Любов и неприятности - Глава І, ІІ, ІІІ

[Eмилио Димитров Профил]

ГЛАВА І

Петък. Дъждът тъкмо изливаше последните си капки, а Емилиен приключваше с последните фактури, които осчетоводяваше на компютъра си. Най-малката стрелка на стенния часовник в кантората бавно и неумолимо щракаше към 5-цата. Краят на работния ден. Краят на работната седмица. Емилиен вече си мислеше, че никога няма да свърши. Бе много тежка. Загуби важен клиент, което ще му коства много пари. Точно в пет без пет той набра номера, на който най-често звънеше последните три месеца.
Но за съжаление разговора не трая дълго - по-малко от минута. Постави телефона на бюрото си. Усещаше, че нещата с неговата любима не вървят. Усещаше още как с тази си мисъл и челото му се сбръкчаваше с унисон на чувството му в стомаха. Отново взе телефона и набра номера на своя съдружник. Изчака известно време, когато чу вдигането от другата страна.
- Петров, пак си си бутнал някъде телефона!
- Работя още. Тъкмо приключвах. За срещата другата седмица ли се обаждаш?
- Да. - отвърна Емилиен. Какво се разбрахте с клиента?
- В понеделник ще се чакаме в 11:30 в моя офис. ОК?
- ОК! ще се видим там. Приятен уикенд!
- И на теб!
Затвори слушалката. Най-накрая нещо да се получи както трябва през тази ужасна седмица. Минаваше пет часа. Прибра купчето от листи в чантата си, както и телефона. Затвори лаптопа, заключи кантората и тръгна към гаража.
В ръцете си държеше ключове от автомобила си. Емилиен не просто ги държеше, той ги галеше. Нямаше търпение отново да се качи в колата си. Най-накрая бе пред нея и се усмихна. Няма човек, който пред тази красота да не се усмихне. Бавно пристъпи към нея и почти незабележимо той прокара пръсти по студения метал до шофьорската врата. Искаше да придаде от своята топлина автомобила си. Сякаш да усети как кръвта му забушува при всеки допир. За автомобила си Емилиен бе дал огромна сума пари. Но изпълни мечтата си. Мечта да притежава БМВ М5.ца. Когато за първи път я видя, когато за първи път изучаваше извивките на тази машина, в неговото съзнание изплува представата на перфектното женско тяло. Всяко едно ъгълче бе направено така, все едно бе докоснато от Божиите ръце. Нямаше и сантиметър от този автомобил, който Емилиен да не обожаваше. Вече седеше в автомобила. Завъртя ключа и запали. Изфорсира мотора два пъти - винаги така правеше. Моторът изрева. Както лъвът, царя на животните, показваше с рева си своето величие, така и Емилиен се чувстваше като господар усещайки мощта на своят автомобил. Тогава той забравяше, че е човек. Бе едно цяло с машината.
Пътувайки към дома си, Емилиен видимо изглеждаше угрижен. След краткия разговор с любимата му, той разбра, че тази вечер може би ще им бъде последната заедно. А можеше и да има нещо друго. Дълго мисли чакайки по светофарите какво може да е, но не можа да си отговори. Като се прибра, първата работа бе да вземе душ. Облече се и седна на дивана. Искаше да си почине, но в мисълта му отново се въртяха въпросите - "какво става?", "защо се получава така?". Не след дълго телефона извъня. Беше приятелката му, която му каза къде да отиде за да се срещнат. Вече беше на уреченото място. Мястото, където често ходеха, далеч от чуждите погледи. Само двамата в тишината. Малко подрани и това му даде повод за последен път да си помисли как да действа. За съжаление не му се отдаде тази възможност. Тя също бе подранила. Щеше да действа на момента. Когато се застанаха един до друг само си стиснаха ръцете, нямаше прегръдки, нито целувки. Седнаха и забиха поглед в земята. И двамата не смееха да започнат. Страхуваха се, но страховете им бяха тъй различни. Емилиен се боеше от самотата, обичаше да има някой до него. Обичаше да споделя, да говори, да се усмихва. Ала човекът срещу него не бе на това мнение. За него това бе като рутинна операция, случваща се за пореден път. Емилиен погледна в очите момичето си, но не видя нищо. Празния и поглед издаваше всичко. Не можеше повече да чака и я попита:
