27, 28-ми Плевен

[t060 Профил ICQ]

Част от имената на хората са смненени, за да избегнем неприятните ситуации.

Бай ви Тошо най-накрая си го поканили на работа. То всичко хубаво, ама искат документи, мокументи и свидетелство за съдимост. Вярно че чистото съдебно минало е голяма рядкост тези дни, но мога да се похваля с това и не е проблем. Да ама не, ‘щото може да се извади само по адресна регистрация... и сега какво правим аз Варна, то Плевен? Ем ще си ходим да вземем листчето и обратно. Ще обиколим България два пъти, какво толкова. Значи ясно, багажа готов и на другия ден ще хващам влака и съм аз.
Така, значи вече е утре: Неделя сутрин се будим със Тори перскийката, мяука и се гали, май така е най-добре и т.н. Ставам аз, оправям се на бързо да заприличам на човек, при все че котката ми е винаги в ръцете, раздава: лапи, зъби, нокти и каквото друго се сетиш там. Хващам сака, чао писи-писи-писи ,затварям вратата и бягам. Брата спеше още, значи ми се размина да ме закара до гарата. Иначе офертата беше, ако е буден пали WRC кенефа, с мръсна газ, пушаци, пламъци, свирене на турбина, камъци от така добрите варненски пътища и сажди през кюнеца отзад, към влака. Ем както и да е не стана. Спринтирам аз 650 метра, мерил съм го по таблото на е39-ката показа 800, ама по-малко ми се видят, нагоре по баира от кауфланд до спирката на върха. Нахлувам от страни на прозрачната пласмасова конструкция битер пръч у канцелария и един мерцедес за 300 000 лева тъкмо си затваря вратите, а шофьора с мазна усмивка дава газ. Ок, ще чакам следващия, то неделя, значи 30-40 минути не ми мърдат. Само да не се качвам в движение на влака, като предния път, че станах известен с тоя номер. То не е лесно влака да тръгне ти да се метнеш и да чукаш на вратата докатао кондуктура ти отвори от вътре, стига да имаш толкова акъл да го направиш или по-скоро да нямаш. Мисля си ги аз тия неща и гледам опа рейса иде и той един такъв голям, дълъг и зелен найсетгодишен мерцедес. Спря, качвам се аз, давам на леличката левчето, вземам си билет и сядам на ергономичната седалка да ме пече слънцето докато стигна до другия край на града и гарата. След неограничено количество лашкане в почти празния рейс виждам заветната цел и като спря изхвърчам от него като алкохолик от книжарница. Засилвам се с бодра крачка към подлеза и пътьом гледам телефона за часа. Опаааа... аз имам още 35 минути, чеки чеки малко, чеки чеки малко... Ма така е, като тръгвам от на майната си по-рано. Забавям крачка, пускам една тренирана лека усмивка дето ми е донесла бая телефонни номера, 2 години къде пия уиски все някой друг да плаща цялата сметка и ноември 2009-та на два пъти кандидат мутри пред нас и най-спокойно все едно съм цар на света влизам в гарата. На входа естествено ме посрещат: “Шумен...”, “Добрич...” аз котнра: “Плевен... за 3 часа.” И спирам за малко, онзи:
- Такъв самолет няма.
- Може и с корса 1.4 може, ама да е с полковник колата – хиля се аз и влизам.
За справка братовчед ми Любчо го е правил тоя номер с полковника, но от Плевен за Варна. ‘Ма той 3 години беше автоджамбаз и корсичката му за завиждане, пък сега кмет на наш’то село Староселци Плевенско и полковници с лопата да ги ринеш.
Отивам на гишето “Добър ден, един билет до Плевен с място” и вземи тия 20 кинта. Върна ми билета с някакви стотинки и се изнасям към влака аз. Намирам си вагона, влитам в купето, я аз съм до вратата, идеално. Сака горе, якето на закачалката, бърз поглед пред мен едно русо с уплашен поглед и слушалки, то прозореца пак срещу мен – интелигентно изглеждащ тип, в дясно една двойка се обичат много върху седалката. Лек ви път и лека нощ викам си на ум и воден от максимата има много път, влака няма да се изгуби се подпирам на междинната стена да дремна. Че и без това ми се спи.
Събуждам се аз по някое време и полусънен гледам настъпили промени. На седалката срещу мен седят баба и дядо на обща възраст много и 50 години ме гледат уплашено, русото и интелигена ги няма, а тези в дясно все така се обичат. Кимвам аз “Добър ден.” И ми е чудно, от кога съм станал толкова страшен. А отсреща ме почват:
- Момче ти за къде си?
- За Плевен.
- Да не изпуснеш спирката?
- Няма спокойно. – подхилквам се аз. Ясна работата, загрижени хората.
Следователно свестни. Рядкост в тези дни. Опааа, ето какво ме е събудило: телефона пак се разшава из гащите ми. Какво да правя, като ми шава нещо там я женски ръце, я гсм се будя, лек сън имам и това е. Вадя аз, гледам къде е пожара то съобщения за пропуснати повиквания, пропуснати повиквания... явно не спя толкова леко, колкото си мисля. Гледам номерата – родата ме търси, е нищо де имат по 12345432 минути ще се обадят пак. След малко: “Ледено студено, ледено студено, вътре в теб, вътре в теб...” гледам аз на майка ми сестра и. Дето има една приказка леля ми не ами... леля ми. Дигам с презумцията, че 30 минути разговор не ми мърдат и отсреща:
- Ало... а къде си? Май не си във вас?
- Във влака съм.
- За къде?
- Плевен, да оправя едни документи и си ходя към нас...
- Добре, значи аз на кратко, пък като не си във влак ще говорим повече.
Прекъсна ме тя и тук една тирада ще я пропусна, че не съм се занимавал и да я слушам. По едно време се усети, спря и айде чао, чао 3 минути чао и затвори. Гледам аз таймера е пак набързо беше има няма 13 минути разговор. Тъкмо да го оставям и пак звъни, този път сестра и. Вдигам аз и същата процедура:
- Къде си?
- Във влака.
- Да, ама къде си?
- Де да знам, той няма да се изгуби.
Ала-бала и след малко чао. Я този път минах по-кратко и с чувство за изпълнен дълг прибирам телефона в джоба. Два-три часа неангарижащи разговори на пресекулки с хората, тъпеене през прозореца и изведнъж ми светва някъде около Левски. Бъркам се аз и звъня:
- Ало, Мишка, там ли си, бре?
- Е там съм кой да е.
- Да ти кажа, че си идвам в града да оправям едни документи и пак ще бягам. Ако
остане време, може да се видим.
- Готово, бе, ти къде си сега?
- Около Левски някъде, с влака съм.
- Е ок, айде.
- Айде.
След малко слизам аз, че влака стигна и гледам гарата я ремонтирали. Да, ‘ма на перона същата мизерия. Кат’ да е предрапах до лъскавата гаричка, то и от вътре едно такова, европейско, пластмасово, ново... Излизам аз от другата страна и гледам типично: копърка, бакшиш, копърка, бакшиш, ама кой от кои е и те не знаят. Тъкмо се чудя дали да му тегла една шайба и да извикам такси или съм ларж днеска и се чува добре познатия звук на 6 редови оглеждам се аз и го виждам. Мишката, нашия, паркирал се с едно кабрио така на паркинга по-встрани от изхода и като видял хора решил по типично баварофенски да ме повика. Отивам естествено аз и здрасти, здрасти, мятам сака отзад и се качвам при него.
- Сега, к’во, ще ме караш до нас ли?
- Не точно, ще се повозим да видиш двайспетицата, или бързаш?
- Как ще бързам, бе викам му – а на ум да бързам, да бързам, чак пък толкова не
бързам – давай едно кръгче, като си решил.
Нашия това и чака, леко газ, втора, повечко газ, малко свирене на гуми и ни няма. Запердашваме с цялата му мишешка прецизност през рехавия трафик към края на града и очевидно алеята около Кайлъка. Ама там по едно време има два легнали полицая и се поспря малко да ги вземе без да счупи нещо и пак, ч наближава лек ляв и после малко кръгово с ясна цел. Там оборот, два, три... пет, после не съм ги броил, но след малко спря. Гледа ме и пита:
- Как е?
- Кат’ за 20-ка бива – намигам му аз.
- Давйспетицков, бе – прави се на сърдит той – я вземи за до града да видиш
малко как е и после ще говорим.
Качавм се аз на парашутското място, намествам седалка, огледала, проверявам волана – всичко наред. И двамата сме с ясното съзнание, че аз книжка нямам, трябва да се пазя и от перушинките по пътя, но и двамата знаем, че не е баш така. Недоскив съм все още какво да правя. Първа, втора, леко трета, четвърта до горе, пета, пак нагоре и се сещам за легналите полицейски. Започвам да спирам за тях от 100 метра поне, че не се знае колко е прашен пътя, къде има задни гуми, къде няма и дали Мишо ще остане мой човек ако случайно му изтопуркам колата някъде.
Минавам си аз като пич, оп единия, след малко и втория, трета от долу до горе, четвърта и тамън за пета позната гледка в дясно от пътя: субект с тъмни дрехи ми маха, ама не за здрасти с палка. Левия си беше на съединителя, само преместих десния на спирачката и си спрях. Тия евтини изпълнения, дето се бяга от полицията стават по индийските филми и нфс-то. С мисълта, че вместо да се обадя на наште, че съм пристигнал, ще им звъня от ареста се опитвам да запазя хладнокръвие и да не се предавам, може пък да стане чудо, знаеш ли това е БГ, още повече Плевен. Тук-а не се знае, знае ли се да ли се знае.
- Добър ден, старши сержант Елена Иванова. Шофьорската книжка и документите
на колата, ако обичате.
- Добър ден, госпожице, старши сержант, ако ви пречи музиката извинете. –
пресягам се и цък тишина – Заповядайте. – и подавам личната карта и документите, а Мишката се прави че го боли главата на пасажерското място.
Гледам сержантката, прилично парче на видима възраст двайсе и няколко години и надявайки се да се разберем продължавам, тъкмо да не изгубя инерцията:
- Униформата ви стои много добре, нова ли е? – поглежда ме тя с изпитан тежък
поглед, ама мен са ме гледали така бопаджиите навремето зад един калашник, заради едни цигари на златните, та не умрях на място – И да добавя, че си забравих книжката в нас, не смятах да шофирам в Плевен просто тук за 200 метра, че него го заряза гаджето му и докато се осъзнае. – решавам да впрегна изиграното главоболие на моя човек в нещо полезно.
- Видях аз, че ми даде лична карта. Гледам пише от Плевен си, май-май не
живееш тук, а?
Такааа, нещата тръгнаха в правилната посока, сега леко и внимателно като
циганин на събрание на SS:
- Да, дойдох само да си извадя едни документи, че ще почвам работа и после си
тръгвам. То не може само да си харчим парите, трябва и да се прави нещо по цял ден.
- Какви документи точно?
- Свидетелство за съдимост.
- Еее, да не развалим работата сега, от къде идваш?
- Варна.
- Лошо, толкова път за нищо да стане, я ела при колегата, да видим дали може да
се разберем нещо.
- Може – смигам аз и ухилен ставам.
Излизам от колата и се запътвам към патрулката след госпожица полицайката. На 2-3 метра зад колата се спря и вика:
- Вярно ли е това, за униформата?
- Че ви седи добре ли? Разбира се, защо да ви лъжа, даже и за книжката си казах.
Не че съм моралист или нещо, просто ми е кофти вътрешно като лъжа хората и не го правя.
- Хахахахахаха, браво на теб тогава и говори на ти, да не се притесняваш нещо...
- Ок, добре, кажи?
- Какво да кажа?
- Добре, аз ще го кажа тогава: Може ли да измислим нещо?
- Не знам... Ти кажи?
- Мислех си, че ако пренебрегнеш тази лека неуредица в документите, бих бил
повече от сконен да те почерпя нещо, все пак всички сме хора пък и ще ти дължа услуга.
- Като например?
- Ако не е много нахално, да те поканя на вечеря тази вечер или утре, че после
излизам от града и не се знае кога ще се върна.
Ако не сте виждали опулена полицайка няма как да си представите физионимията, но е нещо като гърмяна зайка с патрони от мръсни чорапи. Подава ми документите и пита:
- Ти вЕрно ли?
- Е вЕрно, нали казах, че ще почерпя. Ако не е много нахално, мисля че е идеала
възможност.
- За...
- За да почерпя. Големи, разумни хора сме. Пък и да си призная компанията би ми
била приятна.
- Да бе... всъщност... – вместо да и позволя типично по женски да си помисли
нещо неподходящо я прекъснах, че вече чувах как започва да и щрака мозъка:
- Ем нямам приятел полицай, адвокати, прокурори имам, но полицай не. Така че,
моля – поканата важи.
Минута мълчание, две... сигурно се чуди дали да ме арестува или да ме пребият на място мисля си аз и по едно време:
- Може, защо не. Ти си овен, аз телец, ще бъде приятно.
Мой ред да съм гърмян заек. Ухилвам се:
- Благодаря много, няма да съжаляваш.
- Моля, ще ми бъде приятно.
- И по-приятно ще ти стане. – и се бъркам задния джоб за портфейла.
- Смешник, хахаха... Чакай, чакай, какво правиш?
Вадя една визитка от там и я подавам. Отсреща обещаваща усмивка. Аз: “Когато решиш днес или утре вечер обади се.” Кръгом и пак на парашутното място. Колана и лекинко да не опушим тялото на закона потеглям. Гледам в огледалото тя още седи там. Мишо гледа и той и пита:
- Какво и направи, да не я омагьоса тая?
- Случва се и “тая” се казва Елена, зодя телец, трябва да я черпя вечеря...
- Чакай, чакай, ти номера ли и взе, бе гъзар?
- Не! Дадох и моя.
- Тарикат! Да се не бъркаш да звъниш, а?
- Вечеря ще черпя, бе малко ли е? Вместо да ми благодариш, че не се возим отзад
на астрата... – спрях колата – Я седи да караш ти!
- ‘Що?
- Да няма да черпя вечеря всичките полицаики из града? Ми ако случим на мъж,
ти ли ще се жертваш?
Смеха му сигурно в Ловеч са го чули, сменихме се и той все едно се роди с усмивка:
- Обаче върви двайпетицата, а?
- Вървежна е, щом се нави и полицайката, ама то ‘щото кабрио.
- Абе знаеш. К’во те питам, бе!
- А ти знаеш какво ти отговарям.
- Брюнетка, телец с характер, викаш?
- Да бе, все на такива попадам да се запознавам, съдба. Някой ден ш’ти разкажа,
ако успееш да ме надпиеш достатъчно.
- Значи ще си отчакам, а и ти няма да сипваш!
- Е аз не пия вече.
- Да и не караш.
- Чат-пат случва се.
Закара ме до нас: “Радвам се, че се видяхме, брат ако не се видим, няма се видим” разни други подобни, малко смях, чао и бмв-то се скри зад завоя. Влизам си в нас, сритвам кучето, че ми се вре в краката, прегръдки, целувки, обеснявам, как, ‘що съм си дошъл, оставям багажа, такива ми ти работи, звъни телефона guns – sweet child в осембитов вариант и непознат номер.
- Тодор Янчев на телефона.
- Знаех си, че няма да кажеш ало – приятен женски глас.
- Госпожице Иванова, как сте в тази прятна вечер.
- Главен сержант и защо да е приятна? – опитва се да стане сериозна.
- Защото се обаждаш, на мен това ми е достатъчно да ми направи вечерта. Реши
ли нещо, за това, за което говорихме?
- Даааа, за това се обаждам, утре как си?
- За теб – свободен, кога, къде?
- Да не дойдеш да ме вземеш сега?
- Няма! Нали обещах да не карам в града. Аз обещанията си ги държа.
- Ще видим, утре вечер.
- ЕЕЕЕ, няма ли да е днес?
- Късно е, бързаш ли?
- Тц, можеше да е днес, че ако искаш утре да повторим.
- Хахахаахха, СМЕШНИК! Осем на общината, знаеш ли къде е?
- Все ще се оправя някак си, ако не ще питам за помощ.
- Знам ви аз, мъжете как се оправяте...
- Не в този смисъл, госпожице главен сержант.
- ЕЛЕНА!
- Я как добре звучи: Елена.
- Ок до утре.
- Ок.
Така, затворих, проверих си съобщенията на един архаичен HP, душ и лягам да спя рано, че да съм на ниво утре, пък и работа имам да върша преди това.
