голф 3 1.9 ТеДеИ. Зелен металик.
Качихме се, настройх си климатика и музиката и тръгнахме. Вървеше си прилично ФауВе-то, обаче повече от 95 не вдигнах. Нещо не ми се рискуваше. Пихме по кафе, този път придружено с паста, и пак се върнахме в другото, заведение, болничното. Беше малко преди шест и половина. Вече огладнявах. Добре, че не бях върнал колата. Отидохме до едно много вкусно място, където приготвяха гозби за оздравяване, имаха и чесън за тежки случаи. Междувременно ми се обадиха няколко човека, да попитат как съм и общо взето т’ва е. Върнахме се, излегнахме се в удобното колкото циментова плоча легло и гледахме няколко епизода доктор Хаус. После се поцелувахме, друго не правихме, понеже както споменах малко по-горе, потроших една етрийсчетворка и едно тяло. Мойто. И сега щеше да има много бъгове ако бях решил да се правя на супермен. По-добре след няколко дни.
Малко след полунощ тя и цялото отделение бяха в страната на сънищата, където всички диференциали са заварени и всички 20-ки са по 300 коня. На колелата. Когато мернах някакъв мираж през стъклото, тоест в коридора. Мираж с торбички под очите, дълги стройни крака, красива коса и идеални пропорции. Направих се на заспал, като виждах добре к’во прави. Явно пита за мен, понеже сестрата и обясни нещо, после ме погледна, после погледна нея, после пак мен, после се разрева и си тръгна. Мда, забавно й е, не колкото на мен, но пак донякъде. Сестрата влезе в стаята и остави на шкафчето един плик. Отворих го като излезе. Лаконично.
“Обичам те. Няма да спра да те моля да ми простиш!”
Може, обаче никога няма да мога да я погледна по същия начин. Не ми е приятно, обаче е така. Сега поне съм щастлив, момичето до мен – също. Не искам пак да ми е зле, пак да страдам. Не искам да опитвам отново. Вторият шанс не е толкова хубаво нещо!

