Виж темата - Една неделя от Август...

от **The7omahawk** » 25 Май 2010, 19:10

Беше може би най-хубавата неделя на август.Слънцето беше изгряло рано-рано и се опитваше почти успешно да овъгли всеки един, който се беше осмелил да не помисли за него.Да, беше горещо.Отдавна не беше толкова горещо и в същото време - толкова пусто в столицата.Асвалта по булевардите агонизираше, защото се бореше освен с жегата и с наистина необичайната пустота в града.Може би хората се криеха от топлината, може би бяха на море, а може би нещо друго - това нямаше значение.И аз не се показах почти през целия ден на улицата.Въпреки, че беше неделя аз имах много работа, която за мое щастие се налагаше да върша на различни места, но всичките - с климатик.Студеният въздух ме обливаше и изобщо не завиждах на колата си, която седеше и се пържеше на различните тротоари, където, уви - сянка не намирах.А колата беше черна, черна, че черен и стана живота.Нищо, тя ще ме разбере.Тя винаги ме разбира.
И така, часът вече беше около 8 и 30.Бях приключил и последната среща с хора, които искат нещо от мен и аз от тях.Много добре се бяхме разбрали кой какво иска, по какъв начин да го получи и облагите щяха да са наистина добри.Излезнах и отидох до моето работно конче.Беше Е70 Х5 и под капака му се криеше V8, чийто звук винаги ми действаше както действа майчината приказка за лека нощ на детето - успокояваше ме и ме караше да се чувствам щастлив.Запалих я, сигурно за шести път в тази гореща, гореща неделя.Потеглих.Улиците бяха наистина толкова празни, че можех да карам на заден ход в насрещното и никой нямаше дори да забележи.Идилия.За кратко, но все пак - бленувана.И си помислих, как вместо да се прибера и да си почина, искам да си почина по по-добрият начин - да шофирам.Но не този V8.Той беше спокойствието и сигурността, той беше постоянството и търпението.Исках дивотията и риска, исках ударното нетърпение на нещо друго.Прибрах се.Оставих в гаража джипа, който си заслужи най-хубавата автомивка на света, с която щях да го наградя утре.Запътих се към втората кола.Силуетът и се беше превърнал в еталон за спортен автомобил след вече 40 годишно присъствие на пазара.Това беше моето 911.Беше турбо, беше и кабрио.Беше сбъдната мечта.Настаних се и отворих покрива.След като слезеш от високият и широк джип ниското, тесничко 911 е съвсем различно усещане.Не бих се наел да го дефинирам като "по-хубаво" или нещо такова.Имаха различна цел.И определено и двете компании бяха постигнали целта си с тези прекрасни машини.Запалих 911, и докато бавно излизах направих едно телефонно обаждане.Щях да ходя да взема приятелката ми по-късно.Казах й, че ще шофирам, и тя се притесни - и с право.Излизайки на един голям булевард се замислях на къде ми се кара.В този момент видях единствената друга кола в този прекрасен час от малко след 9, когато коли все още нямаше, но и слънцето само ни галеше, а не се опитваше да ни убие.Беше една перленобяла F430.Спря до мен.Наистина се учудих как в такъв спокоен и хубав ден някой може да изглежда толкова нервен и кисел, колкото шофьорът й.Той ме погледна, погледна и таймера на светофара над нас.Оставаха 20ина секунди до зелено, напред се простираше над 1 километър права, на която нямаше жива душа.Сякаш някой от горе ни караше де осъзнаем нещо.Киселият човек ми кимна, кимнах му и аз.Натиснах спорт + бутона, изключих тракшъна.Двигателят тамън беше влезнал в работен режим.Идеално.Натиснах спирачката и газ до долу 5 секунди преди зеленото.Лънч контрола се активира.Момента, в който законно можеше да премине през кръстовището ние вече го бяхме преминали половината.Ускорявахме лудо, двигателят, чуващ се някъде зад мен се опитваше да ми взриви главата, а километражът плашещо напомняше оборотомер.Ферарито оставаше назад в огледалото - просто бях по-бърз.Дойде ред на четвърта и наистина недълго след това преминах границата от 200км/ч.Вятърът неистово се опитваше да ми махне скалпа, но десният крак не се подчиняваше на разума.230 - сърцето ми биеше лудо, сякаш бях на рок концерт, в мен бушуваше стихия, колата беше стихия - и превърнах най-спокойната неделя в един голям гърмеж, който се чуваше сигурно далеч, далеч нанякъде.250 - отдавна трябваше да намаля.Някакво ненормално чувство в мен обаче ми каза "още половин секунда".При почти 260км/ч аз отпуснах газта и натиснах спирачката - мислех, че буквално ще прелетя през светещият зелено светофар пред мен.Но той светна червено.Червата ми се обърнаха по-бързо, отколкото цилиндрите обръщаха коляновият вал.Преминах на по-малко от метър с около 100км/ч от колата, която беше потеглила, и която нямаше как да ме види половин секунда преди това, защото се движех със скоростта на излизащ самолет.Лошото е, че другият самолет зад мен нямаше този метър.Чу се страшен, плащещ и грозен звук.Чу се звук по-силен от солотата на двата двигателя, които до преди секунди се надпяваха.Чу се звук, който успя да изстуди цялата жега, която се бе натрупвала през деня в целият град.И след това настъпи тишина.Спрях, и в това време ударената кола въртейки се спря в съседната лента.Не знам каква беше, нито какъв цвят.Не личеше вече.Погледнах вътре и се вцепених.Младо момче и момиче, които бяха на приблизително моята възраст бяха вътре.Момичето имаше същата коса като приятелката ми.Застинах - сякаш видях нея.Сякаш видях реално изображение на ной-големите ми кошмари.Като наплискан със студена вода след тежко пиянство, като събуждане с лек шамар когато закъсняваш за някъде и си се успал - така ми подейства потресаващо грозната гледка на двата погубени млади живота, които бяха в остатъците от колата.И тогава осъзнах, че когато седях на предния светофар с бялото смъртоносно ферари до мен, това, което е тряблаво да осъзнаем не е било "момента е идеален за даване на газ" ...Тъжната и тежка действителност, която ме удари беше съвсем различна , и там място за газ нямаше.Там имаше място за спокойно каране на кабриолети със 100км/ч извън града, там имаше място за млади хора, които се усмихват един на друг и се обичат.Идилия.За кратко, но все пак - бленувана.Това беше станало за мен през последната минута, когато летях с над 200км/ч изпитвайки безумен кеф, това явно се е случило на тези млади хора, преди моята идилия косвено да сложи край на тяхната.Защото ако не бях направил онова телефонно обаждане казвайки, че отивам да карам, в този момент аз щях да съм с приятелката си и да показваме един на друг колко се обичаме, но това щяха да го правят и тези двете нещастни души.А сега трябваше да правя две други обажданията.Едното - на 112.Другото беше за приятелката ми.Казах й, че я обичам, и че ще се забавя.Тя беше търпелива, и прояви разбиране, без дори да пита защо.Също както целодневно търпящият моите капризи V8 в голямата черна кола ме търпеше, търпеше и жегата.Колко хубаво щеше да бъде, ако сега бях с него.На този свят щеше да има 3 живи в повече...