Понеделник. Ставам рано. Отивам в съда, металотърсач. Вадя ключове, телефони, портфейли всичко, правя купчинка в тавичката и полицая:
- Е няма нужда, само оръжие да нямаш и то не пищи.
- Знам го аз как не пищи, затова вадя. – минавам – А не писна, във Варна пищи за 5 стотинки в джоба, но тук си резбирате от работата.
Още един усмихнат полицай, ей трябва да ме вземат за PR към МВР. Ще ги канят повече от пайнетире по участия, ама няма как да ме поканят. Влизам, опа трябва ми акт за раждане. Е не знаех, той си е във Варна. ГАЗ до есграон-а експресна поръчка 6 кинта и след 3 часа отивам да си го взема, той готов даже предсрочно. Отивам в съда: “От 14:00 работим.” Добре кафето е моя втори дом. 14:02 съм там, подавам документите на чиновничката, 5 минути и 1 печат по-късно съм готов. Благодаря и излизам. Първи разговор:
- Майка ми, успокой се, оправиха се нещата.
- Кога ще стане?
- Вече стана. Значи довечера съм на диско с едни приятели и утре с влака ме няма.
Ако и кажа, че ще водя полицайка на вечеря, при това тази дето ме е спряла да карам без книжка, ще ме изселят от планетата. Тъй че каквото не знаете, не ви пречи.
- Кой влак?
- Ранния.
- Е как така?
- Идвам, после къпя се, багаж и излиам, той нали е към 7.
- А сън?
- Във влака, какво да правя 5-6 часа.
- Абе... ти си знаеш.
Знам си аз, ще ми пилиш на главата, ама няма как. Чек да видим ще видим ли полицайката или няма да видим. Втори разговор, след рестарт на сониеркисона, че не е телефон и му се налага понякога:
- ‘Що стана, бре, Танасе? Ще се виждаме ли с тебе или няма се виждаме?
- Аз съм в нас, когат’ кажеш.
- Ок на път съм.
- Добре, тъкмо ще ти покажа пежото.
БМВ фен, пежо фен, интересно ще е. Добре, че сме приятели от когато се помня като човек, че и преди това иначе може да стане грозно. След малко се виждаме, кой накъде е бил последните 3-4 години, ай в пежото. Ем добре е, като за кола такъв клас. Малко съм разочарован, но съм свикнал на БМВ-та, нормално е да не ми хареса. Но като за френски автомобил е представя много добре. Айде сега пак покрай Кайлъка два литра комънрейл, този път не съм се докосвал до управлението и се кара разумно. Подпряхме се в едно кафе край езерото, лафче, хапнахме, ударихме по една кола и обратно, че трябв да се прилагам в приличен вид, а вече е почти шест. Остави ме до ШЗО-то, демек до нас, ние си знаем и до скоро, ако се видим - видим.
Влизам в нас, бърз душ, бръснене, малко почивка, нови дрехи и станало време да тръгвам. Излизам и гледам момичето от фризьорският салон до нас, едно такова младо, слабо, брюнетка… все хубави работа, излязло да пуши цигара, като ме видя се обърна на другата страна, щом и видях лицето пак беше махнала цигарата и се ухилила.
- Добър ден. – почвам аз.
- Добър ден – подава ми ръка тя – а ти си?
- Малкия син, то ей тая къща.
- А знам ги ваш’те. Нещо не си идваш много май?
- Май-май, то няма и причина. Беше ми приятно, че се запознахме, ще се видим
после, красавице. – обръщам се и с бърза крачка надолу по баира от езиковата
към общината, че след малко закъснявам, пък съм пеш. Как да е стигнах аз с 2-3 минутки артък и се чудя колко ли ще дрънча след малко. Поне не ме хаванха, че съм без книжка от цялата работа, мисля си. Пак не съм капо. Я телефона звъни, гледам непознатия номер.
- Ало – и се чудя какво ще е извинението.
- А ти си тук… идеално.
Последната дума я чух зад гърба си. Обръщам се на кръгом и гледам двете котешки зелени очи, дълга права черна коса и някои други неща под прилепнала вечерна рокля. Подавам ръка:
- Здравей, радвам се, че дойде.
- И аз, чудех се дали ще се появиш.
- А тук съм, пък и теб ако някой те върже, трябва ритуално да го убият с камъни.
- Хихихихих, смешник.
Смешник, смешник, ама тя леко порозовя, което не е лошо де. Още един два лафа в същата категория да разчупим напрежението. Плевенчанките не са станали по-трудни, ама не са станали и по-грозни, ‘що да се оплаквам. Я да я питам:
- Не беше ли с кестенява коса?
- А забелязал си значи?
- Е как няма да забележа, то половин метър коса… в друг цвят.
- Защоооо?! Лошо ли е?
- Напротив, стои ти чудесно, удобрявам и то много.
- Накъде сме? – и пусна една очарователна усмивка.
- Ами, аз имам да те черпя една вечеря… ти избери.
- Добре тогава, натам има едно ресторантче…
Обикновено след тези думи в края на вечерта следават едни сметки ум да ти зайде. Но съм се заредил, с пари де, в крайна сметка колко може да е скъпо в Плевен, съм си подготвен, че и с горница и докато го мислия това. Черното изкушение се паркирало на лявата ми ръка и ще тръгваме. Гледам я ей така по без нищо на раменете:
- Няма ли да ти е студено? Нямаш ръкави, нямаш нищо.
- Не, не… добре съм си.
Е да де, ама леко притреперва от време на време. Измъкнах си ръката, прегърнах я отгоре, тя като по команда се сгуши в мен и вика:
- Знаеш ли, така е по-добре.
- О и аз така мисля.