to be continued

Част 6

И нека срядата започне! И тя започна както всяка една такава. Рано нямаше почти никой буден в болницата, така че не беше много интересно. Гледах поредния епизод на Доктор Хаус и наблюдавах как момичето до мен спи. Не е много интересно. Чудя се дали щеше да бъде с мен ако не се бях смлял. Не знам, не ми дреме чак толкова. Жена като жена. Сега искам да се върна вкъщи и да си започна отначало. Да се кефя на живота, да разказвам кое-как е било, катастрофата, болницата. Не да говоря за глупости. Пускам да разгледам мобиле-то и да набележа бъдещ автомобил. Немското мобиле. Харесват ми всички, искам всичко дет се вика. Начи Е39, Е46, Е61, бе тея серии плюс Е32 и Е38. Ама те много тежки. Не искам чак толкова. Има хубава 330-ка дизел за малко над пет хиляди евра. Буукмарквам я и гася щайгата. Малко почивка до към девет.
И идва сестрата, носи голямата инжекция, а аз – аз не съм луд! Подходящо за една особа, свиреща на китара. Бият ми приятното на усещане лекарство, като усещам със зверска болка всеки милиграм(не бият през абокада). Не казвам нищо, оставям сестрата да си свърши работата, предполагам на нея също не й е удоволствие.
Стана девет и четвърт, донесоха ми чаша топъл шоколад докторите, така и така идват на визитация, пък от мен знаят, че ще получат бонуси, ако ми хареса лечението. И тя се събуди. Погледахме остатъците от сутрешни блокове, новините в интернет и в десет излязохме. С адската машина(Голф дизел – кади адски). Излизам от болницата и на кръстовището на автогарата обръщам към Лукойл. За нафта. Четвърта – читирсе, некъф калъф с джип ми мига отзад, че да се мръдна. Къде по-точно да ида иска не знам, затова му показвам с дясната ръка комбинация от знаци(бързай бе да ти еба майката у задните части с ей такъв бе педерас) и продължавам пътя си към бензиностанцията, понеже ще заредя до гърловината(се пак ми свърши услуга). На кръговото гумите леко присвирват, може би прекалявам с газта за излизане. Оп-куки. Книжка имам точно хич. Разбрахме се и си продължих. Отидохме до кафенето, говорихме, после закусихме и така. На обяд обядвахме(пред два часа яденетата) вкъщи(у нас) и решихме да направим физически упражнения. Ще го кажа красиво! Легнахме да гледаме ТВ, тя беше по много готини дрешки, които подчертаваха всичко, което трябваше да се подчертае и караха всеки себеуважаващ се мъж да направи полет до Амазонка. Докоснах я тук, там, тук пак, там малко по-натам, после я целунах... и чукане. Тоест аз нежно проникнах (преди това се бях подсигурил с куробран дурекс) бавно, колкото да се накефя на пъшкането. И пак, и пак и пак пак пак пакпакпакпак паааак... Аааахх... Кеф.
-Беше... удивително.
-Май ще се възстановя по-бързо ако правя такива упражнения по-честичко?
-Не се знае, единственият начин да разберем е да пробваме.
Мда, беше хубаво. От това се нуждае един човек, за да му зараснат ребрата бързо. После ме мъчеше едно безсъние до към следобедното кафе, та си упражнявах езика, не в говорене.
И така, трябваше вече да си върна голфа. В пет без петнайсе пиех кафе пред болницата, очаквайки собственика му. Връчих му ключовете, зарадва се на пълния резервоар и си тръгна. Върнах се в стаята, която вече намразих достатъчно, че да кроя планове за палеж на цялото отделение, обаче не ми достигаше малко тротил. В 6:30 ми звънна телефона:
-Ало, там ли си?
-Мястото ни във вселената е предопределено още преди нашето раждане. Ние винаги сме там.
-За болницата говоря.
-Да бе, къде да съм.
-Чух, че си бил до Лукойл.
-Еми...
-Ок, ще ти оставя баварката да я пазиш, че заминавам за Германия.
-Вундабахт!
-Йа, йа, ма полека, няма да настъпваш, още не съм и се нарадвал.
-Никога през живота си не съм настъпвал. Хлъзга ми се крака.
-След половин час съм до болницата. Само ще трябва да ме хвърлиш до София.
-Нищо работа(а наум си мисля как вече хрупаме вафли по магистралата).
И вярно, след половин час дойде. Качихме се в колата, аз, тя и той, запалих 2.0 бензина в купе на Е46 и тръгнахме. Не давах много газ. Бавно минахме Горски извор, където ме настъпваха разни ТИР-ове, пък и заваля. ЗавалЕ, както казват някои хора. Чистачките ръкомахаха като катаджия пред 12-годишен дрифтар с Е30 би-турбо, в купето не се чуваше нищо, освен потропването на капките дъжд. Не исках музика.
-Мило?
-Кажи, красавице?
-Може ли да спрем за нещо сладко.
Забравих изобщо за вафлите.
-Разбира се!
80км/ч, пътя мокър, кеф. ОМВ. Спрях, взех 3 вида вафли, 2 вида шоколади и един три топли такива. Общо осеманайсет продукта. Само на излизане си позволих да дам малко повече газ. До прекъсвач на втора. Малко над сто. Както и да е, в Пловдив допих шоколада и отворих твърдият, Милка с лешници и стафиди. След това откинах магистралата. 160 на темпомат, баси двайската, пълна с екстри. Климатроник, кожа, глезотиики(стъкла) и други. Закарах го до летището, разтоварих му багажа и реших да тръгваме. Да, ама не. Не ми се тръгваше, на първа без газ вкарах в един подземен паркинг...
-Чувал съм, че е приятно да се правят упражнения за кръст върху баварска кожена седалка?
-И аз, но не съм пробвала...
-Ето сега е удобен момент, мила.
Целунах я, поне това все още ми беше приятно да правя. Целунах я пак. Не ме беше излъгала, не се съмнявах в нея. Беше гореща. Нетърпелива. Беше много приятно. 20 минути, а след това прегърнати шепнахме за това колко се обичаме. Идилия. Не исках да мисля за друго. Нищо друго. Явно щяхме да дремнем в тройката...

to be continued...