от **doomy525** » 25 Май 2010, 19:27

уникално ! :clap:

от **Huku** » 25 Май 2010, 20:59

Ама наистина ли с оня с ферарито сте убили влюбената двойка или си измисляш?!

от **dimithur** » 25 Май 2010, 21:00

Абе доста реалистично и на мен ми прозвуча, явно автора просто си има талант

от **Rosendo** » 25 Май 2010, 22:12

Хубава и добре пресъздадена история,поздравления за автора от мен!!!

Хубавото и най важното според мен е че има поучителен характер и се надявам много от хората които четат този форум да си дадат реално сметка колко бързо стават лошите неща,а има моменти когато те са непоправими,както е случая в разказа на колегата.Ще кажете "Виж го този се прави на интересен!!!",но аз ще съм един от първите които си е взел и си взема бележка,защото това споглеждане по светофарите и на мен ми се е случвало,но гордо мога да кажа че вече е само спомен, от времето когато тъкмо бях купил колата.Беше две годишна,кабрио със почети 300к.с. под капака и "наказването" на разни голфове,астри и т.н. беше честа случка, но след като адреналина те остави реално си даваш сметка колко поразии би могъл да направи човек на себе си,на близките си, а и на всички останали.
Вярвайте ми,удоволствието от това да се кара с нормана скорост един прекрасен автомобил БМВ също си заслужава и ми се иска всеки един от нас да допринесе за това БМВ-тата да не се славят като причина за повечето ПТП както се случва напоследък.
Поздрави от мен!!!

от **bawarec 73** » 26 Май 2010, 9:44

Браво,страхотна и много хубава история.

Успех и с други подобни.

от **Anfiro** » 26 Май 2010, 11:26

Не се случва често докато чета нещо да го виждам пред себе си в ясни детайли! Браво!

от **Teodor40** » 26 Май 2010, 12:42

Kакто пише колегата в горния пост/ние шофьорите на БМВ-та да НЕ ставаме нарицателно за ПТП/,аз го подкрепям,защото станахме като мотористите/потенциални донори/ в очите на другите участници в движението,включително и в тези на куките!!!

от **ивчо** » 26 Май 2010, 15:46

Определено има силно послание в това!
Особенно последните 2-3 реда!
Въпреки че историята е измислена (много се надявам да е така),крачката до действителността е много малка!
Мислете хораа,мислете! Че ако има и малко дете,нещата стават да си теглиш куршума ....!