- Какво има? Какво се случва?
- Не знам - отвърня му тя.
- Как така не знаеш. От 10 дни се държиш като непозната. Друг ли има?
- Не?!
- Ами тогава какво?
- Не знам!
- Стига с това не знам!- повиши тон Емилиен. Нямаш ли вече чувства, някога въобще имала ли си?
- Не знам, просто не мога да си обясня нищо. - смотолеви тя
- Ами говори да знам какво не разбираш - троснато отвърна той.
- Не знам, мисля, че не изпитвам нищо към теб. Чувствам те...
- Чувстваш ме, как? - прекъсна я Емилиен. Какво не ти дадох? От 1 месец се мъча да ти покажа любовта си към теб, а насреща имах само едно бездушие. Достатъчно бях търпелив и ти дадох време колкото поискаш. За това време един път не чух: "Обичам те!".
Отново мълчание, което не трая дълго прекъснато от нея.
- Ще кажа "Обичам те" само на мъжът омъжил се за мен! - заяви самодоволно тя.
Това провокира истинска ярост в сърцето на Емилиен. Запита се какво е намерил в това същество, защо се бе поддал на любовта, вместо на здравия разум. Знаеше отговора и го болеше от него. За един миг всички хубави моменти се завъртяха в ума му, спомни си колко пъти и бе казал, че я обича. А от нея не излизаше нито звук. Нито частица от това, което гореше в него... Отново мълчаха, но Емилиен знаеше какво ще последва от следващите му думи, но нямаше сила, която да го спре да ги изрече.
- Много искам да видя човекът, който ще се ожени за теб без дори един път да му кажеш, че го обичаш!
Тя вече не бе толкова доволна, сякаш не очакваше такава реакция. Разплака се. Думите на Емилиен прободоха и нейното сърце. Двамата постояха още минута заедно. Емилиен вече бе убеден, че нищо повече не го задържа тук и стана. Погледна я как си бърше сълзите, обърна се и понечи да тръгне.
- Искам да си останем приятели - помоли го тя.
- Точно в този момент не бих могъл да ти бъда никакъв приятел! - отвърна и Емилиен.
Направи първата крачка, която му даде силата и за всички останали. Тя остана там, в тъмното, продължавайки да ридае. Емилиен се качи в колата и отпраши на онова място, от което се виждаше целия град. Дълго стоя там. Вече не го болеше и не чувстваше нищо.
На зазоряване той се прибра. Единственото, което успя да направи, бе да си легне. Нямаше сили за повече. Но сънят му бе прeкъснат с телефонен звън. Без да погледне кой е, натисна зелената слушалка.
- Ало.
- Емилиен чакаме те в 10 часа на пистата. - прозвуча мъжки глас. Не закъснявай!
Чу затворянето от ответната страна. Това бе най-добрият му приятел. Този път не му оставиха право на избор, трябваше да отиде. От известно време все се случваше да не може да отиде със своите другари да се попързалят по асфалта. Днес вече нямаше какво да го задържи. Стана по най-бързия начин. Изкъпа се, а през това време кафемашината му бе програмирана да направи убийствено кафе, което да го събуди. Облече се, изпи набързо кафето и отвори най-горния рафт на гардероба. Просегна се и свали каската, ръкавиците и любимите обувки, с които караше. Мушна ги в сака и вече отиваше към вратата, като дори му се струваше , че притичва. Грабна ключовете за бавареца и излезе. Не му остана време да обмисли свободата си. От нея вече и спомен нямаше. Отново бе в прегръдките на неизневеряващата му любов. Любовта към високите скорости и адреналина. Мислите, които протичаха през главата му слизайки по стълбите бяха прекъснати от погледа към БМВ-то. Вече нищо нямаше значение. Качи се, запали и изфорсира мотора два пъти. Винаги така правеше. Вече не бе сам. Той и машината отново бяха едно цяло.