Част 7

Малко преди четири сутринта. Двигателят работи незабележимо, тя спи с усмивка, а аз се готвя да тръгна. Първа, отпускам с леко газ и седанчето отлепя плавно. Не бързам, карам под 2500 даже. Движението е малко, нощно. Температурата в купето е 26.5, точно за тениска. След малко лутане из уличките намирам изхода от София. Църна маца и ето я пред мен – царицата на нощното пътуване, магистралата. Мудно ускорявам до 120, а после само си облягам крака и се изпъвам на седалката. Фаровете цепят нощта, тук-таме има по един-два тира, които нямат нищо против да ги изпреваря. Не ползвах темпомата, припонях си защо обичам БМВ. Задава се някой като мен, само че с Е61. Мига отдалеч само веднъж и пуска ляв мигач, знак да се отместя от платното. Отмествам се и връщам на четвърта. Не ускорявам. Чакам го. По времето, за което ме подмина съдя, че не кара с повече от 160. Точно. Натискам плавно и стрелката на оборотите се запътва към лютеницата, а шестте гладни котки отпред започват да ръмжат, показвайки истинската си същност. След броени секунди превключвам на пета, като съм достигнал скоростта на кораба пред мен. Виждам му стоповете, които бавно се приближават, а скоростомерът заковава на 180. Приближавам го и отнемам леко газта, няма да се бутам. Не ми се правят рискови маневри, пича отпред(малко по-голям от мен изглежда, около 30) дава малко повече газ и темпото става по-спортно. 190. Ей това е удоволствие. Пет сутринта, а сме на половината магистрала. Няма признаци за разсъмване. Кап-кап. Кап. Започва да капе, което означава само едно – по-бавно. Намалям на 140, Е61-цата пред мен също, и продължавам пътуването. Оставам сам, защото петицата се нуждае от нова доза високооктаново гориво. Грешка, като се разминаваме забелязвам надписа – 530Д. Дизел.
5:30. Излизам от магистралата, а колата е доволна от разтъпкването. В Пловдив нямам някаква работа. Хващам познатия път и се оглеждам за дискове. Има някакъв, надписът говори малко, но от сърце. Бг Рап. Няма да е. Цъквам темпомата на 110 и почвам да правя всичко друго, но не и да внимавам в пътя. Пристигам си вкъщи малко след шест и половина. Отключвам и внасям новата ми половинка в спалнята. Аз също се настанявам там. Пускам тв-то, няма нещо особено интересно, по европа дават новини, както винаги. Гледам ги, кефя се на икономиките на държавите и си мисля защо за двайсе години преход са направили точно нищо нашите мишчици, които ни управляваха. Всъшност направили са – дебеловрат огрънизейшън булгаришън нейшънъл! Нещо като лактумус бациликус. Пак са бацили, пак са си само наши. Въпреки, че и в САЩ ги е имало. И в много други страни. Но тук така сме го направили, че да не ги пипаме. Самоунищожават се. Найс, а? Въпреки, че и сега има една част, можем да кажем, че вече ги няма. Много хора казват, че има и по-зле от нас, да не се оплакваме. С две неща не съм сигурен – първо, че трябва да се сравняваме с по-злето и второ, че се оплаквам. Аз се чудя. Ако се сравнявам с по-зле от мен, никога няма да постигна нещо. Всъшност мога да стана наркодилър. Ще си купя черен джиБ и ще си джиткам на воля. Пък и от жени няма да се интересувам, всички чалгаджиики ще са ми в краката. Буквално. Ма не искам, не съм такъв човек. То къв човек съм, злобен, не прощавам, дразня се от най-малкото, привързвам се прекалено... Темпераментен, ма не точно. Пак ще стана 100 кила във фитнеса, пак ще си направя живота както аз искам, само че ще е по-добре от този, който загубих. Надявам се! Набутах се много – кола и жена. И двете ще ги сменя де, нищо не е вечно на тоя свят. Мога с часове да си мисля за политика, културен живот и комунизмокапитализъм. Ама пак не искам.