И се радвам, на усмивката и, някак си приятно е. Крачка две, от токчетата ли, от плочките ли, нарочно ли за малко да падне. Хванах я аз да не се изтопурка, а тя докато се изправяше ме пита:
- Момиче, ти нямаш и 45 кила с мокри дрехи, как са те взели в полицията?
- Аз тогава не бях толкова, ако и сегя бях така, нямаше да ме поканиш на вечеря.
- Очите ти на дали са се променили много, само заради тях си струва.
- Хихихи, ласкател! А редовно ли падат жени под краката ти?
- Случва се – хиля се аз – вдигам само тези, които заслужават.
- Охо аз заслужавам, така ли?
- Ти и други неща заслужаваш…
- Като например?
- Не знам, ще видим.
- АААА, не може така – нещо почна да шава и да ме ръчка.
- Добре, де добре, ще ти покажа… ако ме помолиш учтиво в подходяшия момент.
- Хихихихихи, да не забравиш?
- Няма, обещавам.
Стигаме ние до ресторантчето, хвърлям един оценъчен поглед вътре: барокова обстановка, хахо-хихи, едно-друго, костюми, рокли… абе ще ми отрежат главата на края, ама дай да влизаме викам си и с бодра крачка повеждам Ленчето навътре. Метър и нещо след входа една рецепцийка и мазен тип с отработен глас:
- Добър вечер. – така го каза, все едно цял живот само това е правил.
- Добър вечер – викам аз – маса за двама ако обичате.
- Много добре, а резервация имате ли господине?
Тука нещата не отиват на добре, мисля си. Сега щ’са изложа кат’ кифладжия, а компанията ми действа така добре на настроението.
- Да, разбира се – чувам от ляво – на името на Елена Иванова.
- Вие сте била пълна с изненади, госпожице старши сержант.
- Уф, дай да не говорим за работа – усмихва се тя – става ли?
- С най-голямо удоволствие, аз ще се радвам на компанията ти, пък за каквото ще
да си говорим.
Леко се изчерви, а в това време едно келнерче дошло и ще ни води към масата. Няма лошо, де, няма лошо. Ще се оставя да ме изводят малко. Сядаме ние и менютата ни чакат:
- Нещо за пиене, докато си изберете? – и ме гледа очакващо. Мисля си ако му
кажа дай едно черно джони, две чаши и купа с много лед за начало, после като изберем нещо за пиене, пак ела. Дали няма да му падне целия гел от главата, но се въздържам, гледам в менюто там написано един йероглифен шрифт, че и на френски, абе не ме търси, ама ич.
- Всъщност, не съм много добре запознат с вината, нека дамата избере.
- Хихи, всичко все аз избирам.
- И се спраяш повече от чудесно за момента. То не си само хубава, но и умна.
Залегна зад менюто, сигурно пак се изчерви и след малко с победоносен тон каза нещо на този непознат за мен език на келнера.
- Чудесно! А нещо за хапване ще поръчате ли или по-късно?
- Аз ще взема (не може да се изговори или напише) – каза тя без да поглежда в
менюто и погледна към мен.
- ААА… за пръв път съм тук… не съм запознат с кухнята. Бихте ли ми
препоръчали нещо?
- Месо ядеш ли? – намеси се тя
- Може и салата, но да е расла на кокъл.
- (още едно, дето не може да се изговори или напише) – изкомандва тя на келнера
- Много добре. – кимна той и се засили да изчезва.
- Секунда само. – смотолевих аз и се изправих набързо.
- Къде?! – добре изглеждащ женски крак подаващ се под цепката на вечерна
рокля препречи пътя ми. “Сега идвам”, целунах я по бузата и газ след келнера.
- Ма френд, чекай малко – като го настигнах.
- Кажете?
- Абе гледам от вънка едни огромни саксии с рози, ще можеш ли да ми намериш
една бяла с ей толкова дръжка, без бодли и да я мушнеш под покривката искам да изненадам дамата. – естествено му подавам не съмсем празна ръка да се ръкуваме, а той на първата 20 левка и се нави… Явно криза е.
- За какво беше всичко това?
- Недей да сипеш огън и жупел с тия хубави котешки очи, не им отива. Забравих
да поръчам нещо. – тя се поококори, но нищо не каза. Само се усмихна.
- И ще го донесат ли?
- Тц! – отсякох – нямат. – и и намигам.
- Какъв лош ресторант, да го сменим? – бъзика се тя.
- Не, ненененене, стой стой. Ще минем и без него. – нашенски реотан съм аз.
- Хихихихи, щом казваш, а какво беше?
- Тайна.
- Много тайни имаш нещо…
- Не сте питала, госпожице глав…
- Уф, нали нямаше да говорим за работа? – леко се сопна, но пак беше
очарователна.
- Спокойно, няма. – съгласих се аз. Скришум се огледах и и направих знак да се
приближи - Знаеш ли, на онази маса вече ни обсъждат, явно си бижуто на вечерта. – прошепнах и щом го направи – Не, не, не, не се обръщай. – късно тя завъртя глава, а аз се възползвах и я целунах по другата буза. Мигновенно се дръпна и ми отвъртя един не силен, но показателен шамар.
- Ау, извинявай… рефлекс. – подсмя ми тя, докато си намествах бузата – Пък и не
се прави така.
- А как… До там ли я докарах, момиче на 22 да ме учи как да я целуна?
- На 26! – след като и мина изчервяването каза тя – Ела, ела да видиш как се
прави. – поклатих отрицателно глава – ЕЛА дееее. – наведе напред и тя.
- Добреееее, имаш талантлив език.
- Така ли? – облиза устни тя – Мога да ти покажа.
- Всяко нещо с времето си. Или бързаш за някъде?
- Не в никакъв случай.