**********************************************************************************

ГЛАВА ІІ

Емилиен вече излизаше от града. Беше си пуснал музика. По радиото звучеше хубав сет, на който той се наслаждаваше. Реши да зареди до горе с гориво и се отби в първата бензиностанция. Напълни резервоара с най-хубавото гориво. Взе си и още едно кафе с енергийна напитка и сандвич, които да му повдигнат тонуса.
Вече пътуваше по магистралата. Двайсетина километра преди да отбие към пистата, забеляза в далечината закъсала кола в аварийната лента. Колкото повече се приближаваше, толкова по-лесно можеше установи марката, модела и шофьора. Колата бе Ситроен С3, но шофьора всъщност бе жена. Инстиктивно той наби спирачките и спря 50-тина метра след авариралата кола. Сякаш съдбата го накара да спре, досега никога не бе правил подобно нещо. Тръгна към колата и се загледа в момичето. Изглеждаше добре. Почти колкото него на ръст. Хубаво тяло, а и дрехите идеално подчертаваха формите и. Когато се приближи на достатъчно разстояние за да види лицето и, Емилиен остана смаян. Беше истинска красавица. Момичето впери поглед към Емилиен и го попита на висок глас заради шума от преминаващите автомобили:
- От пътна помощ ли сте?
- И аз това се запитах, когато спрях. - отвърна Емилиен.
Този отговор леко изненада момичето, което и пролича, но Емилиен продължи:
- Но все пак може да опитам да помогна. Какво се случи?
- Ами, както карах, изведнъж колата загасна. Преминах през дупка и нещо стана. - отвърна момичето, вдигайки рамене.
- Отворете капака и опитайте да запалите - каза Емилиен.
Тя влезе вътре и дръпна лостчето за отваряне на предния капак. Когато Емилиен го вдигна, тя се опита да запали, но колата не пожела да го направи. Тогава Емилиен видя някакво кабелче да виси и разбра, че се откачило от някакъв датчик. Постави го на мястото му и посочи с ръка на момичето пак да завърти ключа. Този път мотора изрева и Емилиен видя отвътре тя как се усмихна доволна. Освен, че е красавица, има и прекрасна усмивка, помисли си той. Момичето излезе от колата, а Емилиен леко затвори капака. Тя му благодари, а той извади от портфейла си една визитка,където бе записано името, телефона и професията му и я подаде към непознатата.
- Ето, заповядайте, ако закъсате пак някъде, може да се обадите. А може и по-професионални въпроси, въпреки че и на пътна помощ явно ми върви - и Емилиен се усмихна. Тя стори същото. Отново му благодари и той тръгна към своята кола. Преди да се качи, небрежно се обърна отново назад и погледна, че момичето го гледа. Махна с ръка и влезе в БМВ-то. Емилиен изчака тя да тръгне пред него, като той караше на известно разстояние от нея. Но нито да я притеснява, но и да я вижда. Когато наближи мястото, откъдето се излизаше от магистралата той включи мигач. Отново погледна колата пред себе си и видя как премигнаха аварийните светлини. "Умница" каза си Емилиен на ум. Пресветна със своите дълги и сви към отбивката.
Вече бе на пистата, където се бяха събрали всички. Видя Ауди-то на своя най-добър приятел и спря до него. А пред него седяха две гуми и Свилен седнал на тях. Така се казваше момчето, чийто глас го бе събудил сутринта. Стиснаха си ръцете и се усмихнаха
- Хайде, бе, човек. Закъсняваш! Ей тия гумета съм ги приготвил за теб. Слагай ги и да се мятаме! - каза Свилен.
Емилиен погледна часовника си и видя, че показваше 10:15.
- Е чак пък закъснял. Нали съм тук! - каза той.
- Така е! - отвърна Свилен.
- Пак си помислил за мен! - хвърлил поглед към гумите Емилиен.
- Кога не съм мислил ?! - намигна приятелят му.
Сложиха двете гуми и се пуснаха по трасето. И двамата се оставиха на адреналина и майсторските умения зад волана да ги водят. Но за Емилиен всичко това бе много повече. В тези мигове, времето губеше своята измервателна характеристика. Действаха други сили. Сили на емоционален екстаз. Понякога имаше усещането, че може да прави това безкрай. Но не искаше, защото как би оценил дадено нещо, ако те никога не свършва. Колкото бе удоволствието от високите скорости по пистата, още толкова и бе удовлетворението след това. Да усещаш как сърцето още не може да възстанови нормалния си ритъм. Да гледаш дивата страст в погледите на останалите. Да вдишваш въздуха от изгорял каучук. И всичко това това предизвикано от съревнованието между човека и законите на физиката.
В точно най-страстния момент, силен пукот стресна Емилиен и го върна в действителността. Едната гума си замина и това предвести края на удоволствието за него. Постоя още известно време докато приключи и Свилен с достигането на необходимата доза от адреналин, с която да изкара седмицата, до следващото идване тук. Смениха изпилените с основните си гуми и потеглиха към града.