Нежно питам без думи момичето иска ли да се събуди. Тя ми отговаря с език. След няколко минути на блажено мислене в хоризонтално положение, прегърнати, забрайли за всички проблеми, ставаме и се запътвам към кухнята да направя кафе. Слагам го в руската кафеварка и отивам да си измия зъбите. Приключвам и с двете и в 7:30 пием кафе на фона на сутрешния блок. Там – смях. Все пак за политика говорят. След малко ще си потърся работа. Бе кого заблуждавам, пак ще гледам порно и може да си погледна фейсбука. Обаче тя е на работа от другата седмица, което е проблем. Ма то една работа, преводачка. Не е малко, ако можех – и аз щях да съм. Ама не съм. Прост тенекиджия, к’во да превеждам. Ще си подготвя главата за изпитите и така. Ако е късмет, ще се откъсна от България. Ако не е – тенекиджия казах! Ще чукам цял живот. Ако беше струна, да те опъна, ма прост тенекиджия... да те, нали...
-Мило?
-Кажи, момиче мое?
-Обичам те, не си тръгвай.
-Няма, мило.
И пак стойм. Муден ден се очертава. Чувам звук от счупено стъкло и аларма. След няколко секунди осъзнавам, че съм заключил БМВ-то с алармата, а тя пищи... точно така. Скачам, но вече чувам звука на напънатия шестцилиндров двигател. Виждам как излиза от пресечката...
Част Осем
... след няма и секунда съм на терасата и виждам как тройката излиза от пресечката. Лошо. Лошо. Цък, телефончето, да видим какво можем да направим...
-Мараба, слушай внимателно и се обличай много бързо!
-К’во става ве, мен, тъкмо ши закусвам, ако е пак за каране нанякъде, забрави, не моа...
-Откраднаха колата, червено Е46 седан, номер Х****АН. Иди на изхода за Димитровград, по-бързичко.
Същите разговори към приятели, които живеят на другите три изхода(плюс тоя за Болярово) от града и не ми остава нищо повече. Звъня на няколко човека, единия от Димитровград, другия от Харманли и третия от Конуш, да не би случайно да я мернат. После ще правя голямо черпене, само да хвана новия собственик на количката. Полиция няма да занимавам, не мисля, че ще отреагират толкова бързо. 8 без 5. Потропвам нервно с пръсти и чакам. Чакам ли, чакам. Всяка секунда се точи като сопол от настинка и придобива невъобразима дължина. Все едно съм чакал с години. След малко ставам да си направя още едно кафе и псувам всички видове крадци, като отправям закани за тях и родата им. От кухнята чувам познатата мелодия. Тичам до телефона, непознат номер...
-Ало?
-Добър ден, искате ли да се запознаете с новите ни услуги? Вече изграждаме мрежи и предлагаме най-евтината аналогова телевизия...
-Тц.
Кал дурейшън – найн секъндс.
Отивам отново в кухнята, за да подсладя иначе горчивата напитка, когато телефонът пак звъннва. Вече не очаквам нищо ново, може би ще ме питат доволен ли съм от новото управление, та не бързам. Бавна, тежкарска стъпка. Мисля си къде да търся точно такова Е46, когато виждам на екрана името на единия от “пазачите”.
-Здравей, няк’ъв напредък?
-Идвай бързо, тръгнаха по стария път, подминаха бетоновия възел ей сега. Няма да ги стигна с форда, вземи кола.
-Окей, идвам.
Ми много ясно, че трябваше да предвидя взимането на кола. Мисля бързо, доколкото ми е възможно. Имам съсед с някакво е39 бензин, доста наточено, че и не звучи лошо, само дано да си е до колата, скоро я взе и кисне по цял ден, отпускар. Целувка пътьом за нея, камичката в кобура и айде надолу. Тичешком минавам оставащите 20 метра, като вече си отдъхвам, спокоен, че човека си е до колата. Човърка нещо по стоповете.
-Колега, много ти е готина баварката, честито! Колко харчи като я настъпиш знаеш ли, щото мисля да пробваме, откраднаха ми Е46-цата и знам къде са. Айде да ми я заемеш за малко, гаранцията ми ето я(подавам ключа за вкъщи). Знаеш за къде е, настани се и изчакай да я върна. Няма да я дера, заплащам услугата. Може ли? – това ми отне около четири секунди да го кажа.