След малко ни донесоха виното. Докато ми наливаше келнера ми бутна и розата, сложих я аз където трябва, без да ме видят и:
- Наздраве!
- За… ?
- Началото на нещо хубаво, например… и за теб, нещо още по-хубаво.
- Хихихи, наздраве.
Винцето беше хубаво, малко слабичко, но бива. Оставих я да води разговорът, а аз най-старателно се заех да сгъвам и навивам една салфетка без да бързам. Като ме пита:
- Защо?
- Ще видиш! – и казах
- Защо?
- … Ще видиш!
- ЗащоОООО?…
- Ще видиш, успокой се! Това един приятел ми го показва, мери ти късмета. –
смигнах и аз – Ти си ми достатъчен късмет тази вечер, но все пак да видим.
- Какво да видим?
- Ще видиш. – засмях се аз.
- Няма да кажеш?
- ММММ ЪЪ, не! –с доволна физиономия заключих аз. Тя започна да ми задава
други въпроси, кой съм от къде съм, някакви такави неща. Отговарях без да се замислям, вечерта си вървеше приятно, разговорът и компанията също. По едно време се усетих:
- Ама ти разпитваш ли ме?
- Може би… Защо?
- И на въпроса с въпрос, а?
- Хихи, да, защо не?
- Както и да е и с това ли се занимаваш, освен че дебнеш хората по пътищата?
- Ще ВИДИШ! – каза ми тя.
- Аха, ама не. Трябваше да кажеш – уф да не говорим за работа.
- Добре, тогава ще ти покажа.
- Кое?
- Дали с това се занимавам.
- Преди или след като ми покажеш това с езика.
- Хихихих, ама помниш ама… По време!
За секунда се опитах да си го предствя, но се отказах.
- Може, нямам нищо против.
- … Всъщност, знаеш ли… май на онази маса, наистина ни одумват.
- Ти това ли гледа досега? – и се обърнах да видя какво има на набедената маса, а
там двойка на възраст около 40 и нещо единия са се опулили към нас все едно сапунка на живо гледат и чак 5-10 секунди след като забелязахе, че ги гледаме се усетиха. – Наздраве, приятели. – вдигнах чаша аз. Вдигнаха и те. Малко сконфузено.
- Ето видя ли… познаваме се, затова – казах и аз.
- Така ли? От къде?
- От тук. Сега се запознахме. – започнах да се смея аз.
- Лъжеш! – май нещо се изнерви тя.
- Добре де, виж: - хванах я за ръката – ако ти кажа, че в момента вечерям с една
прекрасна млада дама, която вчера ме е спряла за превишена скорост, по-достоверно ли ще е?
- Амииии… да! Защото е вярно!!! – побеодносно заключи тя.
- Добре няма да се карам с теб. Не и сега, твърде красива си.
- Значи като съм красива, всичко ми е позволено, така ли?
- Само някои неща, не се хвърляй в илюзии.
- Като например?
- Ами… не искам да споря с теб, това малко ли е? – вече ме избиваше на смях.
Келнерът дойде с манджата и спаси положението. Докато оглеждах странно оформената пържола плацикаща се в разни гъсти сосаляци, случайно бутнах сгъваната салфетка под масата.
- А не така. – каза тя и понечи да се наведе
- Спокойно, аз ще я взема – хванах и ръката и я върнах горе.
- Ама искам си цветенцето, нали такова правеше… за мен предполагам?
- Да, капитолирах аз, почти е готово. – извадих розата от под масата – а то готово съвсем било, разсеяла си ме и не съм ти го дал. Заповядай, това е за теб.
Докато и подавах розата са ококори толкова, че още малко и очите и щяха да продълговати по вертикалата.
- Ама ти… хихи… абе… да не си Дейвид Копърфийлд?
- Не но се стараем. – усмихнах се аз.
- За мен?
- Правим каквот’ можем…
- За мен?
- За теб да. Да виждаш друга прекрасна брюнетка с котешко зелени очи, с която
да си прекарвам толкова приятно, наоколо?
- Аз отивам да си напудря носа! – почервеня като домат тя, грабна си чантичката,
голяма колкото да извадиш лека картечница от там, розата и се засили да превзема женската тоалетна. В крайна сметка на мен не ми пречи, хапнах от пържолата, налях си още вино… Хубави бяха, не може да им се отрече, пък и бях поогладнял малко. След неопределено време, тя се върна. Видимо освежена, без грим и леко ядосана.
- Не мога да си сложа розата, пада! – ама още малко на рев ще го удари.
- Е то с тая права коса, трудно… Имаш ли фиба?
- Да ето.
- Ок стой малко – станах и се преместих по-близо до нея – стой де!
- Гъделичкаш ме.
- Е то това е бонус.
- Хихихи, добре.
- Ето готова си.
- Чакай, да се огледам, ей сега се връщам.
- ААААА да ги нямаме ткаива, повече не ми бягай…
- ЗащоООО?
- Нещо ми липсва като те няма.
Винаги си личи, когато една женска усмивка е искренна, сякаш цялата грейва дкато се смее. Също така конктерно на тази, смеха е полезен във всякакви количества.
- И няма да ми дадеш да се видя, така ли?
- Ааа… не. Даже напротив. – обърнах се към нашия, келнер, тъкмо минаващ наблизо – Приятелю, може ли за малко.
- Да кажете?
- Може ли подноса, за секунда ако обичша – пак по изпитаната процедура по със
сгънатата в дланта банкнота.
- Разбира се. Заповадяйте.
- Мисля, че ти стои чудесно – след като и го нагласих като огледало да се види.
- Хихихихих.. По-скоро смешно – каза тя и я свали. После посегна и за фибата.
- А не, стой.
- Защо? Образува ми се дупка там.
- Нека седи, моля те.
- Защо?
- Да ми напомня, че има едно нещо, което не е перфектно по теб.