Бяха се уговорили да пият по кафе в любимото им заведение. Минаваше три часа, когато те паркираха пред него. Обичаха го, защото бе тихо, с добро обслужване, хубави сервитьорки и най-важното - страхотно кафе. Седнаха на любимата им маса в единия ъгъл на кафенето. Обслужи ги ново момиче, което досега не са виждали и двамата спонтанно решиха да се пошегуват с нея. Поискаха кафе "Блоуджоб", което накара сервитьорката да се изчерви. След което се засмяха, извиниха се и и обясниха шегата, че това е коктейл със сметана, а искат да си поръчат виенски кафета с натурален сок. Сервитьорката отиде към бара.
- Винаги минава тоя номер!
- Да! Кога ли ще изядем по един шамар се питам! - продължаваше да се усмихва Емилиен, спомняйки си всичките пъти, когато са се шегували така.
След като им донесоха кафетата, те отново продъжиха разговора си.
- Къде се загуби толкова време? - попита Свилен
- Знаеш че, бях обвързван и не ми оставаше време за нашите удоволствия!
- Беше?!
-Бях! - потвърди Емилиен.
- Амиии... Какво стана? - продължи да разпитва приятелят му.
Емилиен погледна на една страна. Не му се приказваше за това, но изръси:
- Мисля че обсебвам всички жени, с които съм.
- Аз като ти казвам, че си дявол в ангелска кожа, ти не ми вярваш!
Двамата отново се засмяха.
- А в работата, там поне как са нещата? - зададе поредния си въпрос Свилен.
- Там е същата трагедия. Загубих важен клиент. Само ядове и проблеми...
- Значи добре, че днес те извиках! А, Шекспир?
- Точно така! Имах нужда малко да изпусна парата и да се забавлявам. - отговори Емилиен.
- Всъщност утре вечер ще ходя на бар с две чудесни мадами. Даже едната седи на 4 метра от теб. - и с поглед Свилен посочи другата сервитьорка, която се бе подпряла на бара.
Емилиен погледна. Наистина бе симпатична.
- А нейната приятелка е още по-готина. Ще я обработя за тебе. Ще те представя като млад, симпатичен, готин, богат...
- Айде, айде!!! - прекъсна го Емилиен. - Стига си ме свалял, знам, че ме желаеш, ама няма да ти пусна...
Това накара двамата пак да се засмеят силно.
- Знаеш, че не обичам да ходя по такива места. А и точно сега, не мисля, че имам желание за каквото и да било. Утре ще се отдам на четене на скучни закони, скучни предавания и мързел. - продължи Емилиен.
- Ти си знаеш! Но все пак, ако решиш нещо...
Двамата смениха темата на разговора си за автомобили, отново поспориха кое е по-добро - БМВ-то или Ауди-то. Беше им приятно. След като изпиха кафетата си, платиха сметката. Оставиха и хубав бакшиш заради шегата и станаха. Преди да се качат в автомобилите си Свилен отново повтори, че се надява да се чуят за утре, но Емилиен само поклати глава. Не му се ходеше. Искаше да си остане вкъщи.
Преди да се прибере, реши да изненада колата си. Намисли да и подари миене на автомивка за добрата служба днес. На път за автомивката си взе китайско, че вкъщи нямаше нищо ядене. В хладилника му бяха останали само 2-3 бири. След като измиха перфектно колата му, той се прибра. Спря пред дома си, заключи я и я погали. Отново му изпълни всичките желания без да оспорва и без да го предаде нито за миг. Ето за това Емилиен харесваше автомобила си. Когато се качи горе, той изяде това, което си бе купил. Реши да изпие и една бира. Изкъпа се и легна. Заспа на секундата.
На следващия ден стана рано. Реши да отиде на фитнес, докато "горилите" още не бяха дошли, за да може да потренира по-спокойно. След фитнеса, мина и през магазина, където си накупи необходимите продукти за следващите 3-4 дни. Останала част от деня прекара вкъщи, както бе казал на най-добрия си приятел. Прочете няколко поправки от счетоводните стандарти, прочете и някакво романче. Реши да приключи с едно-две предавания по Дискавъри и Нешънъл Джиографик. Направи си вечеря, хапна и погледа малко новини. Но след поредната новина за убийство, изгаси телевизора. Беше му писнало от новините. Това не бяха новини за него, а бюлетин на черните хроники. Реши преди лягане да си вземе душ и го направи. Когато излезе обаче, установи, че телефона му свети. Взе го в ръка и видя, че е СМС. Беше от номер, който не присъстваше в указателя му. Отвори го и го прочете: "Благодаря за помощта днес. Искам да се реванширам като Ви поканя на вечеря утре в 20:00 в ресторант "Рубин". Анели".
-"Анели" - повтори отново на глас Емилиен. Хубаво име помисли си той. Но откъде да знае дали този ресторант се намира в неговия град. Отвори търсачката на лаптопа си и провери. - Да! Че даже знам и адреса! - каза сам на себе си Емилиен за да повярва. Провери дали няма друг такъв в областта, но нямаше. Дооправи се и си легна. Но не можеше да заспи. Мислите му препускаха към това дали да отиде утре или не. Не му се бе случвало жена да го кани на среща и му бе странно. Спомни и за случката в петък и за последните три месеца. Струваше му се, че много бързо отново почва да се поддава емоциите... В един миг мислите излетяха от ума му... Просто бе заспал...