-Еми... добре, обаче много внимавай!
-Само една лека катастрофа имам бе, човек. Спокойно!
Вече бях взел ключовете и не чух к’во каза. Запалих, а 2.8-цата замърмори, понеже я будех изненадващо. Първа, газ до долу, предполагам собственикът съжали, че ми я даде. Газ-спирачка, прелитане над легналите полицаи и неспиране на червен светофар. Кеф. Не ми беше колата толкова важна, колкото да си я взема. След няма и четири минути бях на мястото, където ги е видял моя човек, качих го в колата и стъпих. Вървеше доста добре. Имаше около 40 литра бензин, ‘ма от форума знам, че тоя агрегат не надвишава 4/100. При най-голямата ръчка. Имаше някаква чалга в цд-то, но не ми пречеше. Влязохме в Горски извор и започнах да се отчайвам. Не се виждаха. Тъкмо се засилвах по баирчето към края и френда вика:
-Т’ва не са ли те бе?
Скооок на спирачките, 120-0 със светене на АБС и тракшън. И ги видях. И колата. Задна, обърнах и тръгнах на втора. Отказах се, завих надясно и спрях, ‘се едно паркирал. И се свлякохме на седалките, надух до дупка Слепи бяхме на джена и илиян, оставаше ми да наблюдавам к’во ще направят. Изкараха някакво бусче от гаража и вкараха червената тройка. Затвориха и заключиха. Ей тва ми тряяше. Айде на тея, дето бяха на изходите пак звъннах, обаче тоя път думите бяха други: “Искаш ли да удряш жива круша?”. Нито един отказ. Паркирах Е39-ката така, че вратите на гаража да не могат да се отворят, и излязохме на главния път да чакаме другите. А те не се бавиха повече от петнайсетина минути. И се събрахме пет коли. И откраднатата – шес. Хора – пак шест. Тегло – към 580 кила. Живо – може би към 480, не съм сигурен. Та наизлязохме, пък в колите най-обикновени гаечни ключове. А който ми пипа колата, безгласно казва, че иска да разбере колко боли да те ударят по главата с такъв. Много пъти. Та пратих аз най-дребния от нас да им звънне, да ги пита ще върнат ли колата или да ги спуква от магань. Ма т’ва беше много добра идея – излезнаха всичките да му се хилят. Как не ни видяха и на мен не ми стана ясно. Общо четирима. Единия дърт крадец. Та тоз нашия вика:
-Излезте бе, излезте да ви иба майката да ви иба!
Излезнаха. Около три минути. Ол даун. Конгратулатионс! Качихме ги в две коли и се оказа, че не достигат хора. Генералното решение дойде от мен. Оставихме трите най-стари коли и щях да върна двама. Тръгнахме, аз с Е46-цата, при мене двама от тях и един приятел, Ланча-та му остана. В Е39-ката пак двама от наш’те и двама от кап... предпазните средства. Върнахме се в Хасково, като ги спряхме на една поляна до Сивата вода. Там движение почти няма, освен комбайн някой път. Върнах тримата за колите им и отидохме на поляната. Напрайхме си кефа, скоро нямаше да крадат, с толкова счупени пръслета. Аз, доволен от живота, звъннах в полицията само да се похваля, ‘ма от на единия телефона. И му обясних на чичкото полицай къде да ги намери, че няма да могат да се доберат до телефон. На връщане се разминахме с патрулка. Бил съм убедителен. Платих си на хората за разкарването, обещах да се съберем съвсем скоро, и с един новоповикан пешеходец, който докара Е46-то, отидохме пред блока. Влязох си и тоя път гледката не беше като предната, когато намерих приятелката си с мъж. Тоя път гледаха някакъв ден по ТВ-то. Почерпих и тоя пич, макар че не искаше, и вече бях спокоен. Едно стъкло назад. Но пък доста документи имах от крадците. Поне затова да ги бият в полицията. Беше ранен следобед вече и беше време за излизане на разходка. Ще посъкратя преживяването. Излязохме. Върнахме се. В леглото. Кеф. Отидох до стъкладжиите и после вечеря. Сън, понеже денят беше леко уморителен за скоро преживял катастрофа човек.
to be continued...