- Кое?
- Прическата ти в момента. – обърнах се към келнера и му върнах подноса -
Благодаря приятелю.
- Има и други такива неща?
- Като например?
- Ъ-ъ1 Няма да ти кажа пък!
- Както искаш..
- А ти има ли нещо, с което да не се справяш?
- Ето на това му казвам аз: да подместиш темата на разговора – засмях се.
- Хихихи.
- Абсолютно!
- Какво абсолютно?
- Има.
- А защо абсолютно?
- Един лаф, научих го наскоро от приятел адвокат.
- Интересни приятели имаш ти, знаеш ли?
- Дааам, даже добавих и една красива и умна 22 годишна жена към тях, наскоро.
Не стига, че е истинска рядкост тази комбинация, ами няма да повярваш – работи в КАТ.
- А стига бе! Вярно?
- Вярно, даже в момента имам удоволствието да и правя компания.
- Хм на 26 да не е… хихи… трябва да се научиш, че като правиш много
комплименти силата им се губи.
- А когато всичките са истина какво правим?
- Амиииии, не знам… - пак почервеня тя – на всички, които сваляш ли го казваш
това?
- Не на тях, нищо не им казвам, само после се чудя да ли си е струвало кондома.
- И стурвало ли си е?
- Казах ти, чудя се.
- А сега?
- Сега ми е приятна компанията.
- Значи съм една от малкото, или сме много?
- Малко сте.
- Кои?
- Тези, на които ми е приятна компанията?
- А… то има и други ли? – малко разочаровано – И какво ще кажат ако ни видят?
- Внимавай, голяма гадина съм.
- Те или ти?
- И двете.
- Аз съм полицай, мога да се пазя.
- Извинете, но ще затваряме. Може ли да ви помоля да платите сметката. – намеси
се келнерът. Огледах се аз, заведението празно, останали сме само ние с нея.
- Разбира се.
- Заповадяйте.
Тя сметката от тези, дето ти ги носят в калъфче, че да го отвориш леко и да не умреш от раз като я видиш. Бръкнах се за портфейла с мисълта, колко ли стотака изгоряха и гледам тя придърпала сметката и нещо смята на ум.
- Какво правиш?
- Плащам си моята част!
- Е нали имам да черпя.
- Разбрахме се да не говорим по работа. Смигнам и тя. – Следващият път.
- Не става, не се знае кога ще е.
- Моля те де…
- НЕ! Държа си на думата, пък и ми беше уникално приятно.
- И по-приятно може да ти стане, а винаги мога да те арестувам! – каза тя и изтърси към 40 тина лева.
- Добре няма да се карам с теб, прекалено си красива. – казах, сметнах разликата и
дестина процента бакшиш. Бръкнах се две педесетачки и малко дребни е още по-нагоре отиде от сметката, ама нищо. Доволен бях при това много. Пък и не беше толкова скъпо колкото очаквах.
Оставихме келнерчето да се чуди как да си скрие малко от бакшиша от
любопитните колеги, пожелаха ни лека вечер и излязохме. Имаше лек ветрец.
- Я вземи да се наметнеш.
- Да бе, с бяло яко на тъмна рокля… мерси.
- Вземи ще изстинеш - казах аз и я наметнах.
- Изглеждам смешно.
- Напротив, изглеждаш прекрасно! – прегърнах я, тъкмо и мен ще топли малко – Накъде? Такси или? Все още имам да те черпя.
- Е… късно е, пък и живея наблизо.
- Ок, ще те изпратя.
- Няма нужда.
- Е после да не те карам да ме търсиш за да ми върнеш якето, не за друго.
- Хихи, добре, щом е така, може.
С лека крачка и разговор в този стил стигнахме то тях.
- Тук е момента. – каза тя
- Кой момент?
- В който трябва да те поканя да влезеш..
- Не е необходимо. Знаеш че утре и ме няма.
- Е и? – обърна се тя – няма да закъснееш… много. Ще ти покажа разни работи и може да си ходиш, ако искаш. – засмя се тя.
Прегърнах я, целунах я.
- Не си падам по секса за един път.
- Ами тогава?
- Тогава това – целунах я по челото – оставаме си приятели. Ако имащ нужда да
ме чуеш, знаеш как да ме намериш.
- А предното защо беше?
- За да помня вкуса ти.
- А последното.
- Защо не?
- Гадина! – изсъска тя и ме блъсна назад. Докато ставах от тротоара чух как се
затръшва входна врата и чаткане нагоре по тъмните стълбища. Две крачки, вдигнах си якето, изтупай го доколкото може, наметнах се. Първото такси и съм в нас.
- Какво стана – наш’те още не си били легнали.
- Големи хора сме, всички имаме работа утре, оставихме диското за друг път.
- Да не си се бил?
- Не, спънах се в една ограда в тъмното. – и разни други коментари имаше, но ги
пуснах край ушите си. Гледам часа, то нямало 1 е поне беха приятни 5 часа и не ме гърбиха, че карам без книжка. Легнах да спя. Сутирнта багаж, такси, влак и вече пътувам към Варна, а като мигна и ми се привиждат едни зелени очи. Пак не е зле, по-добре от нищо. По някое време си гледам телефона 2 съобщения. Едното за няколко пропуснати повикавания от 3-4 номера, после ще ги търся кои са. Второто от непознатия номер, с който ми звъня тя: “Извинявй… липсваш ми” и разни нацупено-плачещи човечета. Пъвия секс и ще ти мине, викам си на акъла, най-късно утре другиден, някой ще те излекува. Гледам часа към осем без нещо, има бая време докато стигна до Варна. Изключих си телефона, прибавих едно към списъка на тези, за които трябва да ме е яд, че съм ги изпуснал и воден от мислъта, че влака няма да се загуби дремнах да си доспя.