**********************************************************************************
ГЛАВА ІІІ
Часовника извъня точно в 7:30. Време бе Емилиен да става за да се приготви за работа. Пусна кафемашината и докато тя пускаше, капка по капка, благоухайната си течност, Емилиен влезе в банята за бърз душ и бръснене. След завършване на рутинна операция по сутрешно освежаване, идваше ред и на последната стъпка – да изпие кафето си. Това бе едно от любимите му занимания въобще през целия ден. Той нито четеше вестници като повечето хора, нито пък гледаше телевизия. Просто си седеше и си плануваше задачите за през деня. Харесваше му тишината, когато може да чуе на спокойствие мислите си без някой да го прекъсне или смути.
След последната глътка той стана, сложи чашата в мивката и отиде в спалнята да се преоблича. Чудеше се днес какво да избере, както всеки ден междувпрочем. Спря се на черен костюм, бяла риза и червена врътовръзка. Днес му предстоеше важна среща и трябваше да изглежда наистина добре. Точно в 9 без 15 Емилиен излезе от дома си и се потопи в дебрите на градската шумотевица. Е, поне не беше сам. Компания му правеше верния автомобил, който безропотно го возеше към работното му място. Беше смъкнал стъклата, защото искаше да се наслади на последните лъчи от есенното слънце. Пътя до неговия офис не бе кратък. Това му даде възможност да се наслуша на шума от глъчката носеща се навсякъде. Едни бързат за работа и се опитват да стигнат навреме порейки измежду останалите хора по улицата. Други пък крачат по-бавно със своите приятели или колеги, стиснали здраво по чаша кафе и улисани в сладки приказки. Трети пък стърчащи на автобусните спирки с недотам доспали лица с поглед винаги вперен към пътя, откъдето трябва да пристигне автобуса. От време навреме се чува и някой надул клаксон опитвайки да раздвижи колоните от автомобили по светофарите. Всеки се опитва да заеме по-челна позиция за да може да се изстреля първи. Всичко това би изнервило човек, цялата тази суматоха. Но не и Емилиен. Той си пътуваше кротко, чакаше си винаги реда. Така или иначе работата му няма да избяга и той ще трябва да я свърши – било то с 5 минути по-рано или по-късно.
Към 10 часа Емилиен вече бе на бюрото си и преглеждаше първите документи оставени от подчинените си. Хвърли им един бърз поглед, остави настрана част от тях и се захвана с тези, които бе оставил пред себе си. Час по-късно взе папката нужна за срещата, излезе от офиса като даде указания на един от служителите и се насочи към автомобила си. Имаше половин час да стигне до другия офис, време предостатъчно да се позабавлява по пътя. Качи се в колата си и усети как кожата го обгърна. Запали и бавно потегли. До другия офис имаше няколко светофара. Надяваше се да се намери някой, с когото да си направи една дръпка. Това би го заредило с достатъчно емоция и ще накара мозъка да действа интензивно, ако се наложи, на срещата по-късно. На втория светофар надеждите му се оправдаха. До него застана натокана Калибра с водач на не повече от 20 години. Той ясно с поглед му подсказа какво иска да направят. Двамата последователно изфорсираха моторите и зачакаха зелената светлина да замени червената. Когато това стана двамата отпрашиха с мръсна газ. За жалост обаче противника на Емилиен не бе в неговата категория и БМВ-то показа, че в тази битка победителя е неуспорим. Емилиен дръпна още на старта и не след дълго отказа младежа за каквото и да било. На следващото кръстовище зави надясно, където бе офиса на неговия партньор.