Част девет

Благодаря ти, тъпак, че така ме нахъса. Винаги има по един идиот, който да ни напомня за тези като него, които всеки ден ни спъват. Тези, които са меки китки в живота и не отстояват нищо. Толкова мазни, че началниците ги обичат, а на теб ти се иска да ги сложиш в сандвич от... панели бетон. И когато в работата пред шефа все някога може да стане това, което чакаш, да дойде момента на прозрение, когато работата се оценява. Не на сто процента, но се случва. Но в живота трябва да си човек, не човеченце. Всеки Моцарт има своя салиери. От на Бате Сашо една песен е това последното. Смешно е като се срещна с някой, който говори за мен зад гърба ми. Още по-смешно е като почне да увърта. И е време да ставам...
Банята, зъбите, белия лебед и бръснача. Време за закуска. Близо до нас има фурна и притичвам до там. Последен седмичен ден. Поздравявам отварящият магазина, месаря също, продължавам целенасочено и си взимам продуктите на нощния труд, две банички с шунка. Връщам се вкъщи. Усмихвам се, усмихвам се, само се усмихвам. И има ефект – хората ме поздравяват. Те също се усмихват. Мисля си, колко рядко ми се случва да съм усмихнат.
Влизам в спалнята с думите “Закуската е готова.” и я събуждам с различни похвати. Лека полека и нещата си отиват към секс, затуй спирам, много е рано и ме болят ребрата. Закусваме спокойно, отново наслаждавайки се на тъпите партиини дейци по телевизора. Чудя се к’во да правя цял ден.
- А, мило, забравих да ти кажа, нещо важно е, не съм обаче сигурна...
- ??? – не мога да докарам физиономията, беше въпросителна, не очудена.
- Ами подала съм документи за два университета в чужбина. Единият е във Франция, другия Англия. Надявам се да нямаш нищо против.
- Радвам се, и в двете страни ще си прекараш добре.
- Ама те не са...
- Спокойно.
- Какъв си ти, как може да не се притесняваш, не само за моите неща, за почти нищо.
- Само за важните неща се притеснявам. Това е важно, но в аспект, който не е фатално важен.
- Хмм... Ясно.
- Нали знаеш, че и аз ще бегам. Догодина.
- Да, надявам се да те приемат където решиш.
- Ми ту, ми ту.
Замислям се за секунда, за бъдещето се замислям. Визията не е чак толкова ясна, едно обаче е – където и да съм, не искам да се променям. Не обичам промените. Ще нагодя околната среда към мен, обратното е по-трудно. Поне за мен.
Сетих се к’во ще направя днес! Ще си организирам парти за изписването. Другата събота!
- Кога ще дойдат резултатите от изпитите ти?
- Надявам се този уикенд. Ако ме приемат, тези три дни ще са последните, в които ще можем да се видим.
- Окей, ще бъдат уникални три дни значи!
- Окей!
След като съм хапнал достатъчно се отправям към сладкарския цех. Мисля коя къща да наема за събота и неделя. Сещам се. Няма да е в Хасково дори. Не, тука ще си е, някой може да е с отнета книжка. Крача на едро и слушам музика през слушалите. Малко е хладно, та съм си сложил качулката на суйчъра и хората ме гледат. Не знам защо. След кратко избиране и вкусване(много, много добри са) си избирам подходяща.
Идва момента да се върна вкъщи и да набележа хората, които да поканя. Правя универсален смс и номерата извеждам на компа, смсът гласи “Ryapoff organizira party, poneje ne pukna. Subota, na Kliucha vilata, kysen sledobed – kym 6:30 e idealno da doidete”.
Мястото също е уточнено вече. Май работата за деня е готова.
- Ае, мило, как ще си получиш резултатите?
- Изпращат ги в София и от там – тук.
- Не закъсняват ли?
- Ми един ден, обаче ще го преживея, казах да не ми звънят, когато ги изпратят, че ще умра от притеснение.
- Имаш ли номера?
- Да, защо?
- Набери и ми дай телефона, ще видиш.
088*******
- Добър ден!
- Здравейте. Искам да попитам за едно момиче, Ники В., получени ли са резултатите й от изпитите?
- Днес следобед очакваме да пристигнат.
- Не ги изпращайте. Запазете ги.
- Добре, както кажете, но наистина няма проблем да ги изпратим.
- Казах нещо, ще дойдем.
- Окей. Това ли е?
- Мда. Дочуване.
- Лек ден!
Слязох и оставих 20-ката да загрява. Качих се да видя полуфабрикатите за обяд, които бяха почти готови. Хапнахме, пийнахме по една Кола и в един бяхме в колата. Спрях единствено на ОМВ. Заредих до капачката и отлепихме. Първа, втора, трета, четвърта. Палка. Спирам, обяснявам, тръгвам си. Айде 120, па музичката си трансферирах на флашка, че кеф. Климатичето бичи, няк’ъв рап дъни в ниските, бе суперска работа. Тук-таме ме засичат или изпреварват до последния момент, ама не ми е такъв проблем. В три бяхме в Столицата. Отидохме до дадената фирма и... ... ... в пет без малко, след едно кафе и много дълъг разговор за нервите, дойдоха. Какъв е резултата не обяснявам, думите са красноречиви:
- Да!Да!Да!
- Мило, честито! И в двата, браво!
- Мерси, мерси! Много се радвам!
Аз не чак толкова, ще съм малко по-самотен, но все пак съм щастлив, де. Една от малкото, които заслужават, получи заслужена награда. Целувам я няколко пъти, докато подскача радостно, и се качваме в Бавареца. Запалих и дадох леко газ към вкъщи. Всъшност по магистралата си понастъпих, имаше повод. След това, в седем без петнайсе’, си бяхме вкъщи. Облякох се с много барнати дрешки и отидохме да хапнем в един ресторант на кенана. Хапнахме, разбрах, че ще пропусне празненството за моето изписване, но въпреки това ми беше хубаво за това.
Върнахме се вкъщи. Прегърнах я, вдигнах я, занесох я на леглото. Накарах я да се радва на живота около 40 минути. После лежах до нея, като я слушах как диша, и си мислех какво ще правя. Оттук нататък. Щях да се събера с френдовете, щяхме да караме Баварките, да лягаме сутрин и да ставаме вечер, бе уж хубав живот. Нещо щеше да ми липсва. Като се замисля гадното е, че и сега ми липсва. Не толкова, но се усеща. Не, не е чувството да караш М3, понеже т’ва е част от материалните неща. Не ме бърка дали ще се возя сам в москвич, дали в кадилак. Едно и също е. Много малко хора го разбират това. Наистина. Е, вярно е, че БМВ е нещо повече от кола, но пак не дава това, което може да ти даде едно друго перфектно същество. Одушевено.
- Мило – прошепнах.
- Да? – сънен отговор получих.
- Ще си мисля често за теб, когато те няма. Просто да го знаеш.
- И аз. Айде спи, че да оздравяваш.
- Аха.
И наистина ще е хубаво да заспа...
to be continued...