[cod-cdbp Профил]

браво Тош0, мисли вече за издаване на роман

[t060 Профил ICQ]

браво Тош0, мисли вече за издаване на роман

Малък съм още да издавам автобиография на 24.

[Zagy Профил]

Баткооо, ти ми счупи главата!!! Момче, имаш дар слово, да знаеш.

Мога да кажа само едно -

[exotique Профил]

Евалата !

[theraven_nz Профил ICQ]

Перфектнооооооо

Само дето раздела почва да страда от остра липса на секс. Почвам да се дразня

[Нено Б. Профил]

Браво, брат, имаш талант.
Хуморът и стилът много ми напомнят за романите на Богомил Райнов, от него ли си повлиян?

[sme666ko Профил]

Много добра история! Сега я прочетох и се чувствам все едно съм бил там. Браво, колега!

[TouringInternational Профил]

Човек нямам думи за тая история, честно ...
Голям си и то много
Сподели малко за палатковата 25ца по Плевенско, не се сещам ?

[Boyadjiev Профил]

Тошо, абе мой човек, абе ти си направо нечовек бе - направо нечовешката случка, заедно с невероятното описване...

[DanielzZz Профил]

[t060 Профил ICQ]

Човек нямам думи за тая история, честно ...
Голям си и то много
Сподели малко за палатковата 25ца по Плевенско, не се сещам ?

Мишо и той като мен не се задържа много в Града, работи в София и прескача от време на време. Всеки път като съм в Плевен му звъня профилактично, че да се видим ако може. Колата е е36, заводско с м52 2.0. Нямах време да го гледам под капака, дали е сменял с 2.5 и му го приех на доверие.

[Yanko Petrov Профил]

Как можа така да отрежеш полицайката...
Иначе по-"цветно" нямаше как да се напише тая историйка,много ме изкефи! Браво!

[VT5602AK Профил]

Много добра история ,имаш талант

[Alex_GT3 Профил]

Къде дебне тая полицайка?