Вече бе в конферентната зала, където седяха той, представителите на клиента, когото се опитваха да привлекат за своите счетоводни услуги, а Петров беше прав и разясняваше детайли по договора. Изведнъж телефона на Емилиен само светна. Разумно той си бе спрял всички звуци и вибрации. Хвърли поглед към дисплея и видя, че има смс. Реши да го отвори и го направи с едно натисткане на бутон: „Здравей пак съм аз. Може би досаждам, но искам само да ти напомня за довечера. Анели”. За Емилиен срещата за момент приключи. Мислите му се насочиха за вечерта. Какво да си облече? Дали да купи цветя? Всъщност не е ли много романтично да подари цветя на жена, която не познава? Въобще защо си мислише за интимност, като може би момичето искаше да покаже само любезност към своя спасител на пътя...
- Емилиен, ти какво мислиш?... Емилиен, Емилиен... Слушаш ли въобще? – гласът на Васил Петров, неговият съдружник, прекъсна мислите, в които се бе отнесъл и бе върнат в реалността.
- Съгласен съм!... Ммм, т.е. ... извинявам се, бях се разсеял? За какво ставаше дума?
- Представителите на ДСН Груп искат два дни за размисъл да се посъветват с Борда.
- Чудесно! Задължително трябва да го направят. Надявам се да приемат нашето предложение, нашата фирма да поеме изцяло документацията им. Офертата ни е най-доброто решение на пазара. Просто е без аналог.
Емилиен знаеше, че е хубаво да има време за размисъл на клиентите, защото това са важни споразумение, за които трябва пълна съгласуваност от управленските кадри. Срещата продължи с доуточняване на още няколко дребри детайла по договора, при което Емилиен се опитваше да се съсредоточи максимално, въпреки че му бе трудно. В мислите му от време на време прескачаше и Анели.
Всичко приключи към 2 следобед. И след като изпратиха клиентите, Емилиен и Васил останаха сами в залата.
- Нека отидем в моя офис. Става ли?
- ОК! – отвърна Емилиен.
Двамата събраха разпръснатите документи, подредиха ги прилежно в съотвените папки и се запътиха към офиса. Минавайки покрай секретарката на Васил, той я помоли да им направи по чаша кафе и да прибере папките, които и подаде. Тя нежно кимна с глава в знак на съгласие. Емилиен и Васил влязоха в офиса и седнаха на кожените фотьойли до бюрото.
- Е?! Емилиен, как мислиш дали са ни в кърпа вързани? – пръв заговори Васил.
- Мисля, че Да. Добре се справи с представянето. Все пак се подготвяше близо месец за тази среща. Ще спечелим доста, ако се съгласят.
- Да, имаме нужда от тях. Иначе как си ти? В другия офис всичко наред ли е?
- Разбира се. Новото момче, което назначихме се справя чудесно засега. Аз съм добре, поне физически... – и наведе глава Емилиен.
- Пак ли проблем с приятелката? Казах ти за нея, че те върти на малкия си пръст. Голям си баламурник – подкачи го Васил.
- Не може всички да сме с твоя късмет! Скъсахме! Може да си спокоен.
- Да! Вече съм по-спокоен! Сега ще си гледаш само работата и няма да ми изживяваш по цял ден любовни мъки! – скара му се на шега Петров.
- Ще имаш да вземаш! – Ухили се до уши Емилиен. – Още довечера съм на среща с една девойка, на която помогнах...
В този момент се чу тихо почукване и бавно отваряне на вратата.
- Шефе, кафенцата! – изчурулика секретарката.
- Да, да. Влизай! – отвърна Васил.
Момичето облечено супер изискано и още толкова секси, което нямаше как да не остане неогледано от Емилиен, старателно поднесе кафетата на двамата. След това със стъпка, която би и завидяла и най-известната манекенка излезе от стаята.
- Знаеш да си подбираш секретарките! Поне умна ли е малко? – попита Емилиен.
- Повече отколкото си мислиш. Перфектната асистентка е! Колкото е красива, толкова е умна! – смигна с едно око Васил.
Двамата си поговориха още малко за работа и жени. Емилиен разказа какво е станала предната седмица. Двамата се уговориха да се чуят утре пак и Емилиен тръгна към своят офис. До 5 часа свърши работата, до колкото му стигна времето и по най-бързия начин се изстреля от офиса към вкъщи.