Следващите части са в първото ми мнение на следващата страница!
Последна промяна driver69 на 09 Май 2013, 23:21, променена общо 25 пъти

кандидат ентусиаст
Аватар
Мнения: 197
Регистриран на: 8.08.2008

Re: Разказ за мен, една кола, една...

Мнение от 99ufo99 » 08 Окт 2010, 23:33

Чета и се чудя, тва верно ли е или си сънувал ?

Дано да е сън ...
-- е39 530d -- my blue passion --

Един много талантлив Българин
http://www.eftimrusev.com

кандидат дрифтър
Аватар
Мнения: 1508
Регистриран на: 18.12.2009
Местоположение: София/Белград
Пол: Мъж
Кара: 535d M-sport
Мечтае да кара: Зад дъщеря си!
Детайли за колата: My BMW does not believe in tears..

Re: Разказ за мен, една кола, една...

Мнение от boksioraE39 » 09 Окт 2010, 9:04

Отново страшна история.. :yes:
Изображение
https://www.youtube.com/watch?v=scJPUQU5YOo
Има моменти благословени от всевишния,в мъки и беди дори и без насъщния,когато тихо си припяваме в непрогледен мрак,"ДЯКОНЕ СЛЕД 100-ГОДИНИ НАС НИ ИМА ПАК"!!!
СЪРЦЕ,ДУША ЗА ЛЕВСКИ СОФИЯ!

старши ентусиаст
Аватар
Мнения: 3867
Регистриран на: 20.10.2003
Местоположение: Шумен
Пол: Мъж
Кара: буретата да пресъхват

Re: Разказ за мен, една кола, една...

Мнение от Alexi » 09 Окт 2010, 9:11

жените са такива ,всичките ... но и без тях не може ... след време ще ти мине ,ще срещнеш друга и така ...

младши ентусиаст
Аватар
Мнения: 359
Регистриран на: 11.07.2005
Местоположение: Slivnica
Пол: Мъж
Кара: E39 520 97", E46 320d 05"
Мечтае да кара: ново БМВ
Детайли за колата: изтъркани задни гуми, тук-таме за изчукване и боя :D

Re: Разказ за мен, една кола, една...

Мнение от e39 FEN » 09 Окт 2010, 11:30

къв беше лафа за жените.. необходимо зло, нещо от тоя сорт :mhihi:

А за историйката 6+++, чакаме контунието :mhihi:
Изображение

кандидат дрифтър
Аватар
Мнения: 1508
Регистриран на: 18.12.2009
Местоположение: София/Белград
Пол: Мъж
Кара: 535d M-sport
Мечтае да кара: Зад дъщеря си!
Детайли за колата: My BMW does not believe in tears..

Re: Разказ за мен, една кола, една...

Мнение от boksioraE39 » 09 Окт 2010, 16:38

Един старец бог да го прости казваше "С жени зле,без жени още-по зле!
Изображение
https://www.youtube.com/watch?v=scJPUQU5YOo
Има моменти благословени от всевишния,в мъки и беди дори и без насъщния,когато тихо си припяваме в непрогледен мрак,"ДЯКОНЕ СЛЕД 100-ГОДИНИ НАС НИ ИМА ПАК"!!!
СЪРЦЕ,ДУША ЗА ЛЕВСКИ СОФИЯ!

Потребител
Аватар
Мнения: 1
Регистриран на: 30.09.2010
Пол: Жена

Re: Разказ за мен, една кола, една...

Мнение от Milla » 10 Окт 2010, 23:07

Историята е страхотна наистина.... :yes: Кара те да се замислиш ...А не както всички ние си казваме: "Това не би се случило точно на мен" ...Да , ама не ! Това може да се случи на всеки един..Но успееш ли да преглътнеш изневярата, болката остава единствено в нея/него... Така мисля аз !

ентусиаст
Аватар
Мнения: 802
Регистриран на: 16.07.2009
Пол: Мъж

Re: Разказ за мен, една кола, една...[до втора част]

Мнение от driver69 » 11 Окт 2010, 20:22

Колеги, благодаря за коментарите! Надявам се историята да ви хареса! Мерси и за подкрепата, между другото.

Дон Кроки
Аватар
Мнения: 3880
Регистриран на: 14.01.2009
Местоположение: София
Пол: Мъж
Кара: и се усмихва :)
Мечтае да кара: със сина ми :)
Детайли за колата: С всички възможни екстри.

Re: Разказ за мен, една кола, една...[до втора част]

Мнение от Kroki » 11 Окт 2010, 23:01

" Портокаловите корички " :mhihi:
Горе главата приятел, така е било писано, не е била за теб и това е ;)
You're safer in the race car than you are in cars going to and from the track. - Mario Andretti
`91 E30 318i `93 Е36 325td `06 E46 320d `12 F800ST `07 E61 LCI 525d

drago_pavlov написа:Аз светкам само ако има някаква опасност. За патруки не :lol: Както аз си плащам актовете, така ще си ги плащат и другите :mhihi:

ентусиаст
Аватар
Мнения: 802
Регистриран на: 16.07.2009
Пол: Мъж

Re: Разказ за мен, една кола, една...[до трета част]

Мнение от driver69 » 13 Окт 2010, 21:17

Минало, свършило...
'Ма ми е приятно да пиша, надявам се да ви харесват писаниците.

кандидат ентусиаст
Аватар
Мнения: 132
Регистриран на: 27.04.2008
Пол: Мъж
Мечтае да кара: ///M

Re: Разказ за мен, една кола, една...[до трета част]

Мнение от Koz » 13 Окт 2010, 22:42

яко е яко е.ама ги събери на едно място писаниците си.не мислех,че след разказите на uricatoli ще ме впечатли нещо от този подфорум НО :yes: евала!
Ако говорим за провинция, питай Хемингуей ...

FX Master
Аватар
Мнения: 215
Регистриран на: 23.03.2003
Местоположение: Бургас
Пол: Мъж
Кара: нафтата да става на пушек
Мечтае да кара: без да плаща
Детайли за колата: '95 E34 525 TDS Touring

Re: Разказ за мен, една кола, една...[до трета част]

Мнение от Deakon » 14 Окт 2010, 9:06

иф у вант...


вант, вант...
If you know about BMW, you either own one or want one.
Изображение

кандидат ентусиаст
Аватар
Мнения: 78
Регистриран на: 29.06.2009
Местоположение: karlovo
Пол: Мъж
Кара: e36 318-жената,e34 520-аз

Re: Разказ за мен, една кола, една...[до трета част]

Мнение от shumanski1 » 14 Окт 2010, 18:25

Голям :bowdown:

време е да издаваш вече
Изображение

ентусиаст
Аватар
Мнения: 802
Регистриран на: 16.07.2009
Пол: Мъж

Re: Разказ за мен, една кола, една...[до трета част]

Мнение от driver69 » 14 Окт 2010, 22:45

Колеги, никой не обърна внимание, че съм забравил да публикувам една част :mhihi: . За което се извинявам, де.
Ето да компенсирам една нова част, надявам се да ви хареса!

кандидат ентусиаст
Аватар
Мнения: 74
Регистриран на: 2.04.2009
Местоположение: София
Пол: Мъж
Кара: BMW e90 328i
Мечтае да кара: BMW М3/M5

Re: Разказ за мен, една кола, една...[до пета част]

Мнение от Razor90 » 15 Окт 2010, 0:40

Ryapoff написа:... където всички диференциали са заварени и всички 20-ки са по 300 коня...

:D Велик си !!!

Следваща

Назад към Страхотни истории

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани

Последни теми
Facebook