[Tedkoe30 Профил]

хубава историйка колега, края много ми хареса!

[Runnaway]

Адски ми хареса как си описал разговора между Емилиен и приятелката му. Супер реалистично и много интересно.

Страхотен разказ като цяло. Според мен можеш да го развиеш.

Поздравления!

[blqsu4ko Профил]

Вярно, разговора с приятелката му е мноого реален... Добра история

[CuMo Профил]

Тъпи п@тки

Историята е добра!

[Runnaway]

Колега, втората част поддържа доброто ми впечатление за твоето писане.

Изключително интересно ми е да чета. Имаш доста сходен стил или поне аз така го усещам. Много грамотно пишеш и супер лесно върви текста докато го четеш. Няма по-хубаво от това.

Ще се радвам да хвърлиш едно око и към моя разказ. Може да ти дойде музата за 3-та част.

[bawarec 73 Профил]

Добра история очаквам с интерес трета част.

[Apassionata Профил]

Много ми хареса Реалистично, чете се някак леко и ненгажиращо...

В Трета Част... Момичето... много странно име... прави едно кръгче с М-ката, продава синтроена, купува си ... Е46 купее
Чакаме с интерес

[Nikolay86 Профил]

Много увлекателно и приятно за четене
Дано има и 3та част,ще очаквам с нетърпение

[repibg Профил]

дааа прекрасно написано.

само да вмъкна. ключът на м5 цата не се върти за да запали. поставя се и се натиска старт бутона.

[M2PR Профил]

Много добро! Хайде, време е за 3та и 4та глава!

[fozio Профил Уеб-сайтICQ]

дааа прекрасно написано.

само да вмъкна. ключът на м5 цата не се върти за да запали. поставя се и се натиска старт бутона.

Може да не е е60

[BYRZIQ69 Профил Уеб-сайт]

яко много ми хареса

[Eмилио Димитров Профил]

за последен път променям заглавието. малко по-малко ще има развитие по историйката. надявам се да се хареса

[qwerty12345 Профил]

Увлекателно!